Сменяйте си чорапите

Днес, кой знае защо, си обух жълти чорапи. Дали, защото пролет отново бе дошлаа (из песента „Детски спомени“ на Кристина Димитрова и Орлин Горанов), дали защото е петък, дали защото съм с кецове в зелено и жълто и съответно жълтите чорапки мноооого ми отиват… Причината не е важна, важното в случая е следствието.
Защото се появи един проблем – един мъничък дразнещ детайл, едно остро камъче в обувката, така да се каже, един прът в колелото на прогреса, една досадна досадност, както вероятно би се изразил Карлсон.
И тя е следната: сладките жълти чорапки са от ония най-късите, дето се носят като си с маратонки или кецове, от ония летните, дето почти не си личи, че си с тях.
Та тия чорапки постоянно ми се свличат от крачето, един вид сами се събуват, изсулват се от петичката и адски много ме дразнят и гнервират. Непрестанно трябва да се събувам и свирепо да ги дърпам нагоре.
Та какво исках да кажа в крайна сметка, какъв беше пойнта на тази история? Ами, горе-долу никакъв. Общо взето, нищо не исках да кажа, освен да внимавате с късите чорапи за маратонки – много кофти се свличат понякога и това тотално може да ви съсипе деня (и/или нощта).
Което ме подсеща за Карлсон, който живее на покрива.
Ниският тантурест Карлсон разказва на Дребосъчето как като бил малък много обичал да се катери по дървета, ама на наааай-високите клони, чак горе на върха на короната. Представям си го направо – като малък Кинг Конг лилипут, който се катери по Ню Йоркски небостъргач. Нещо такова.
Та един ден Карлсон се покатерил на супер високо дърво и безгрижно си висял там цял ден, кацнал на върха като дебела птица от неустановен биологичен вид.
По едно време дошла баба му и започнала да го вика:
– Карлсон, миличък, слез долу! Слез, на баба сладкото момченце, защото трябва да си смениш чорапите.
Забравих да спомена, че Карлсон ужасно мразел да си сменя чорапите. Това било едно от нещата, които го изкарвали от равновесие и направо го вбесявали до мозъка на костите му чак до симпатичната перка на гърба му.
Карлсон се свил навъсено в клоните на дървото, погледнал босите си крака, обути в протрити, мръсни чорапи с дупки на палците. Започнал нервно да мърда с пръсти и да сумти. Баба му пак се провикнала отдолу:
– Карлсон, миличък, смени си чорапите. Донесла съм ти съвсем нови, чистички чорапи. Само трябва да слезеш долу и да ги обуеш, миличък.
Карлсон отново изсумтял и сърдито й се троснал:
– Няма пък да сляза и няма да си сменя чорапите!
Баба му, обаче, била твърдоглава и упорита старица, голям инат и кривотия – същата като него. Скочила на дървото като катеричка и се изкатерила до най-високия клон, на който Карлсон невъзмутимо си седял и мърдал пръстите на краката си (които приличали на малки розови наденички – или аз поне така си ги представям). Той никак не се изненадал, защото много добре познавал баба си и сприхавия й характер. Затова въздъхнал примирено, подал си дебелите крачета, за да може тя най-накрая с риск за живота си, покачена на най-високото дърво в цял Стокхолм и то при свиреп насрещен вятър, да му смени чорапите.
И какво мислите направила старата?
Събула чорапите от шишкавите крачета на Карлсон и ги разменила. Левия чорап обула на десния му крак, а десния чорап нахлузила съответно на левия.
Какъв е изводът:
1. Избягвайте да носите къси чорапи за маратонки – много неприятно се свличат.
2. Сменяйте си чорапите редовно, сменяйте ги дори при форсмажорни обстоятелства, екстремни метеорологични условия и природни бедствия.

P.S.1 Историята за Карлсон и баба му не е точно такава. В книгата баба му наистина искаше да му смени чорапите, но останалите детайли са плод на моето въображение. Сигурна съм, че Астрид Линдгрен няма да се сърди… много.
P.S.2 Винаги, когато си сменям чорапите се сещам за Карлсон и баба му и тайничко се усмихвам.
P.S.3 Всеки път, когато си сменям чорапите се превръщам в детето, което бях преди 30 г.

Благодаря на Астрид Линдгрен, благодаря и на двете ми баби, които винаги ми осигуряваха чисти чорапи и имаха грижата редовно да ги сменям!

Advertisements

Люляка ми замириса

Прибирам се към къщи след супер напрегнат и изнервен ден в офиса. Шофирам замислено с физиономия на разплакано емоджи, на душата ми тежко, на брадичката ми (усещам) гнойка пъпка, а в главата ми се блъскат мисли като пеперуди в електрическа крушка. Ама едни такива нерадостни – за смисъла на живота, за неумолимостта на времето, за незначителните човешки проблеми и тревоги на фона на необятния космически всемир … Е от тоя сорт неща, за които са писали и Ницше, и Марсел Пруст, пък и Хорхе Букай (няма кво да се лъжем).
Паркирам аз на моята уличка, на която, пусто да опустее, по това време никога няма пукнато празно място за паркиране. А тоя път – ето на, напук на целия крив ден – цели две празни места, сякаш специално за мен запазени – да си спра на което си искам и при това само с една маневра.
Обаче не, тц, найн, ноу, ньет – дори и това не успява да усмихне тъжното емоджи.
Слизам от колата, прегърбена под тежестта на вселенската мирова скръб още от времето на Шарл Бодлер та чааак до Теодор Траянов. И точно когато с драматична решителност се запътвам към близкия магазин, за да купя бръснарски ножчета, здраво въже и 10 опаковки диазепам плюс евтина водка за разредител, та точно в тоя момент … люляка ми замириса. Ама буквално, баш както дядо Вазов го е казал:
„Из съседната градина
люлека ми замириса…
Върнах се в цветуща младост,
сетих трепети и сладост,
люлека ми замириса“…
Щото, нали, на нашата уличка има една красива къща с двор, в който, братче, цъфнали едни ми ти кичести дъхави люлякови храсти. Не стига това, ами и две къщи по-надолу в двора на друга къща, се подава друг люляков храст, обаче бял. И той кичест, и той уханен, и той пристрастяващо сладостен като скъп бял прах за шмъркане.
И като взе, че се ухили тва ми ти тъжно емоджи (сиреч аз), като почнА да подскача щастливо като първокласник след училище, като взе да рита камъчета като планинско козле, като взе да си свирка „Детство мое, реално и вълшебно, детство мое, така си ми потребно…“ и край! Цялата мирова скръб падна от плещите ми, все едно свалих 100 кила и станах лека като перце.
И в тоя момент се сетих за следните неща:
1. Днес Лили Иванова има рожден ден – не мога да бъда нещастна и потисната точно на рождения ден на моята любима Лили. Нямам причина.
2. Днес евреите почитат загиналите в Холокоста – ето това е истинско нещастие, а аз съм просто лигла с гнойна пъпка и ретрограден Меркурий. Нямам право.
3. Днес цял ден бях облечена с черна тениска с надпис: Life is a bitch. Нямам акъл.
Така че пожелавам на всички здраве, щастие и бизнес успехи, обичам всички бели, черни и жълти деца по света, обичам леви, център и десни, хетеро, хомо и транссексуални.
Мир вам и лека вечер 🙂