Катедралата Нотр Дам или гладуващите деца в Африка

5cb4e373230000f4006db2b0Photo: Thibault Camus/AP)

Покрай злополучния  пожар в катедралата Нотр Дам се сетих за един позабравен филм на Фолкер Шльондорф от 2014 г., който се завъртя и по българските кина. Историческата достоверност на фактите в него остава спорна и до днес, но художествената му стойност е неоспорима.

https://www.youtube.com/watch?v=qivQ-Pp1MDo

Казва се „Дипломация“ и пресъздава кратък, но малко известен епизод от Втората световна война. Действието се развива в рамките на едно денонощие – 24 срещу 25 август 1944 г.

Нацистка Германия вече губи войната и Съюзническите сили са на броени часове от Париж. В отчаян мегаломански пристъп на безпомощна ярост, Хитлер заповядва на своя военен губернатор генерал Дитрих Фон Холтиц да унищожи града.

Под всички емблематични сгради и паметници-символи на Париж, са заложени експлозиви. Пъкленият план на нацистите е да ги взривят при изтеглянето на войските си от френската столица. Фюрера замисля да унищожи сърцето на града, неговата гордост – културното му наследство. А Париж безспорно е сърцето на западна Европа. Сред заплашените от унищожение сгради са Айфеловата кула, Лувъра, Триумфалната арка, мостовете на Сена, Парламента, Версай и разбира се, катедралата Нотр Дам.

Съдбата им е в ръцете на немския генерал губернатор Фон Холтиц (блестящо изигран от актьора Нилс Ареструп). Той е изправен пред нечовешката дилема да спаси Париж, рискувайки кариерата и живота си или да изпълни чудовищната заповед. Докато генералът се готви да осъществи зловещия замисъл, на сцената се появява шведският дипломат Раул Нордлинг, който посредничи между нацистките окупационни сили и френската Съпротива  (в ролята Андре Дусолие). Двамата мъже прекарват тежка безсънна нощ в ожесточен спор помежду си.

Пруският генерал, като всеки истински германец, настоява да остане верен на воинския си дълг. Шведският консул от друга страна всячески се опитва да го убеди да се откаже от унищожителния план и да пощади Париж.

С пламенна защита на цивилизацията дипломатът успява да удържи блестяща победа. Триумфът му е извоюван не със силата на оръжието, а със силата на словото. Думите, понякога, побеждават бомбите. Макар и рядко, макар и (само) на кино.

В края на филма двамата герои посрещат утрото уморени, но обединени в убеждението си, че идните поколения заслужават да наследят френската столица в цялото й великолепие. Париж е спасен.

След края на Втората Световна война генерал фон Холтиц е удостоен с рицарско звание на френския почетен легион за това, че не е допуснал Париж да бъде разрушен при отстъплението на немските войски, въпреки изричната заповед на Фюрера.

Днес, когато пламъците от пожара в катедралата Нотр Дам едва са изтляли, би било добре да си спомним тези отминали събития. Да си дадем сметка какво точно спасяваме, спасявайки една катедрала. А отговорът е прост. Спасяваме човешката история. Но едновременно с това спасяваме и бъдещето. Защото имаме отговорност не само към миналото и паметта, но и към поколенията след нас, които ще искат да видят това минало и да общуват с него.

И тук идва въпросът за моралния избор. Той прониза новините около пожара в Нотр Дам и увисна в общественото пространство като димяща отломка.

Кое е по-важно – човешкият живот или един готически паметник?

Мнозина твърдят, че видите ли, за мъртвия каменен монумент светкавично били събрани 1 млрд евро, а пък за гладуващите деца в Африка на никой не му пукало.

Последното, разбира се, не е вярно, защото не една и две международни хуманитарни организации се занимават именно с набирането на средства в помощ на африканските деца.

Има ли смисъл да сравняваме грижата за човешкия живот с грижата за една опожарена сграда? Съществува ли въобще такава дилема – или катедралата, или децата на Африка? Аз бих отговорила така: и двете.

Както Нотр Дам заслужава обединените усилия на международната общественост, така и гладуващите деца в Африка (и навсякъде по света) заслужават грижа, финансова и медицинска помощ.

Отношението и към двете е мерило за цивилизованост и хуманизъм. Човечността означава нетърпимост към страданията на другите. Човечността означава и уважение към историята и нейните реликви. Грижата за човешкия живот е грижа преди всичко за бъдещето. Грижата за културното наследство е грижа най-вече за миналото. А без минало няма бъдеще.

Затова на онези, които откриват морална колизия между Нотр Дам и гладуващите деца в Африка бих отговорила така. Никой не ви пречи да дарявате пари за африканските деца. Свободни сте да го направите, както и когато намерите за добре. Подобен акт би бил върховна проява на хуманизъм и човеколюбие. Спасяването на гладуващите деца по света е достойна кауза. Опазването на световното културно наследство е друга достойна кауза.

Човечеството има много каузи. Между тях няма и не бива да има противопоставяне. Те трябва да съществуват заедно. И още нещо – никой не е насилвал или задължавал когото и да било да прави дарения за възстановяването на катедралата. Това е напълно доброволен акт. Сигурна съм, че френската държава ще намери най-добрия и прозрачен начин да разходва набраните средства.

Гениалният Виктор Юго е казал:

„Архитектурата е записала великите идеи на човешката раса. Не само всеки религиозен символ, но всяка човешка мисъл има своята страница в тази огромна книга.“

Катедралата Нотр Дам е архитектурен паметник, запечатал великите идеи на човешката раса, който заслужава да бъде спасен. Не само заради френския, а и заради всички останали народи по света.

Защото иначе какво ще завещаем на идните поколения? По-добре катедралата Нотр Дам, отколкото свят, изпълнен с опожарени руини. Децата в Африка няма да гладуват по-малко ако оставим световните културни паметници на разрухата на времето, нали така?

 

 

 

 

Реклами

Някои размисли за модерния човек, войната и глобалната мрежа

Какво ли се е въртяло в главата на младия австралиец, докато е планирал пъкленото си дело в  идиличното новозеландско градче Крайстчърч? Вече втора седмица този въпрос не ми дава мира. Какво става в съзнанието на такива хора? В кой момент мозъкът им прищраква на вълна „убийство“? Кога взимат решението да обявят война? Защото стрелбата в Крайстчърч е война. Или поне притежава много от характеристиките на войната. Има враг, има планиране, стратегия и тактика, има цел, оръжие и манифест, има (уви) и жертви. С тази разлика, че войната обикновено е колективно занимание, а тази е индивидуална, дело на един човек. Това вероятно е някакъв нов извратен начин на воюване. Самотната битка на потиснатия бял мъж, който търси смисъл и кауза. В случая на Брендън Тарант войната е срещу мюсюлманите и Турция, страната-наследник на Османската империя. Преди да извърши кървавото си деяние, той публикува в туитър 73 страници Манифест. Това е неговото „символ верую“, неговата кауза и военна доктрина.  Оръжията му са нашарени с букет от имена на исторически събития и личности на латиница и кирилица, сред които и няколко, свързани с българската история.

Очевидно Тарант се възприема като модерен воин, съвременен рицар, бранещ християнския свят от агресивния мюсюлмански нашественик. В поведението му има колкото чудовищна абсурдност, толкова и дълбок трагизъм. Защото в действителност този млад човек е трагичен образ. Объркан самотен бял мъж, търсещ смисъл и мотивация в далечното минало, защото очевидно не съумява да ги открие в настоящето.

Настоящето е лишено от героизъм, докато миналото е славно. Модерният западен мъж днес живее, отчужден от реалността, много повече онлайн и много по-малко аналогово. Или както пише Венцеслав Константинов в „Одисея на Модерния човек“ : „ … той има една обща отличителна черта –  неговата отчужденост от заобикалящия го свят, а също и от самия себе си“.

В живота на съвременния бял мъж липсват повечето неща, които са осмисляли битието на бащите и дядовците му. Войната е едно от тях. За добро (или зло) войната отсъства като преживяване. Има, обаче, изобилие от заместители – интернет, където привидно може да задоволи авантюристичния си нагон, електронни игри, в които има възможност (доста реалистично) да си играе на война сам или в компания, социални мрежи, където да намери какви ли не агресивни и екстремистки каузи. Каузи, каквито е открил и Брендън Тарант. Тези каузи, обаче, ако останат само в сферата на дигиталния свят, не носят същата тръпка. И неизбежно се стига до момента, в който виртуалното се трансформира в реално. Онлайн животът е ерзац, истинският адреналин идва от аналоговия свят. А войната е адреналин.

Ако се върнем назад в историята, ще открием, че само допреди 50-60 г. младите мъже от почти всяко поколение са участвали поне в един голям военен конфликт. Втората световна война е последният такъв пример, войната във Виетнам също. Все още има живи свидетели и участници в тях.

Откакто свят светува животът на мъжа е свързан с войната. Мъжът воюва, жената го чака и се грижи за дома и децата. Мъжът е воин, войната го осмисля. Войната превръща момчето в мъж, мъжа в герой. Войната ражда големи приятелства (с братята по оръжие). Войната създава спомени, които остават за цял живот. Войната предизвиква психологически травми, но и лекува страхове. Войната дава смисъл и кауза. Като изключим безбройните локални конфликти в различни точки на света, днес (слава Богу) няма големи войни. А доколко ги има, те се водят от професионалисти, на които им плащат, за да воюват. Веднага правя уточнението, че имам предвид развитите страни от Европа и Северна Америка.  Споменатите държави перманентно участват в различни военни интервенции, но те не могат да се сравнят с голям международен военен конфликт от ранга на Първата или Втората Световна война. Съвсем различна е ситуацията с войните в Африка и Азия. Те са съвсем друга тема.

Днес няколко поколения мъже в Европа и Северна Америка растат и остаряват без да са участвали във война. Нещо, за което техните предци искрено биха им завидели.  Нещо, за което бащите и дядовците им са се борили през 60-те и 70-те г. на 20 век. Имам предвид пацифистките хипи движения, широко разпространени в Западна Европа и Щатите по онова време. Тогава площадите кипят от мирни шествия на дългокоси младежи с дънки чарлстон и цветя в косите, които протестират срещу войната във Виетнам и пламенно скандират„Правете любов, а не война“. А  Джон Ленън и Пластик Оно Бенд пеят „Дайте шанс на мира”. Но това е бунтът на поколенията, които са участвали във войни, срещали са отблизо смъртта и са си дали сметка колко жестока и безсмислена е. Знаели са от собствен опит, че войната е зло.

Какво тотално преобръщане на ценностите само половин век по-късно. Защото днес растат поколения момчета, които нямат личен опит с войната. А поколенията, израснали без война, не могат да оценят мира. Споменът, че тя е зло с течение на времето постепенно избледнява. В един модерен свят, забравил що е то световна война, темата за пацифизма изведнъж се оказва демоде. И за съжаление се появява точно обратната тенденция – стремеж за противопоставяне, желание да се посочи враг, да се намери лесна кауза.

В епохата на интернет и социалните мрежи, войната вече не е колективно, а лично преживяване. Такава е войната на Брендън Тарант, такава е войната и на неговия предшественик Андерш Брайвик. Кървавите деяния и на двамата са самотни демонстрации на насилие. Всеки от тях води индивидуална война, има собствен манифест и дневен ред. И двамата са интровертни, затворени и дълбоко фрустирани. И двамата намират кауза в социалните мрежи и в необятното море от крайнодесни расистки и екстремистки движения, които свободно избуяват в интернет. Тарант е на 28, Брайвик е на 32, когато извършва двата кървави атентата в Норвегия. Фрустриран човек с достъп до глобалната мрежа е смъртоносно оръжие. Безспорно доказателство, че кривото огледало на социалните мрежи ражда чудовища.

Интернет е може би най-значимото достижение на развитите либерални общества. Неслучайно глобалната мрежа е резултат от технологичния потенциал на западния свят. Несвободни хора и народи няма как да изобретят свободно пространство, в което всеки има право на лична изява. Просто защото нямат достатъчно познание за свободата. Несвободните хора и държави, обаче, могат да злоупотребяват с подобно пространство. Хиляди са примерите за такива злонамерени акции и умишлени кампании през последните години. Русия води класацията по подозрения (къде по-малко или повече основателни) в организиране на подобни дигитални престъпления.

И ето тук идва голямото противоречие, големият бъг в системата. Едно, изначално базирано на свободната изява и демократичното споделяне на мнения и гледни точки технологично достижение, каквото е интернет, бива атакувано именно по линия на самата си философия, на първопричината за своята поява.

Именно глобалната мрежа като свободна трибуна за споделяне на мнения и информация прави възможно объркани млади мъже като Тарант и Брайвик да намерят своите налудничави каузи и фалшиви битки. Крайната свобода превръща интернет в дигитално сборище на всякакви крайнодесни, радикални движения с расистки, националистически и откровено екстремистки идеологии. Злоупотребата със самия замисъл на интернет го прави опасен, превръща го в територия за разпалване на войни.

С което отново стигаме до въпроса за войната. Съвременната война се води в интернет. Социалните мрежи са модерните оръжия. Там е бойното поле, където се водят ожесточени битки за душите и сърцата на аудиторията, там се ловят объркани фрустрирани бунтовници без кауза като Тарант и Брайвик. Това прави възможно Шипка и Крайстчърч да съжителстват в едно изречение. Каква е връзката между новозеландското градче и Константин и Фружин? Какво общо има между сръбската песен, възпяваща военнопрестъпника Радован Караджич и погубения живот на 50 невинни имигранти? Общото е болното съзнание на един объркан, самотен и фрустриран млад мъж с достъп до интернет, който в необятното море от информация, намира своята кауза. Общото е злоупотребата със свободата на споделяне.

Липсата на голяма световна война е едно от безспорните достижения на съвременния демократичен свят. Затова са особено тревожни агресивните гласове, които напоследък се чуват в страните от ЕС и в Америка и които се опитват, сякаш, отново да я разпалят. Една от тежките задачи на нашето съвремие е да открием смислени мирни каузи, които да завладеят умовете и сърцата на младите хора, да им дадат цел и посока. И тези смислени каузи не бива да имат нищо общо с разделението на християни и мюсюлмани, на европейци и азиатци, на бели и черни. Тези каузи трябва да имат общо с равенството, мира и хуманността.

Вярвам, че индивидуалните войни, които водят хора като Тарант и Брайвик, могат да се победят с колективно усилие за мир. А Интернет е най-подходяща платформа за това. В крайна сметка той е създаден с мирни цели. Не бива да го забравяме.