Смъртта не е оправдание

За пореден път България се прекланя пред паметта на една, меко казано, спорна личност. Става дума за проф.Божидар Димитров.
1. Бог да го прости и съболезнования на близките му!
2. Но … нека не забравяме какви приказки изприказва и какви срамни дела сътвори този човек, апропо бивш сътрудник на Държавна сигурност, също така бивш член на БСП, след което бивш член на ГЕРБ и още безброй много все халтурни и все откровено чалгаджийски превъплъщения.
Преди година в webcafe.bg имаше статия за историческата чалга и патриотизма. Е, покойният проф.Димитров бе пионер на тази чалга.
3. Единствено в България смъртта реабилитира срамните дела на човек приживе. Достатъчно е само някой да почине, за да започнем да славословим по негов адрес – каква чудесна личност и какъв безпримерен герой е бил и как ще пребъде в историческата памет на българите вовеки. Пресните примери са с академик Светлин Русев и сега с проф.Божидар Димитров.
Медиите го венцехвалят и славословят, приятелят му Вежди Рашидов рони крокодилски сълзи за него в национален ефир (а по-голям позор от това да те оплаква след кончината ти човек като Вежди Рашидов няма).
Припомням на медиите, които ридаят така неутешимо за проф.Димитров, едно негово неотдавнашно обръщение към техен колега от в.Дневник:
„Директорът на НИМ проф.Божидар Димитров се обърна към репортер на „Дневник“ с думите: „Айде, опитвам се, ваш’та мама соросоидска, да ви хвана логиката.“
Припомням и мотивите към подписката от 2015 г., която беше инициирана за пенсионирането на професора:
„Настояваме Божидар Димитров /роден 1945 г/ да бъде пенсиониран от поста му директор на НИМ. Този човек:
– Обижда научната общност с недоказани твърдения и небивалици
– Обижда националното чувство с търгашеското си отношение към наследството, превръщано в бутафория за пред туристи
– Обижда вярващите християни с езически измишльотини
– Обижда публичния морал с гордостта си от това, че е бил сътрудник на Държавна сигурност, с конюнктурната смяна на политически убеждения, с грубиянското си поведение в медиите.“
Край на цитата.
В заключение: Да уважаваме смъртта е задължително, да неглижираме факти и изопачаваме истината е престъпно.
Смъртта не е оправдание за никого. Достойните хора заслужават достойни думи след смъртта си. Недостойните заслужават откровена оценка и безпощадна обективност.

Advertisements

На кино в мола

На кино в The Mall – преживяване, достойно за пореден епизод от серията Джурасик парк.
Решаваме да хапнем във food corner-а преди филма. Аз съм на касата и тъкмо си плащам храната. До мен се появява момиченце на около 5. Стои безмълвно и гледа към касиерката. Секунда по-късно зад гърба ми се надвесва плътно татуиран орангутан по потник и джапанки. Боботи заплашително в изблик на остра тестостеронна хипертония:
– Дай на детето диня ма, от пол’вин час чака тука!
Гневът на орангутана е насочен към касиерката, която инстинктивно отстъпва назад и вдига ръка към лицето си – като беззащитен макак, нападнат от освирепяла горила.
– Айде, давай на детето динята, кво чакаш?! – изръмжава отново липсващото звено между човека и маймуната.
Сащисаната продавачка с треперещи ръце му подава чинийка с 2 нарязани парчета диня. Оня й хвърля презрително няколко монети и се обръща към отрочето си:
– Айде, тате, те тия не те виждат, щот’ за тях си мравка. Разбра ли, тате? Ти за тях си МРАВКА!
Поглежда ме с изражението, което (предполагам) е имала първата човекоподобна маймуна, слязла от дървото и изправила гръб, за да хване дървен кол в ръка.
Приятели, вярвайте ми, добрият стар сър Чарлз Дарвин е прав – човекът е произлязъл от маймуната. И някои все още произлизат. Видях го с очите си. А молът е царството на маймуните. The Mall заслужава нов слоган – добре дошли в маймунарника.

За вредата от митИнг-концерта на Слави

Живея на ул.Николай В.Гогол – пряка на „Цар Иван Асен ІІ“. Отивам до близкото магазинче да си купя минерална вода и ядки:
1. Препятствие номер 1 ме посреща още на излизане от входа на кооперацията – върволица от облечени в евтини пуловери хора с найлонови трибагреници в ръка ми препречва пътя.
2. Препятствие номер 2 – полицейски кордон на ъгъла на „Гогол“ и „Иван Асен“ е запречил излизането от улицата. Едно от ченгетата ме предупреждава: излезеш ли сега, няма връщане.
Отговарям му: аз живея тук, само отивам до магазина и се прибирам. Той не ми вярва, иска ми лична карта. Не я нося в себе си, защото не предполагам, че ще ми трябва документ за самоличност, отивайки до близката квартална бакалия. Ченгето все пак ме пуска да мина, но ме предупреждава да се прибирам бързо и да не излизам повече.
3. Препятствие номер три – в магазинчето има дълга опашка от същите хора с евтини пуловери, които грабят патрончета евтино българско уиски и ракия и големи пакети със слънчогледови семки.
4. Препятствие номер четири – на връщане към къщи полицаите ме спират и не ми позволяват да се прибера. Не можело да минавам по „Гогол“. Търся с поглед ченгето, с което говорих малко преди това. Откривам го, той ме познава и ме придружава до входа. Едва си пробиваме път сред плътната прииждаща маса от хора с евтини пуловери, отпиващи евтино БГ уиски.
Малко семки, евтино уиски и безплатна чалга – за това прииждат безименните маси с евтините пуловери. Евтин национализъм с мирис на пържен лук …
27 години след демократичните протести, които изпълниха Орлов мост и Цариградско шосе с море от екзалтирани хора, празнуващи края на мракобесния комунистически режим, днес само безплатният митИнг-концерт на Слави може да напълни същото място. Какво празнуват тези хора, обаче?
Отговорът е прост – не празнуват нищо, дошли са на евтина политическа промоция така, както пазаруват на промоция евтино кисело мляко и сирене в големите хранителни вериги.
Евтината храна е вредна, но още по-вредна е евтината халтура, защото пречи на мисленето.

‪#‎кошмаривтаксито2‬

Петък ранен следобед – аз и двама колеги пътуваме с такси по отговорни креативни задачи. Бакшишът, който ни вози е на около 60, с изсечени черти на бивш римски гладиатор и суров поглед ала Кърк Дъглас в „Спартак“.
По радиото звучи … „Шоуто на Слави“.
Тъпите шеги в комбинация с неприятния тембър на Дългуча се забиват в главата ми като кабърчета в чисто нова италианска кожена гарнитура.
Зяпам разсеяно през прозореца и се чувствам като в машина на времето. Същият плевенски селяк пуска същите плоски шеги със същия скърцащ тембър като преди 15-20 г. Само дето повечето таксита тогава бяха Лада Самара и Москвич Алеко, а сега са Хюндай Соната и Шкода Октавиа.
Пътувам в жълтата машина на времето и си мисля: защо се получава така, че само моделът на машината се променя, а просташкото й съдържание си остава същото?
Слави и свитата му от посредствени шутове били предложили, моля ви се, референдум и събирали, моля ви се, подписи!?!#@
Аз тогава започвам да събирам подписи за контрареферендум: За или Против „Шоуто на Слави“.
Давам си сметка, че каузата е обречена, но това по някакъв трагикомичен начин ме кара да се чувствам горда!