Вота на българите в чужбина – три бързи извода

Capture

Източник: fakti.bg

Демократична България спечели убедително вота на българите в чужбина. Един бърз анализ на този интересен и много показателен факт:
1. Най-големият инвеститор в родната икономика каза „НЕ“ на управляващата мафиотска шайка ГЕРБСПДПС и Путинофилския им антураж от псевдопатриоти.
Както вероятно повечето от вас знаят, българите в чужбина са най-големият инвеститор в родната икономика. Средствата, които са изпратили в страната за изминалата година надвишават с близо 40% преките чуждестранни инвестиции. Противно на лъжите на Бойко Борисов, чуждите фирми бягат от България. Митът за безбройните германски заводи, които се натискат да отварят врати у нас, е просто евтина предизборна дъвка. В действителност българите в чужбина са тези, които крепят баланса и наливат сериозни средства в БВП. И това го показват цифрите, които дори лъжливият Пожарникар не може да отрече.  Вчера Демократична България получи близо 30% от вота на сънародниците ни зад граница, което безапелационно я класира на първо място. Изводите може да си направите сами.
2. Жалкият флирт на партиите на статуквото с българите в чужбина най-накрая (може би) ще приключи.
Почти всички политически играчи, като започнем от ГЕРБ, минем през БСП и стигнем до популистките антисистемни марионетки на Русия ВМРО, Атака, Воля и т.н., от години флиртуват с българите в чужбина.

„Да си върнем сънародниците зад граница“, „Цяла една България живее немила-недрага извън пределите на отечеството“ и още куп подобни халтурни опити за сълзливосантиментална игра с публиката редовно тровят обществения дискурс.
Чудя се дали сега, когато българите в чужбина зашлевиха звучна плесница на тази хълцаща популистка реторика, управляващият политконгломерат ще продължи да им изпраща въздушни целувки и да ги ухажва с фалшивия си зов за завръщане.
3. Моралното падение на възрастното поколение е огромно.
Познавам доста хора на възрастта на родителите ми (60+), чиито деца живеят в чужбина и всеки месец им изпращат пари. Пари, без които не биха могли да живеят нормално и да покриват елементарните си ежедневни разходи.
Бих попитала тези възрастни хора:
Не ви ли е срам да гласувате за ГЕРБСП и едновременно с това да живеете с парите на децата и внуците си?
Не разбирате ли, че ако тия партии бяха стока, нямаше да има нужда близките ви да ви издържат със средства, изкарани в чужбина? Не си ли давате сметка, че щяхте да се справяте чудесно и сами и да се радвате на достойни старини? Някак си не е честно да получаваш мизерна пенсия, да си патиш от тежко ерозирало здравеопазване и разядена от корупция социална система, да живееш с пари, изкарани в Испания, Германия, Дания, Швейцария или пък Щатите и Канада и едновременно с това да гласуваш за комунистите или техните потомци от ГЕРБ. Лицемерно е с гласа си да избираш Изток, а с джоба си Запад. Този двоен стандарт на по-старата генерация е резултат от токсичния псевдоморал, наследен от тоталитарните години. Комунизмът се гърчеше в предсмъртна агония, но не признаваше победата на западната демокрация. В края на 80-те г. на миналия век социалистическа НРБ, изправена пред тежък фалит, главоломно трупа заеми от западни банки, но в същото време тъпо и упорито продължава да громи порочните практики на гнилия капитализъм.

Малко е неетично, нали? Има известна морална нечистоплътност. Така, че другия път, когато получите банков превод от децата в чужбина, се замислете. Кого (или по-точно #КОЙ) крепите с гласа си и защо се налага някой отвън да крепи вас с парите си.
Следващия път като говорите по скайп със сина от Дания или с дъщерята от Англия, попитайте ги за кого са гласували на евроизборите. Макар, че отговорът е ясен – резултатите от вчерашния вот го показват.

Реклами

Защо ще гласувам за Демократична България

    2630
   Ранното ми детство премина по време на комунизма. Тийнеджърските години съвпаднаха с „избухването“ на демокрацията.
Израснах в семейство, което дълбоко ненавижда тоталитарния строй и живее в търпеливо очакване на неизбежния му край.
Детството ми изобилства от спомени за тайно прошепнати анти-Тато вицове, трепетно търсене на пращящия, заглушаван сигнал на Радио Свободна Евопа и Гласът на Америка, благоговейно споменаване на Георги Марков, Блага Димитрова и други, по онова време низвергнати и забранени, интелектуалци. Баща ми и дядо ми често повтаряха един и същ лайтмотив, който тогава ми звучеше като фаталистично-съдбовно пророчество.
– Ех, дали ще доживеем да паднат комунистите? Дали ще дочакаме да дойде свободата?
Обикновено така завършваха разговорите помежду им след всяка семейна сбирка, след всеки празник.
Наричам го лайтмотив, макар в действителност да беше по-скоро отчаян въпрос, тайна надежда, неистов копнеж, безумна мечта.
Дядо ми, роден през 1922-ра, помнеше времето преди комунизма. Баща ми, роден през 1954-та в разгара на Култа към личността, мечтаеше да дочака разпадането на режима и победата на демокрацията.
Единият беше живял свободата, другият само бе чувал за нея.
„Ще доживеем ли да паднат комунистите“ стана част и от моите детски размисли и мъгляви мечти за бъдещето.
В крайна сметка и тримата посрещнахме идването на свободата и демокрацията. Макар и съвсем скоро да стана ясно, че това не са онези свобода и демокрация, за които дядо и татко бяха мечтали. След първоначалната наивна еуфория настъпи  горчиво разочарование и осъзнаване на тъжната истина.
А тя е следната: Комунистите все още ни управляват. БСП, ГЕРБ, ДПС, Атака, ВМРО, Воля и всички останали псевдоалтернативи, които ни се предлагат, са просто мимикрирали проявления на добрия, стар проруски комунистически режим.
Затова на евроизборите на 26 май ще гласувам с бюлетина №13 за Демократична България и Радан Кънев.
Без всякакво съмнение и колебание, с пълна убеденост и вяра, че това е единственият възможен избор, единственото правилно решение.
Защото въпросът на баща ми и дядо ми „Дали ще доживеем да паднат комунистите? Дали ще дочакаме да дойде свободата?“ все още виси със страшна сила.
30 години след началото на прехода, 15 години след приемането ни в НАТО и 12 след присъединяването към ЕС, този страшен въпрос продължава да е актуален.
Истината е, че свободата и демокрацията в България са псевдо, ерзац, фалшиви, подменени. Управляват ни децата, внуците и обслужващият персонал на престъпния комунистически режим. Управляват ни със същите човеконенавистни и откровено мафиотски методи, с които ни управляваха техните предци.
Длъжни сме да участваме в изборите за общото ни европейско бъдеще. Длъжни сме да направим единствения възможен правилен избор.
За да не стане така, че един ден и децата ни да си задават същия въпрос:
– Ще доживеем ли да паднат комунистите? Ще дочакаме ли да дойде свободата?“

По повод ЕвропреЦедателството и Българската Фасада

Беше едно лято в края на 80-те, малко преди комунистите да се самосвалят от власт. Да съм била на колко – някъде на 9-10 г. Карах лятната ваканция при маминка и дядо в Аксаково – доста приятно селце от градски тип на 6-7 км от Варна. Това лято в Аксаково течеше трескава подготовка за посещението на някакъв комунистически големец от братската Китайска Народна Република. Делегацията му беше на визита в България и съответно щеше да мине през Варна и Аксаково с посещение в кметството и разходка из селото. Маршрутът на китайската делегация минаваше и по улица „Митко Палаузов“, на която се намираше (и все още се намира) нашата къща. Леле, какви ремонти паднаха това лято в Аксаково – то не бе асфалтиране, то не бе подмяна на тротоари, то не бе боядисване на сгради, то не бе садене на цветя, дървета и какво ли не. Задължиха хората да си ремонтират и боядисат оградите и фасадите на къщите, да си стегнат дворовете и градинките. Особено пък онези, които, като нас, живееха на улиците, по които щеше да мине маршрутът на китайците. Помня трескавата атмосфера, помня шумните бригади от цигани, които сменяха разбитите тротоарни плочки по нашата улица. Помня и дядо, който гневно сумтеше и тихо кълнеше комунистите под мустак: – Мрррръсници, маззници, гадини. Ходеше по двора със сламена шапка, изгорял на потник и нареждаше: – Ще им боядисвам аз, ще им ремонтирам аз – мръсници, мазници! А маминка му шъткаше: – Тихо бе, Гошо, ще те чуе някой.
След около месец китайската делегация наистина пристигна и наистина мина и по нашата уличка „Митко Палаузов“. Всички бяхме излезли навън да ги посрещнем, дори ни бяха раздали български и китайски хартиени знаменца да ги развяваме. Няколко души от китайците влязоха в къщата на съседите ни отсреща – леля Недка и чичо Христо. Хапнаха хляб и сол и после продължиха. Това посещение в къщата на съседите също беше планирано. Даже имаше съревнование между комшиите коя къща ще изберат за кратка отбивка на делегацията. Дядо и маминка не участваха в тази партийна надпревара, въпреки че на вратата на двора ни имаше табелка Образцов дом. Китайците влязоха в друг образцов дом, защото миналото на дядо не беше никак образцово и той не беше партиен член (с което и до ден днешен много се гордея). После си тръгнаха, а ние за кратко се радвахме на асфалтираните улици, поправените тротоари и боядисаните фасади. След което всичко светкавично се разпадна.
Сетих се за тази история покрай Европредседателството и трескавите недоклатени ремонти в София през последните месеци. Същата работа, само че 30 и кусур години по-късно. Много от плочките на тротоара бяха некадърно сложени и се разкъртиха за отрицателно време. Като ремонта на бул. Дондуков – does it ring a bell?
Нескопосани действия и замазване на положението за пред чужденците. Това е манталитет и той е неизкореним, татуиран е в съзнанието ни, закодиран е дълбоко в ДНК-то ни.
Затова Иван Костов беше прав навремето като казваше, че това нашето е фасадна демокрация. ФАСАДНА ДЕМОКРАЦИЯ – демек фалшива, псевдо, ерзац. Ремонтите ни също са фасадни, временни и набързо скалъпени – колкото да издържат една чуждестранна делегация. В момента София е спретната надве-натри и накипрена за пред европейските чиновници, като селска мома, чийто родители искат да й намерят богат иностранен жених. Но всичко това е фасада, която крие истината, истината, която само ние наивно вярваме, че непредубеденото чуждестранно око няма да прозре. София в деня на старта на българското европредседателство прилича на павилион в киноцентър Бояна, нескопосан декор от нискобюджетен филм. Отвъд чудесната лустросана фасада прозира истината, а тя е грозна.
P.S. Между другото дядо ми дълги години се бори да сменят името на улицата ни от „Митко Палаузов“ на нещо друго, достойно и несвързано с престъпния комунистически режим. Улицата ни все още се казва „Митко Палаузов“ и това някак говори само за себе си.