Вота на българите в чужбина – три бързи извода

Capture

Източник: fakti.bg

Демократична България спечели убедително вота на българите в чужбина. Един бърз анализ на този интересен и много показателен факт:
1. Най-големият инвеститор в родната икономика каза „НЕ“ на управляващата мафиотска шайка ГЕРБСПДПС и Путинофилския им антураж от псевдопатриоти.
Както вероятно повечето от вас знаят, българите в чужбина са най-големият инвеститор в родната икономика. Средствата, които са изпратили в страната за изминалата година надвишават с близо 40% преките чуждестранни инвестиции. Противно на лъжите на Бойко Борисов, чуждите фирми бягат от България. Митът за безбройните германски заводи, които се натискат да отварят врати у нас, е просто евтина предизборна дъвка. В действителност българите в чужбина са тези, които крепят баланса и наливат сериозни средства в БВП. И това го показват цифрите, които дори лъжливият Пожарникар не може да отрече.  Вчера Демократична България получи близо 30% от вота на сънародниците ни зад граница, което безапелационно я класира на първо място. Изводите може да си направите сами.
2. Жалкият флирт на партиите на статуквото с българите в чужбина най-накрая (може би) ще приключи.
Почти всички политически играчи, като започнем от ГЕРБ, минем през БСП и стигнем до популистките антисистемни марионетки на Русия ВМРО, Атака, Воля и т.н., от години флиртуват с българите в чужбина.

„Да си върнем сънародниците зад граница“, „Цяла една България живее немила-недрага извън пределите на отечеството“ и още куп подобни халтурни опити за сълзливосантиментална игра с публиката редовно тровят обществения дискурс.
Чудя се дали сега, когато българите в чужбина зашлевиха звучна плесница на тази хълцаща популистка реторика, управляващият политконгломерат ще продължи да им изпраща въздушни целувки и да ги ухажва с фалшивия си зов за завръщане.
3. Моралното падение на възрастното поколение е огромно.
Познавам доста хора на възрастта на родителите ми (60+), чиито деца живеят в чужбина и всеки месец им изпращат пари. Пари, без които не биха могли да живеят нормално и да покриват елементарните си ежедневни разходи.
Бих попитала тези възрастни хора:
Не ви ли е срам да гласувате за ГЕРБСП и едновременно с това да живеете с парите на децата и внуците си?
Не разбирате ли, че ако тия партии бяха стока, нямаше да има нужда близките ви да ви издържат със средства, изкарани в чужбина? Не си ли давате сметка, че щяхте да се справяте чудесно и сами и да се радвате на достойни старини? Някак си не е честно да получаваш мизерна пенсия, да си патиш от тежко ерозирало здравеопазване и разядена от корупция социална система, да живееш с пари, изкарани в Испания, Германия, Дания, Швейцария или пък Щатите и Канада и едновременно с това да гласуваш за комунистите или техните потомци от ГЕРБ. Лицемерно е с гласа си да избираш Изток, а с джоба си Запад. Този двоен стандарт на по-старата генерация е резултат от токсичния псевдоморал, наследен от тоталитарните години. Комунизмът се гърчеше в предсмъртна агония, но не признаваше победата на западната демокрация. В края на 80-те г. на миналия век социалистическа НРБ, изправена пред тежък фалит, главоломно трупа заеми от западни банки, но в същото време тъпо и упорито продължава да громи порочните практики на гнилия капитализъм.

Малко е неетично, нали? Има известна морална нечистоплътност. Така, че другия път, когато получите банков превод от децата в чужбина, се замислете. Кого (или по-точно #КОЙ) крепите с гласа си и защо се налага някой отвън да крепи вас с парите си.
Следващия път като говорите по скайп със сина от Дания или с дъщерята от Англия, попитайте ги за кого са гласували на евроизборите. Макар, че отговорът е ясен – резултатите от вчерашния вот го показват.

Реклами

Защо ще гласувам за Демократична България

    2630
   Ранното ми детство премина по време на комунизма. Тийнеджърските години съвпаднаха с „избухването“ на демокрацията.
Израснах в семейство, което дълбоко ненавижда тоталитарния строй и живее в търпеливо очакване на неизбежния му край.
Детството ми изобилства от спомени за тайно прошепнати анти-Тато вицове, трепетно търсене на пращящия, заглушаван сигнал на Радио Свободна Евопа и Гласът на Америка, благоговейно споменаване на Георги Марков, Блага Димитрова и други, по онова време низвергнати и забранени, интелектуалци. Баща ми и дядо ми често повтаряха един и същ лайтмотив, който тогава ми звучеше като фаталистично-съдбовно пророчество.
– Ех, дали ще доживеем да паднат комунистите? Дали ще дочакаме да дойде свободата?
Обикновено така завършваха разговорите помежду им след всяка семейна сбирка, след всеки празник.
Наричам го лайтмотив, макар в действителност да беше по-скоро отчаян въпрос, тайна надежда, неистов копнеж, безумна мечта.
Дядо ми, роден през 1922-ра, помнеше времето преди комунизма. Баща ми, роден през 1954-та в разгара на Култа към личността, мечтаеше да дочака разпадането на режима и победата на демокрацията.
Единият беше живял свободата, другият само бе чувал за нея.
„Ще доживеем ли да паднат комунистите“ стана част и от моите детски размисли и мъгляви мечти за бъдещето.
В крайна сметка и тримата посрещнахме идването на свободата и демокрацията. Макар и съвсем скоро да стана ясно, че това не са онези свобода и демокрация, за които дядо и татко бяха мечтали. След първоначалната наивна еуфория настъпи  горчиво разочарование и осъзнаване на тъжната истина.
А тя е следната: Комунистите все още ни управляват. БСП, ГЕРБ, ДПС, Атака, ВМРО, Воля и всички останали псевдоалтернативи, които ни се предлагат, са просто мимикрирали проявления на добрия, стар проруски комунистически режим.
Затова на евроизборите на 26 май ще гласувам с бюлетина №13 за Демократична България и Радан Кънев.
Без всякакво съмнение и колебание, с пълна убеденост и вяра, че това е единственият възможен избор, единственото правилно решение.
Защото въпросът на баща ми и дядо ми „Дали ще доживеем да паднат комунистите? Дали ще дочакаме да дойде свободата?“ все още виси със страшна сила.
30 години след началото на прехода, 15 години след приемането ни в НАТО и 12 след присъединяването към ЕС, този страшен въпрос продължава да е актуален.
Истината е, че свободата и демокрацията в България са псевдо, ерзац, фалшиви, подменени. Управляват ни децата, внуците и обслужващият персонал на престъпния комунистически режим. Управляват ни със същите човеконенавистни и откровено мафиотски методи, с които ни управляваха техните предци.
Длъжни сме да участваме в изборите за общото ни европейско бъдеще. Длъжни сме да направим единствения възможен правилен избор.
За да не стане така, че един ден и децата ни да си задават същия въпрос:
– Ще доживеем ли да паднат комунистите? Ще дочакаме ли да дойде свободата?“

За изгубения смисъл и косъма в чинията

Scrabble-words

Ранното ми детство съвпадна с последните години на комунизма. Докато бях дете, комунизмът беше старец. Докато аз тепърва се оформях като личност, комунизмът вече се разпадаше като строй. Аз идвах, той си отиваше. Интересно, но и трагично съвпадение, което беляза поколението, израснало като мен, през 80-те и 90-те години на миналия век.
Като дете на соца имах (не)щастието да мина през редиците на чавдарчетата и пионерчетата. Именно като димитровски пионер посрещнах промените от 89-та. Скоро след това с радост захвърлих пионерската връзка и червената значка с лика на Георги Димитров и надписа „Винаги готов“.
Бях член на отрядния съвет в нашия клас и по-точно звеневи на трето звено. По онова време всеки клас беше длъжен да излъчи отряден съвет. Отрядният съвет беше нещо като мини ученическо политбюро. Състоеше се от председател, културномасовик, отговорник по трудовата дейност, трима звеневи и още няколко длъжности, които ми се губят. В отрядния съвет обикновено влизаха най-големите зубъри. Макар да не се вписвах много в това определение, попаднах там по неволя. Досадна и неблагодарна работа.
Не стига, че постоянно трябваше да преследвам съучениците си с „отговорни“ задачи, като например да направят стен табло по повод годишнината от рождението на Георги Димитров или разстрела на 6-те ястребинчета, ами в края на учебния срок трябваше да участвам в събранието на отрядния съвет и да давам отчет за свършената работа.
Помня какъв кошмар преживях, когато ми се наложи да подготвя първия си доклад.
Въпреки, че имах дар слово, мисълта да боравя с онзи скован социалистически език направо ме хвърляше в ужас. Написах първия отчет с помощта на дядо ми и в следващите две години ползвах същия текст като само сменях датите.
В началото много ме беше страх, че класната ще се усети как всеки път им пробутвам един и същ отчет, но тя така и не даде вид, че е забелязала. След промените през 89-та, когато пионерските организации тутакси бяха отречени и разпуснати, реших да си призная тайното прегрешение. Класната ме изслуша и каза: „Ама, разбира се, че веднага забелязах. А не ти казах, защото нямаше значение. Важното беше да използваш правилните думи и да звучи добре.“
Не можех да повярвам. Нямало било значение? Главното било да звучи добре?
Признанието на класната ми, че думите нямат значение искрено ме потресе.
Тогава бях на 11 и (наивно) вярвах, че думите притежават необикновена сила. Четях книги, правех първи опити в писането и отдавах на словото (особено на писаното слово) голямо значение, свръхестествен смисъл.
С изненада открих, че думите могат да бъдат просто пълнеж, стиропорена преграда, умело прикриваща тоталното отсъствие на смисъл.
Още нямах представа, че в тоталитарните общества думите са параван. Затова хората (като писателя Георги Марков например), които умееха ловко да боравят с тях, бяха толкова опасни. Затова за комунистическия режим беше изключително важно да привлече господарите на словото на своя страна. Навсякъде по света диктатурите се страхуват от истинския смисъл на думите, затова с всички сили се опитват да го унищожат.
По време на соца празнословието беше успешната формула за публично говорене. Пуснете си коя да е реч на др.Тодор Живков (в youtube са качени много) и се заслушайте. Опитайте се да вникнете в думите, търсете смисъл.
Гарантирам ви, че няма да откриете. Знам го, защото съм опитвала неведнъж. Знам го, защото дълбоко уважавам словото и нехайната злоупотреба с него ме натъжава.
Речите на Тато са натъпкани с кухи фрази, кресливи лозунги и повтаряни до втръсване клишета. Като пионерчета ни учеха точно на това – овладяване на схоластичния език на празнодумието.
А сега нека се върнем в наши дни. Как протича общественият разговор днес? С какво се е променило публичното говорене 30 г. след падането на комунизма? И променило ли се е въобще? Докато слушах едночасовия монолог на Цветан Цветанов преди седмица в парламента, си зададох същия въпрос.
Той ловко отбягваше журналистическите въпроси, демонстрирайки завидно майсторство в празнословието и нищо-не-казването. Във витиеаватите му фрази разпознах желязната школовка на социалистическото образование, тясно профилирано в обучението на словоохотливи партийни кадри с промит мозък и шлифована до съвършенство посредственост, въоръжени с необходимия арсенал клишета и дръзновението да ги възпроизвеждат със завидно самообладание.
За да дам пример, ще цитирам самия Цв.Цв. Ето какво каза той в предаването „Панорама“ миналия петък:
„Всяко едно решение, което се взима от управляващата партия, няма как да не участваш във взимането на дадените управленски решения, защото политическата отговорност и политическата партия е тази, която всъщност ни дава силата и самочувствието, че се движим в правилната посока с доверието, което получаваме от нашите структури.“
Привидно звучи добре, при внимателно вслушване откриваш пълен нонсенс. Но кой ти слуша?
Езикът му ми напомни за моя пионерски отчет – един и същ всяка година, преповтарян, предъвкан и изплюван, обилно подправен с тъпи клишета и тавтологии.
Говоренето на Цв.Цв. изобилства от тавтологии. Безкрайните му изречения тръгват нанякъде и угнетяващо катастрофират в задънената улица на популизма.
Публичният разговор днес, в това число диалогът между общество и управляващи, се свежда до няколко наизустени фрази, повтаряни до втръсване. Същински обмен на информация няма, липсва разговор по същество. А това е страшно уморително и води до трайно отвращение. Много хора си казват: „А, не, благодаря! Отдавна се отказах да гледам новини и да следя политиката. Само се ядосвам като ги слушам“. Умората идва именно от липсата на смисъл, а отвращението – от злоупотребата с думите.
Това не е истинско общуване, а имитация. Няма размяна на тези и антитези, а отбиване на номер. Сервират ни един и същ отговор, така както аз сервирах един и същ отчет при поредното събрание на пионерския отряден съвет.
И повечето медии услужливо се правят, че не забелязват. Важното е да се използват правилните думи, важното е да звучи добре.
Онзи ден премиерът Борисов призна: „Не сме идеални, но по-добри няма.“
С други думи – знаем, че ви поднасяме ястие с косъм, обаче нямате избор. Длъжни сте да го преглътнете, макар и с погнуса.
Само, че на хората малко взе да им писва всеки път да им сервират храна с косъм, представяйки я за гурме.
Време е да заявим открито, че в чинията има косъм и да напуснем ресторанта.
Всяко прекъсване на приспивния монолог с логичен въпрос или коментар, води до срив в системата, фокусира вниманието върху косъма в чинията.    Демокрацията се състои в смислен диалог между управляващи и управлявани, в правилно зададени въпроси и аргументирано поднесени отговори.
Призовавам свободните медии да не спират да задават въпроси и да не се отказват да търсят смислени отговори. Призовавам хората, които обичат думите и умеят да боравят с тях, да продължават да пишат и чрез словото да отвоюват територия на смисъл и добри идеи за бъдещето. Призовавам и всички нас, обикновените граждани, да не спираме да търсим и дискутираме важните теми за общото ни бъдеще. Въпреки умората и отвращението. Вярвам, че това рано или късно ще срине порочния кръг от евтин популизъм и кухи фрази.
Обществото ни отчаяно се нуждае от смислен разговор. Или както казва писателката Дженифър Игън: „ Трябва да пишем днес и да пишем качествено – да казваме истината в цялата ѝ объркана сложност. Това е най-доброто оръжие, с което разполагаме, за да спомогнем за съхраняването на демокрацията, в която фактите все още съществуват и всеки от нас може да говори свободно.“
Време е да си върнем вярата в думите. Защото истинското им предназначение не е да служат за преграда пред смисъла, а да бъдат негово оръдие.

ЗАЩО?

Близо 30 години след началото на прехода на първите 5 места по вот на президентските избори се класират комунисти или техни деривати.
Уважаеми сънародници, скъпи съотечественици, българи – ЗАЩО продължавате да гласувате за комунисти?
ЗАЩО при положение, че:
– децата ви емигрират на запад
– отиват да учат в Англия, Италия и Франция
– заминават на летни бригади в Щатите
– вие гледате стари хора в Гърция и Испания
– берете ягоди в Англия
И въпреки това продължавате да гласувате за комунисти? ЗАЩО?
Не схващате ли иронията, жестоката и неумолима ирония на собствения си избор?
ЗАЩО тогава не изпращате децата си да учат в Москва, ЗАЩО самите вие не ходите да добивате каменни въглища в Коми?
ЗАЩО с действията си избирате запад, а с гласа си винаги изток?
Не 30, 300 години трябва да минат, за да изкупим грешките на собственото си престъпно невежество.