Някои размисли за модерния човек, войната и глобалната мрежа

Какво ли се е въртяло в главата на младия австралиец, докато е планирал пъкленото си дело в  идиличното новозеландско градче Крайстчърч? Вече втора седмица този въпрос не ми дава мира. Какво става в съзнанието на такива хора? В кой момент мозъкът им прищраква на вълна „убийство“? Кога взимат решението да обявят война? Защото стрелбата в Крайстчърч е война. Или поне притежава много от характеристиките на войната. Има враг, има планиране, стратегия и тактика, има цел, оръжие и манифест, има (уви) и жертви. С тази разлика, че войната обикновено е колективно занимание, а тази е индивидуална, дело на един човек. Това вероятно е някакъв нов извратен начин на воюване. Самотната битка на потиснатия бял мъж, който търси смисъл и кауза. В случая на Брендън Тарант войната е срещу мюсюлманите и Турция, страната-наследник на Османската империя. Преди да извърши кървавото си деяние, той публикува в туитър 73 страници Манифест. Това е неговото „символ верую“, неговата кауза и военна доктрина.  Оръжията му са нашарени с букет от имена на исторически събития и личности на латиница и кирилица, сред които и няколко, свързани с българската история.

Очевидно Тарант се възприема като модерен воин, съвременен рицар, бранещ християнския свят от агресивния мюсюлмански нашественик. В поведението му има колкото чудовищна абсурдност, толкова и дълбок трагизъм. Защото в действителност този млад човек е трагичен образ. Объркан самотен бял мъж, търсещ смисъл и мотивация в далечното минало, защото очевидно не съумява да ги открие в настоящето.

Настоящето е лишено от героизъм, докато миналото е славно. Модерният западен мъж днес живее, отчужден от реалността, много повече онлайн и много по-малко аналогово. Или както пише Венцеслав Константинов в „Одисея на Модерния човек“ : „ … той има една обща отличителна черта –  неговата отчужденост от заобикалящия го свят, а също и от самия себе си“.

В живота на съвременния бял мъж липсват повечето неща, които са осмисляли битието на бащите и дядовците му. Войната е едно от тях. За добро (или зло) войната отсъства като преживяване. Има, обаче, изобилие от заместители – интернет, където привидно може да задоволи авантюристичния си нагон, електронни игри, в които има възможност (доста реалистично) да си играе на война сам или в компания, социални мрежи, където да намери какви ли не агресивни и екстремистки каузи. Каузи, каквито е открил и Брендън Тарант. Тези каузи, обаче, ако останат само в сферата на дигиталния свят, не носят същата тръпка. И неизбежно се стига до момента, в който виртуалното се трансформира в реално. Онлайн животът е ерзац, истинският адреналин идва от аналоговия свят. А войната е адреналин.

Ако се върнем назад в историята, ще открием, че само допреди 50-60 г. младите мъже от почти всяко поколение са участвали поне в един голям военен конфликт. Втората световна война е последният такъв пример, войната във Виетнам също. Все още има живи свидетели и участници в тях.

Откакто свят светува животът на мъжа е свързан с войната. Мъжът воюва, жената го чака и се грижи за дома и децата. Мъжът е воин, войната го осмисля. Войната превръща момчето в мъж, мъжа в герой. Войната ражда големи приятелства (с братята по оръжие). Войната създава спомени, които остават за цял живот. Войната предизвиква психологически травми, но и лекува страхове. Войната дава смисъл и кауза. Като изключим безбройните локални конфликти в различни точки на света, днес (слава Богу) няма големи войни. А доколко ги има, те се водят от професионалисти, на които им плащат, за да воюват. Веднага правя уточнението, че имам предвид развитите страни от Европа и Северна Америка.  Споменатите държави перманентно участват в различни военни интервенции, но те не могат да се сравнят с голям международен военен конфликт от ранга на Първата или Втората Световна война. Съвсем различна е ситуацията с войните в Африка и Азия. Те са съвсем друга тема.

Днес няколко поколения мъже в Европа и Северна Америка растат и остаряват без да са участвали във война. Нещо, за което техните предци искрено биха им завидели.  Нещо, за което бащите и дядовците им са се борили през 60-те и 70-те г. на 20 век. Имам предвид пацифистките хипи движения, широко разпространени в Западна Европа и Щатите по онова време. Тогава площадите кипят от мирни шествия на дългокоси младежи с дънки чарлстон и цветя в косите, които протестират срещу войната във Виетнам и пламенно скандират„Правете любов, а не война“. А  Джон Ленън и Пластик Оно Бенд пеят „Дайте шанс на мира”. Но това е бунтът на поколенията, които са участвали във войни, срещали са отблизо смъртта и са си дали сметка колко жестока и безсмислена е. Знаели са от собствен опит, че войната е зло.

Какво тотално преобръщане на ценностите само половин век по-късно. Защото днес растат поколения момчета, които нямат личен опит с войната. А поколенията, израснали без война, не могат да оценят мира. Споменът, че тя е зло с течение на времето постепенно избледнява. В един модерен свят, забравил що е то световна война, темата за пацифизма изведнъж се оказва демоде. И за съжаление се появява точно обратната тенденция – стремеж за противопоставяне, желание да се посочи враг, да се намери лесна кауза.

В епохата на интернет и социалните мрежи, войната вече не е колективно, а лично преживяване. Такава е войната на Брендън Тарант, такава е войната и на неговия предшественик Андерш Брайвик. Кървавите деяния и на двамата са самотни демонстрации на насилие. Всеки от тях води индивидуална война, има собствен манифест и дневен ред. И двамата са интровертни, затворени и дълбоко фрустирани. И двамата намират кауза в социалните мрежи и в необятното море от крайнодесни расистки и екстремистки движения, които свободно избуяват в интернет. Тарант е на 28, Брайвик е на 32, когато извършва двата кървави атентата в Норвегия. Фрустриран човек с достъп до глобалната мрежа е смъртоносно оръжие. Безспорно доказателство, че кривото огледало на социалните мрежи ражда чудовища.

Интернет е може би най-значимото достижение на развитите либерални общества. Неслучайно глобалната мрежа е резултат от технологичния потенциал на западния свят. Несвободни хора и народи няма как да изобретят свободно пространство, в което всеки има право на лична изява. Просто защото нямат достатъчно познание за свободата. Несвободните хора и държави, обаче, могат да злоупотребяват с подобно пространство. Хиляди са примерите за такива злонамерени акции и умишлени кампании през последните години. Русия води класацията по подозрения (къде по-малко или повече основателни) в организиране на подобни дигитални престъпления.

И ето тук идва голямото противоречие, големият бъг в системата. Едно, изначално базирано на свободната изява и демократичното споделяне на мнения и гледни точки технологично достижение, каквото е интернет, бива атакувано именно по линия на самата си философия, на първопричината за своята поява.

Именно глобалната мрежа като свободна трибуна за споделяне на мнения и информация прави възможно объркани млади мъже като Тарант и Брайвик да намерят своите налудничави каузи и фалшиви битки. Крайната свобода превръща интернет в дигитално сборище на всякакви крайнодесни, радикални движения с расистки, националистически и откровено екстремистки идеологии. Злоупотребата със самия замисъл на интернет го прави опасен, превръща го в територия за разпалване на войни.

С което отново стигаме до въпроса за войната. Съвременната война се води в интернет. Социалните мрежи са модерните оръжия. Там е бойното поле, където се водят ожесточени битки за душите и сърцата на аудиторията, там се ловят объркани фрустрирани бунтовници без кауза като Тарант и Брайвик. Това прави възможно Шипка и Крайстчърч да съжителстват в едно изречение. Каква е връзката между новозеландското градче и Константин и Фружин? Какво общо има между сръбската песен, възпяваща военнопрестъпника Радован Караджич и погубения живот на 50 невинни имигранти? Общото е болното съзнание на един объркан, самотен и фрустриран млад мъж с достъп до интернет, който в необятното море от информация, намира своята кауза. Общото е злоупотребата със свободата на споделяне.

Липсата на голяма световна война е едно от безспорните достижения на съвременния демократичен свят. Затова са особено тревожни агресивните гласове, които напоследък се чуват в страните от ЕС и в Америка и които се опитват, сякаш, отново да я разпалят. Една от тежките задачи на нашето съвремие е да открием смислени мирни каузи, които да завладеят умовете и сърцата на младите хора, да им дадат цел и посока. И тези смислени каузи не бива да имат нищо общо с разделението на християни и мюсюлмани, на европейци и азиатци, на бели и черни. Тези каузи трябва да имат общо с равенството, мира и хуманността.

Вярвам, че индивидуалните войни, които водят хора като Тарант и Брайвик, могат да се победят с колективно усилие за мир. А Интернет е най-подходяща платформа за това. В крайна сметка той е създаден с мирни цели. Не бива да го забравяме.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Реклами

Един обикновен бял мъж и баналността на злото

768x432Откакто се случи трагедията в Нова Зеландия не спирам да търся информация и постоянно попадам на различни мнения и коментари, чиито автори изразяват искрено учудване, че един неевропеец извършва чудовищно престъпление от името и в името на Европа. Аз не съм съвсем съгласна, че Брендън Тарант не е европеец. По рождение, разбира се, не е. В това спор няма.  Но онзи ден случайно попаднах на статия в онлайн издание, в която се твърди, че родителите му са с ирландски, шотландски и английски корени. Така че той е европеец по произход и очевидно се възприема за такъв.  Един несъмнено болен европеец с болно съзнание и извратено чувство за справедливост. Така или иначе в днешния глобализиран и мултиетнически свят е трудно да говорим кой какъв е, особено когато става въпрос за вътрешно усещане.

Въпросният австралиец (с европейски корени), който уби 50 невинни жертви в Нова Зеландия, взриви рая. Защото Нова Зеландия е рай. Екологичен, икономически и социален. С уникално красива природа, висок стандарт на живот и социални услуги, за които много страни могат само да мечтаят. Тази държава гостоприемно посреща емигранти от всички религии и всички краища на света. Нова Зеландия е райско кътче, остров на спокойствието и просперитета. Или по-точно беше.

В това райско кътче един млад потомък на европейски имигранти разстреля други имигранти, желаейки да възстанови  някакво извратено равновесие на силите, да въздаде някаква криворазбрана етнорелигиозна справедливост. И го направи в Нова Зеландия, която се намира на хиляди километри, както от Европа, така и от Азия. Светът трябва наистина да е много болен, щом лудостта стигна чак до там. Щом дори на такова място подобни крайнодесни терористични актове са възможни, значи никой и никъде не е в безопасност.

Интересно нещо е историята. За пореден път получихме доказателство, че всичко се повтаря и вместо да вървим напред, продължаваме да се въртим в кошмарния кръг на ненаучените исторически уроци. Все едно не сме преживели Втората Световна война и зверствата на Холокоста и Сталин преди има-няма 70-80 години.

И ако допреди 30-40 години Западна Европа беше гостоприемно убежище за всички унизени и угнетени хора, независимо от техния етнос, религия и политически убеждения, днес голяма част от европейските народи са изпълнени с омраза, гняв и желание за реваншизъм към същите тези хора и потомците им.

Езикът на омразата шества из Европа и сее кървавите си семена. Езикът на омразата ражда омраза. Брендън Тарант бил силно разгневен след загубата на Марин льо Пен на президентските избори във Франция и това го радикализирало. А Марин льо Пен и партията й са рупори на езика на омразата и ксенофобията.

Езикът на омразата е крайно опасен, защото се превръща в оръжие, защото дава смисъл на хора, които са го изгубили. На Тарант очевидно му е липсвал здрав смисъл и го е открил на грешното място в грешните хора и в още по-грешните им думи и политически тези.

Не даде ли по същия начин кауза на загубилите смисъл обикновени германци никому неизвестният тогава Хитлер в мюнхенските бирарии? И онзи смисъл беше изграден върху езика на омразата. И онзи смисъл запълваше дефицити.

В Европа днес (отново) има дефицит на здрав смисъл. Доказателство е абсурдната поредица от събития, довела до Brexit. Доказателство е изборната победа на Матео Салвини в Италия. Доказателство е, ако щете, откровено авторитарното управление на Виктор Орбан в Унгария.

В целия западен свят остро се усеща дефицит на здрав смисъл. Доказателство е изборната победа на Доналд Тръмп в Щатите.

Изведнъж западните либерални общества започнаха да обвиняват за всичко емигрантите. Емигрантите, които самите те десетилетия наред приемаха с отворени обятия. Очевидно липсата на ясно дефиниран враг след падането на Желязната завеса предизвика отчетливи дефицити. И другите – емигрантите, бежанците, моментално бяха припознати като необходимия враг.

Крайно време е демократичният свят да прояви категорична нетърпимост към езика на омразата, към крайнодесните националистически призиви за разделение, към опитите за възраждане на тоталитаризма. Защото в противен случай трябва да сме готови за още атентати, още убийства на невинни хора, още кървави демонстрации на радикализирани психопати с псевдочувство за справедливост.

Убиецът от Нова Зеландия, който описва себе си като „обикновен бял мъж на 28 години“ определя нападението си като „антиимигрантско“. Не смея да си помисля колко ли още такива обикновени бели мъже има – някъде тук в Европа, някъде там в Америка или на някое отдалечено място като Нова Зеландия.

Анализирайки причините за чудовищното деяние на Брендън Тарант, си спомних теорията на Хана Аренд за баналността на злото. Тя стига до извода, че големите престъпления в човешката история много често не са дело на някакви зли гении, а на съвсем обикновени, даже посредствени личности, които са изгубили собствената си воля и способността си да различават добро и зло. Причината за тази ужасяваща трансформация на обикновения човек в чудовище според Хана Аренд се корени в тоталитарната власт, която чрез своята агресивна пропаганда, чрез своя ловък език на омразата го въвлича в един измислен свят с фалшиви ценности и псевдо идеали.

Днес, по-силно от всякога след Втората Световна Война и краха на Комунизма, западноевропейските либерални ценности са заплашени от езика на омразата, от възхода на крайнодесния радикализъм, ксенофобията и шовинизма.

Очевидно е, че за омразата няма граници, няма обетовани земи, няма спасение.

С помощта на съвременните технологии и интернет езикът на омразата може да стигне до най-отдалечените кътчета на света и да разпали нездравия пламък на реваншизма.

Страшно е, че обикновените хора могат лесно да се превърнат в палачи, подкрепяйки грешната кауза, без дори върху тях да е бил оказван натиск. Само чрез силата на думите. Според мен Брендън Тарант е пример точно за това.

И всички ние трябва да бъдем непримирими към злото, защото в противен случай ще сме принудени да живеем с неговата баналност.