За думите, книгите и смисъла

изтеглен файл

Когато бях малка, всяко лято прекарвах ваканцията при маминка и дядо.
Дядо обичаше книгите. Обичаше да ги купува, обичаше да ги колекционира, обичаше да ги чете.
Предаде и на мен тази любов. В началото тя беше насилствена, непоискана и натрапена. Защото дядо имаше странни методи на преподаване.
Всяка сутрин след закуска трябваше да прочета определен брой страници от посочена от него книга и после да му ги разкажа. По този начин упражнявахме четене с разбиране. На следващото лято, освен да чета и разказвам, трябваше да преписвам в тетрадка прочетените страници. Така упражнявахме правопис, краснопис и пунктуация.
По-късно добави и още едно перфидно изтезание. Понеже бях левичарка, а той като представител на старата школа, искаше да ме научи да пиша с дясната ръка, всеки път, когато ме караше да преписвам, връзваше лявата ми ръка с канап за подлакътника на стола и трябваше да пиша с дясната. Бавно, мъчително и болезнено упражнение, особено когато се налага да го изпълняваш, докато навън лятото нагло дефилира в цялата си прелест, а ваканцията се е ширнала пред теб с безкрайността на шарена дъга след дъжд.
Признавам, обаче, че тайно се влюбих в тези летни изтезания. Наречете го стокхолмски синдром, но в един момент вече нямаше нужда да бъда заставяна да чета и преписвам. Нямаше нужда да ме връзват с канап за стола, нямаше нужда да ме държат насила далеч от неграмотното лято навън. Аз копнеех за тези изтезания, очаквах ги с нетърпение. Когато дядо усети това, отпусна хватката, скъса канапа, пусна ме на свобода сред необятното пасище на плодородната му библиотека.
И днес, след толкова много години, осъзнавам, че съм била като диво жребче, нуждаещо се от опитомяване, от навика да носи седло и юзди, да търпи човек на гърба си.
Аз бях млад необязден мустанг, а дядо – моят horse whisperer.
Научи ме да уважавам думите, да ги допусна до себе си, да заживея със смисъла им, да свикна с причудливите им форми, странните им истории и неочаквани обрати.
Дядо ме научи да обичам книгите. А тази любов ме направи свободна. Защото няма по-голяма свобода от четенето. То те пренася в различни епохи и светове, телепортира те от дълбоката древност в невъобразимото бъдеще, превръща те от мъж в жена, от дете в старец, от страхливец в герой, преодолява граници и измерения.
Не ме разбирайте погрешно. Не казвам да връзвате децата си за стола, за да четат, не казвам да ги тормозите.
Казвам просто да ги учите да полагат усилие. Като всяко безценно нещо, четенето изисква труд, който се отблагодарява с времето. Думите са семена, които се нуждаят от време, за да покълнат, пораснат и дадат плод. Четящият човек е земеделец, само че неговите семена са думите, жътвата му – прочетените книги, а свободата – неговата реколта.
Честит ден на книгата. Четете и бъдете свободни.

Реклами

Йовков и татуировките

Ъгъла на Попа и Граф Игнатиев – шумна група цигани стояха на спирката, викаха, смееха се и ръкомахаха. Погледът ми привлече един от тях – на видима възраст 45 г., много кльощав, с възлести ръце и грубо осеяно с белези лице, сякаш излязло изпод длетото на Вежди Рашидов. Целият блестеше от синджири и ланци, облечен в черна тениска със златен надпис Версаче, носеше парени дънки и лачени обувки с остри бомбета. Компанията около него продължаваше да вдига невъобразим шум. Само той стоеше безмълвен. Захапал наполовина изпушен фас, гледаше захласнато пред себе си с томителния поглед на Марлборо мен от старите реклами.
По едно време леко се усмихна и разкри комплект пожълтели зъби, сред които проблясна и един златен.
И тогава я видях – направи ми впечатление, защото беше на много необичайно място за татуировка. Циганинът имаше татус точно под лявата челюст – голям разкривен надпис с някакъв уникален джипси сериф: АЛБЕНА. Беше си татуирал Албена. Сигурно ужасно много я обича тази Албена, помислих си. Баси голямата татуировка и то изцяло с главни букви. Тая Албена сигурно е страшна красавица. Някоя невръстна циганка със смолисточерна коса и сексуален апетит на разгонена котка.
Не знам защо, но веднага се сетих за разказа на Йордан Йовков „Албена“. Мозъкът ми защрака като пишеща машина и напечата следния цитат:
„Грешна беше тая жена, но беше хубава“.
Толкова преразкази с елементи на разсъждение и литературни анализи съм изписала на тема Йовков, че още помня наизуст цели изречения от разказите му.
И както си мислех за Йовковата Албена, точно в този момент мангалът се обърна и видях, че под дясната му челюст има друга татуировка, изписана с разкривени букви: Дафинка.
По-късно като се прибрах, намерих разказа на Йовков в нета и го прочетох на един дъх … няколко пъти. Първия път очите ми се насълзиха. Бях забравила какъв вълшебник е, как умело жонглира с думите с финес и лекота. Има една пестелива емоционалност в езика му, която ме омагьосва.
Ето кратък цитат, за да си припомните и вие магията му:
„А Албена беше вече близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха, пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се смееше, очите й не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато тя се намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице – от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.“

Красивите думи са като татуировките – остават завинаги, не можеш да ги изтриеш!

Сменяйте си чорапите

Днес, кой знае защо, си обух жълти чорапи. Дали, защото пролет отново бе дошлаа (из песента „Детски спомени“ на Кристина Димитрова и Орлин Горанов), дали защото е петък, дали защото съм с кецове в зелено и жълто и съответно жълтите чорапки мноооого ми отиват… Причината не е важна, важното в случая е следствието.
Защото се появи един проблем – един мъничък дразнещ детайл, едно остро камъче в обувката, така да се каже, един прът в колелото на прогреса, една досадна досадност, както вероятно би се изразил Карлсон.
И тя е следната: сладките жълти чорапки са от ония най-късите, дето се носят като си с маратонки или кецове, от ония летните, дето почти не си личи, че си с тях.
Та тия чорапки постоянно ми се свличат от крачето, един вид сами се събуват, изсулват се от петичката и адски много ме дразнят и гнервират. Непрестанно трябва да се събувам и свирепо да ги дърпам нагоре.
Та какво исках да кажа в крайна сметка, какъв беше пойнта на тази история? Ами, горе-долу никакъв. Общо взето, нищо не исках да кажа, освен да внимавате с късите чорапи за маратонки – много кофти се свличат понякога и това тотално може да ви съсипе деня (и/или нощта).
Което ме подсеща за Карлсон, който живее на покрива.
Ниският тантурест Карлсон разказва на Дребосъчето как като бил малък много обичал да се катери по дървета, ама на наааай-високите клони, чак горе на върха на короната. Представям си го направо – като малък Кинг Конг лилипут, който се катери по Ню Йоркски небостъргач. Нещо такова.
Та един ден Карлсон се покатерил на супер високо дърво и безгрижно си висял там цял ден, кацнал на върха като дебела птица от неустановен биологичен вид.
По едно време дошла баба му и започнала да го вика:
– Карлсон, миличък, слез долу! Слез, на баба сладкото момченце, защото трябва да си смениш чорапите.
Забравих да спомена, че Карлсон ужасно мразел да си сменя чорапите. Това било едно от нещата, които го изкарвали от равновесие и направо го вбесявали до мозъка на костите му чак до симпатичната перка на гърба му.
Карлсон се свил навъсено в клоните на дървото, погледнал босите си крака, обути в протрити, мръсни чорапи с дупки на палците. Започнал нервно да мърда с пръсти и да сумти. Баба му пак се провикнала отдолу:
– Карлсон, миличък, смени си чорапите. Донесла съм ти съвсем нови, чистички чорапи. Само трябва да слезеш долу и да ги обуеш, миличък.
Карлсон отново изсумтял и сърдито й се троснал:
– Няма пък да сляза и няма да си сменя чорапите!
Баба му, обаче, била твърдоглава и упорита старица, голям инат и кривотия – същата като него. Скочила на дървото като катеричка и се изкатерила до най-високия клон, на който Карлсон невъзмутимо си седял и мърдал пръстите на краката си (които приличали на малки розови наденички – или аз поне така си ги представям). Той никак не се изненадал, защото много добре познавал баба си и сприхавия й характер. Затова въздъхнал примирено, подал си дебелите крачета, за да може тя най-накрая с риск за живота си, покачена на най-високото дърво в цял Стокхолм и то при свиреп насрещен вятър, да му смени чорапите.
И какво мислите направила старата?
Събула чорапите от шишкавите крачета на Карлсон и ги разменила. Левия чорап обула на десния му крак, а десния чорап нахлузила съответно на левия.
Какъв е изводът:
1. Избягвайте да носите къси чорапи за маратонки – много неприятно се свличат.
2. Сменяйте си чорапите редовно, сменяйте ги дори при форсмажорни обстоятелства, екстремни метеорологични условия и природни бедствия.

P.S.1 Историята за Карлсон и баба му не е точно такава. В книгата баба му наистина искаше да му смени чорапите, но останалите детайли са плод на моето въображение. Сигурна съм, че Астрид Линдгрен няма да се сърди… много.
P.S.2 Винаги, когато си сменям чорапите се сещам за Карлсон и баба му и тайничко се усмихвам.
P.S.3 Всеки път, когато си сменям чорапите се превръщам в детето, което бях преди 30 г.

Благодаря на Астрид Линдгрен, благодаря и на двете ми баби, които винаги ми осигуряваха чисти чорапи и имаха грижата редовно да ги сменям!