Случка с розов храст, старец и снимка

13239153_10154250487469047_2451551743403011994_n

15 май, неделя, 10.30 сутринта.

Разхождам се из лабиринта от малки улички в периферията на „Иван Асен“ и попадам на този красив розов храст. Спирам, оставям чашката си с кафе на тротоара и го снимам. Един достолепен възрастен мъж на около 75-80 г. ме наблюдава. Очите му са яркосини, косата и добре поддържаната къса брада – снежнобели. Памучният панталон и спортното сако му придават небрежна елегантност.
– Добър ден – казва ми той усмихнато.
После посочва с бастуна си към розите:
– Красиви са, нали?
Аз кимвам и също се усмихвам.
– И аз ги снимах, докато вие ги снимахте с телефона си.
Поглеждам го въпросително:
– С какво?
– С ей това тук – и той потупва леко с бастуна гърдите си.
– Сърцето прави най-хубавите снимки.
После ми помахва и отминава. Сега си мисля, че съм влюбена в този старец. Не в самия него,  в думите му. Постоянно се влюбвам в думи. Може би затова сърцето ми е все разбито. Думите отлитат и не принадлежат на никого.

Реклами

Близначки

Все същата тъжна мелодия, винаги джазова и винаги толкова тъжна . . .

И аз все така вглъбена в собствената си болка, онази до болка позната болка, с която отдавна сме на „ти” и си пием питието всяка вечер . . .
И цигарата, догаряща в ръката ми – все така силна и тръпчива като старо вино . . .
И кафето сутрин – два пъти по-горчиво, защото болката неутрализира всички бучки захар, с които се опитвам да го подсладя . . .
Защото болката е винаги горчива като силно кафе, като неподправена салата, като водка без разредител, като уиски без лед, като полов акт без любовна игра . . . Цялата публикация „Близначки“