Какво ли се е въртяло в главата на младия австралиец, докато е планирал пъкленото си дело в идиличното новозеландско градче Крайстчърч? Вече втора седмица този въпрос не ми дава мира. Какво става в съзнанието на такива хора? В кой момент мозъкът им прищраква на вълна „убийство“? Кога взимат решението да обявят война? Защото стрелбата в Крайстчърч е война. Или поне притежава много от характеристиките на войната. Има враг, има планиране, стратегия и тактика, има цел, оръжие и манифест, има (уви) и жертви. С тази разлика, че войната обикновено е колективно занимание, а тази е индивидуална, дело на един човек. Това вероятно е някакъв нов извратен начин на воюване. Самотната битка на потиснатия бял мъж, който търси смисъл и кауза. В случая на Брендън Тарант войната е срещу мюсюлманите и Турция, страната-наследник на Османската империя. Преди да извърши кървавото си деяние, той публикува в туитър 73 страници Манифест. Това е неговото „символ верую“, неговата кауза и военна доктрина. Оръжията му са нашарени с букет от имена на исторически събития и личности на латиница и кирилица, сред които и няколко, свързани с българската история.
Очевидно Тарант се възприема като модерен воин, съвременен рицар, бранещ християнския свят от агресивния мюсюлмански нашественик. В поведението му има колкото чудовищна абсурдност, толкова и дълбок трагизъм. Защото в действителност този млад човек е трагичен образ. Объркан самотен бял мъж, търсещ смисъл и мотивация в далечното минало, защото очевидно не съумява да ги открие в настоящето.
Настоящето е лишено от героизъм, докато миналото е славно. Модерният западен мъж днес живее, отчужден от реалността, много повече онлайн и много по-малко аналогово. Или както пише Венцеслав Константинов в „Одисея на Модерния човек“ : „ … той има една обща отличителна черта – неговата отчужденост от заобикалящия го свят, а също и от самия себе си“.
В живота на съвременния бял мъж липсват повечето неща, които са осмисляли битието на бащите и дядовците му. Войната е едно от тях. За добро (или зло) войната отсъства като преживяване. Има, обаче, изобилие от заместители – интернет, където привидно може да задоволи авантюристичния си нагон, електронни игри, в които има възможност (доста реалистично) да си играе на война сам или в компания, социални мрежи, където да намери какви ли не агресивни и екстремистки каузи. Каузи, каквито е открил и Брендън Тарант. Тези каузи, обаче, ако останат само в сферата на дигиталния свят, не носят същата тръпка. И неизбежно се стига до момента, в който виртуалното се трансформира в реално. Онлайн животът е ерзац, истинският адреналин идва от аналоговия свят. А войната е адреналин.
Ако се върнем назад в историята, ще открием, че само допреди 50-60 г. младите мъже от почти всяко поколение са участвали поне в един голям военен конфликт. Втората световна война е последният такъв пример, войната във Виетнам също. Все още има живи свидетели и участници в тях.
Откакто свят светува животът на мъжа е свързан с войната. Мъжът воюва, жената го чака и се грижи за дома и децата. Мъжът е воин, войната го осмисля. Войната превръща момчето в мъж, мъжа в герой. Войната ражда големи приятелства (с братята по оръжие). Войната създава спомени, които остават за цял живот. Войната предизвиква психологически травми, но и лекува страхове. Войната дава смисъл и кауза. Като изключим безбройните локални конфликти в различни точки на света, днес (слава Богу) няма големи войни. А доколко ги има, те се водят от професионалисти, на които им плащат, за да воюват. Веднага правя уточнението, че имам предвид развитите страни от Европа и Северна Америка. Споменатите държави перманентно участват в различни военни интервенции, но те не могат да се сравнят с голям международен военен конфликт от ранга на Първата или Втората Световна война. Съвсем различна е ситуацията с войните в Африка и Азия. Те са съвсем друга тема.
Днес няколко поколения мъже в Европа и Северна Америка растат и остаряват без да са участвали във война. Нещо, за което техните предци искрено биха им завидели. Нещо, за което бащите и дядовците им са се борили през 60-те и 70-те г. на 20 век. Имам предвид пацифистките хипи движения, широко разпространени в Западна Европа и Щатите по онова време. Тогава площадите кипят от мирни шествия на дългокоси младежи с дънки чарлстон и цветя в косите, които протестират срещу войната във Виетнам и пламенно скандират„Правете любов, а не война“. А Джон Ленън и Пластик Оно Бенд пеят „Дайте шанс на мира”. Но това е бунтът на поколенията, които са участвали във войни, срещали са отблизо смъртта и са си дали сметка колко жестока и безсмислена е. Знаели са от собствен опит, че войната е зло.
Какво тотално преобръщане на ценностите само половин век по-късно. Защото днес растат поколения момчета, които нямат личен опит с войната. А поколенията, израснали без война, не могат да оценят мира. Споменът, че тя е зло с течение на времето постепенно избледнява. В един модерен свят, забравил що е то световна война, темата за пацифизма изведнъж се оказва демоде. И за съжаление се появява точно обратната тенденция – стремеж за противопоставяне, желание да се посочи враг, да се намери лесна кауза.
В епохата на интернет и социалните мрежи, войната вече не е колективно, а лично преживяване. Такава е войната на Брендън Тарант, такава е войната и на неговия предшественик Андерш Брайвик. Кървавите деяния и на двамата са самотни демонстрации на насилие. Всеки от тях води индивидуална война, има собствен манифест и дневен ред. И двамата са интровертни, затворени и дълбоко фрустирани. И двамата намират кауза в социалните мрежи и в необятното море от крайнодесни расистки и екстремистки движения, които свободно избуяват в интернет. Тарант е на 28, Брайвик е на 32, когато извършва двата кървави атентата в Норвегия. Фрустриран човек с достъп до глобалната мрежа е смъртоносно оръжие. Безспорно доказателство, че кривото огледало на социалните мрежи ражда чудовища.
Интернет е може би най-значимото достижение на развитите либерални общества. Неслучайно глобалната мрежа е резултат от технологичния потенциал на западния свят. Несвободни хора и народи няма как да изобретят свободно пространство, в което всеки има право на лична изява. Просто защото нямат достатъчно познание за свободата. Несвободните хора и държави, обаче, могат да злоупотребяват с подобно пространство. Хиляди са примерите за такива злонамерени акции и умишлени кампании през последните години. Русия води класацията по подозрения (къде по-малко или повече основателни) в организиране на подобни дигитални престъпления.
И ето тук идва голямото противоречие, големият бъг в системата. Едно, изначално базирано на свободната изява и демократичното споделяне на мнения и гледни точки технологично достижение, каквото е интернет, бива атакувано именно по линия на самата си философия, на първопричината за своята поява.
Именно глобалната мрежа като свободна трибуна за споделяне на мнения и информация прави възможно объркани млади мъже като Тарант и Брайвик да намерят своите налудничави каузи и фалшиви битки. Крайната свобода превръща интернет в дигитално сборище на всякакви крайнодесни, радикални движения с расистки, националистически и откровено екстремистки идеологии. Злоупотребата със самия замисъл на интернет го прави опасен, превръща го в територия за разпалване на войни.
С което отново стигаме до въпроса за войната. Съвременната война се води в интернет. Социалните мрежи са модерните оръжия. Там е бойното поле, където се водят ожесточени битки за душите и сърцата на аудиторията, там се ловят объркани фрустрирани бунтовници без кауза като Тарант и Брайвик. Това прави възможно Шипка и Крайстчърч да съжителстват в едно изречение. Каква е връзката между новозеландското градче и Константин и Фружин? Какво общо има между сръбската песен, възпяваща военнопрестъпника Радован Караджич и погубения живот на 50 невинни имигранти? Общото е болното съзнание на един объркан, самотен и фрустриран млад мъж с достъп до интернет, който в необятното море от информация, намира своята кауза. Общото е злоупотребата със свободата на споделяне.
Липсата на голяма световна война е едно от безспорните достижения на съвременния демократичен свят. Затова са особено тревожни агресивните гласове, които напоследък се чуват в страните от ЕС и в Америка и които се опитват, сякаш, отново да я разпалят. Една от тежките задачи на нашето съвремие е да открием смислени мирни каузи, които да завладеят умовете и сърцата на младите хора, да им дадат цел и посока. И тези смислени каузи не бива да имат нищо общо с разделението на християни и мюсюлмани, на европейци и азиатци, на бели и черни. Тези каузи трябва да имат общо с равенството, мира и хуманността.
Вярвам, че индивидуалните войни, които водят хора като Тарант и Брайвик, могат да се победят с колективно усилие за мир. А Интернет е най-подходяща платформа за това. В крайна сметка той е създаден с мирни цели. Не бива да го забравяме.
