За София и провинцията или за провинцията в София

„Ех, най-накрая София на софиянци“, „Селяните се прибраха по родните си места и София се изпразни“ …
Чета подобни текстове с дискретна насмешка, която на моменти прераства в откровен присмех.
Хора, празна и спокойна София по време на празниците е нещо прекрасно – преживявала съм го. Празна и безлюдна София, обаче, прилича на кой да е малък провинциален град в България в кой да е ден от седмицата – тъжна картинка, навяваща нерадостни мисли за икономическа стагнация. Празна София е като Ловеч или например Смолян или пък Тетевен, Казанлък или даже Враца, или пък Монтана.
Подобна София е прекрасна, точно защото е такава по изключение. Ако беше такава всеки ден, никой от вас нямаше да се бие в гърдите, че живее в нея.
А лицемерните постовe на т.нар.софиянци, че видите ли селяните са се изнесли и най-накрая видите ли са им оставили града, който видите ли само на тях принадлежи, издават тежка простащина и още по-тежък провинциализъм. Подобен местен шовинизъм е най-долното ниво на национализма, най-гнусното равнище на родовообщинен патриотизъм.
Между другото, аз съм от Варна. Обичам родния си град, обичам и София, в която живея вече 21 години.
Аз например никога не се радвам, когато улиците на Варна са пусти и паркоместата празни. Никога не потривам злорадо ръце: пфууу, селяните от Добрич, Силистра, Свищов, Провадия, Шумен и околностите си тръгнаха и най-накрая оставиха града на нас, истинските варненци. Радвам се, когато градът гъмжи от туристи, заведенията се пръскат по шевовете и икономиката на града върви нагоре.
И противно на всякаква логика и очевидност, най-големите селяни не живеят в селата, най-големите селяни живеят в най-големите градове.
Мислех си, че след падането на Берлинската стена българите ще станат по-либерални, пътувайки свободно ще видят свят, ще възприемат други ценности, ще станат по-толерантни към различната гледна точка. Провинциализмът и селянията, обаче, трудно се изкореняват. Трябва да минат поколения.
Има един стар виц от Тодор-Живково време как някакъв местен партиен деец решил да направи село Дългопол град. Събрал на мегдана всички дългополци, теглил им една дълга прочувствена реч как от утре вече трябва да се държат на положение, защото стават граждани и как в града нещата не са така, същите като в селото. Един белобрад старец се прокашлял притеснено, вдигнал ръка и попитал:
– То много хубаво това, че Дългопол ще става град, ама граждани ще ни докарате ли? Щото ние сме си селяни.
Между другото София е обявена за столица на 3 април 1879 г. Не е толкова отдавна – само преди някакви си 138 г. Май, обаче, са забравили да докарат граждани.
Между другото Пейо Яворов е от Чирпан, Димчо Дебелянов е от Копривщица, Йордан Радичков е от с.Калиманица, Монтанско, Георги Парцалев е от гр.Левски, Невена Коканова е от Дупница, Георги Господинов е от Ямбол, а Григор Димитров е от Хасково.
Обичам София, обичам и девиза й: Расте, но не старее.
Бих допълнила: а дано и поумнее.

С най-искрени чувства,
от една варненска селянка

Advertisements

#кошмаривтаксито

Пътувам днес с такси към офиса – бакшишът гледа на таблета си „Шоуто на Слави“ по бТВ-ту. Точим се бавно в задръстване по „Св.Наум“, а тъпото предаване с неприятния плевенски дългуч сякаш никога няма да свърши. Но о, щастие, о, радост, о, небивал късмет – гадното шоу приключва малко преди да свием по „Витошка“. Бакшишът намусено въздъхва … и пуска музика от кас’тфона си. Познайте какво осквернява нежните ми франкофонски уши, разглезени с джаз, суинг и дръм енд бас? „Няма не искам, няма недей, щом те желая ставам злодей“ … Почувствах се като шеф Манчев в „Кошмари в кухнята“, открил едновременно косъм в супата и хлебарка в салатата си. А най-лошото е, че на слизане от таксито усетих, че си тананикам наум пошлата песничка. Битието верно определя съзнанието – няма не искам, няма недей!

x x x

Вървя си по „6-ти септември“ и ставам неволен свидетел на следната сцена: Около 70 г. мъж с вид на средностатистически пенсионер и около 50 г. доста по-опърпан от него циганин (BTW точно така си представям Другоселеца от разказа на Йовков) … Та тия двамата едновременно се насочват към контейнер, от който примамливо стърчат картонени кутии. 70 г. мъж възпитано забавя крачка и се обръща към циганина:
– Колега, да си разделим кутиите, а? Да бъдем хора.
Циганинът с беззъба усмивка му отговаря:
– Бива, колега, съгласен.
Стиснаха си ръцете и всеки нарами по една картонена кутия под мишница.
Възрастният мъж с вид на пенсионер дори пожела на колегата си „Лека работа и късмет!“
Замислих се как е възможно да има войни, терористични актове и етническа нетолерантност по света. След това, което видях, ми се струва невероятно – тези двамата и онова в Париж да се случват на една и съща планета!