По повод ЕвропреЦедателството и Българската Фасада

Беше едно лято в края на 80-те, малко преди комунистите да се самосвалят от власт. Да съм била на колко – някъде на 9-10 г. Карах лятната ваканция при маминка и дядо в Аксаково – доста приятно селце от градски тип на 6-7 км от Варна. Това лято в Аксаково течеше трескава подготовка за посещението на някакъв комунистически големец от братската Китайска Народна Република. Делегацията му беше на визита в България и съответно щеше да мине през Варна и Аксаково с посещение в кметството и разходка из селото. Маршрутът на китайската делегация минаваше и по улица „Митко Палаузов“, на която се намираше (и все още се намира) нашата къща. Леле, какви ремонти паднаха това лято в Аксаково – то не бе асфалтиране, то не бе подмяна на тротоари, то не бе боядисване на сгради, то не бе садене на цветя, дървета и какво ли не. Задължиха хората да си ремонтират и боядисат оградите и фасадите на къщите, да си стегнат дворовете и градинките. Особено пък онези, които, като нас, живееха на улиците, по които щеше да мине маршрутът на китайците. Помня трескавата атмосфера, помня шумните бригади от цигани, които сменяха разбитите тротоарни плочки по нашата улица. Помня и дядо, който гневно сумтеше и тихо кълнеше комунистите под мустак: – Мрррръсници, маззници, гадини. Ходеше по двора със сламена шапка, изгорял на потник и нареждаше: – Ще им боядисвам аз, ще им ремонтирам аз – мръсници, мазници! А маминка му шъткаше: – Тихо бе, Гошо, ще те чуе някой.
След около месец китайската делегация наистина пристигна и наистина мина и по нашата уличка „Митко Палаузов“. Всички бяхме излезли навън да ги посрещнем, дори ни бяха раздали български и китайски хартиени знаменца да ги развяваме. Няколко души от китайците влязоха в къщата на съседите ни отсреща – леля Недка и чичо Христо. Хапнаха хляб и сол и после продължиха. Това посещение в къщата на съседите също беше планирано. Даже имаше съревнование между комшиите коя къща ще изберат за кратка отбивка на делегацията. Дядо и маминка не участваха в тази партийна надпревара, въпреки че на вратата на двора ни имаше табелка Образцов дом. Китайците влязоха в друг образцов дом, защото миналото на дядо не беше никак образцово и той не беше партиен член (с което и до ден днешен много се гордея). После си тръгнаха, а ние за кратко се радвахме на асфалтираните улици, поправените тротоари и боядисаните фасади. След което всичко светкавично се разпадна.
Сетих се за тази история покрай Европредседателството и трескавите недоклатени ремонти в София през последните месеци. Същата работа, само че 30 и кусур години по-късно. Много от плочките на тротоара бяха некадърно сложени и се разкъртиха за отрицателно време. Като ремонта на бул. Дондуков – does it ring a bell?
Нескопосани действия и замазване на положението за пред чужденците. Това е манталитет и той е неизкореним, татуиран е в съзнанието ни, закодиран е дълбоко в ДНК-то ни.
Затова Иван Костов беше прав навремето като казваше, че това нашето е фасадна демокрация. ФАСАДНА ДЕМОКРАЦИЯ – демек фалшива, псевдо, ерзац. Ремонтите ни също са фасадни, временни и набързо скалъпени – колкото да издържат една чуждестранна делегация. В момента София е спретната надве-натри и накипрена за пред европейските чиновници, като селска мома, чийто родители искат да й намерят богат иностранен жених. Но всичко това е фасада, която крие истината, истината, която само ние наивно вярваме, че непредубеденото чуждестранно око няма да прозре. София в деня на старта на българското европредседателство прилича на павилион в киноцентър Бояна, нескопосан декор от нискобюджетен филм. Отвъд чудесната лустросана фасада прозира истината, а тя е грозна.
P.S. Между другото дядо ми дълги години се бори да сменят името на улицата ни от „Митко Палаузов“ на нещо друго, достойно и несвързано с престъпния комунистически режим. Улицата ни все още се казва „Митко Палаузов“ и това някак говори само за себе си.

Advertisements

Ти знаеш ли #КОЙ съм аз?

Днес гледах по Нова как президентът връчва мандат за съставяне на правителство на ББ в качеството му на лидер на партията, спечелила най-много гласове на последните парламентарни избори.
Гледах недодялания Буратино Радев, който прилича на дървена фигурка, излязла изпод ръцете на некадърен дърводелец с артрит …
Гледах и шкембестия ББ с осанка на евтин шперплатов гардероб от мебели Виденов и се сетих за следната крилата фраза, останала ни в наследство от незабравимия соц:
„Ти знаеш ли кой съм аз?“

„Ти знаеш ли кой съм аз“ е оксиморон. Обикновено употребяващият фразата има предвид не кой е той собствено, а кои са други хора, с които той самият е роднина, приятел, баджанак, съпартиец, съратник или най-малкото са обирали заедно мандри като партизани.
„Ти знаеш ли кой съм аз“ трябва да се тълкува като „Ти знаеш ли кого познавам“, защото във всяка тоталитарна, а следователно и комунистическа държава никога и при никакви обстоятелства не е важно кой си ти, важно е кого познаваш, кои са ти роднини, с кой си пиеш питието и си споделяш постелята.
Човекът сам по себе си никога не е важен, неговите собствени способности, качества, таланти и интелект нямат (почти) никакво значение. Значение има от какво семейство произхожда. И ако е от неправилното – го командироват директно в Белене. Ако ли пък е от правилното – съдбата му неминуемо се свързва с партийни привилегии, разточителни банкети и главоломна номенклатурна кариера.
Та, да се върна на темата – как гледах дървения Радев и тантурестия ББ. Гледах ги и четях в очите им именно тази култова реплика:
– Ти знаеш ли кой съм аз?
Дебеловратите собственици на луксозни автомобили с тъмни стъкла я обичат, тя е част от ежедневното им вокабюлъри. Използват я, когато ги спират КАТ-аджии, изричат я, когато им бавят поръчката в ресторант или дискотЯка, изсъскват я през зъби, когато засукана мома отклони поканата им за орална любов или брак (което обикновено е едно и също).
ББ е дебеловрат собственик на луксозен автомобил с тъмни стъкла. Радев е дървена кукла на конци с мозък, колкото руски транзистор Сокол и елегантност на съветска Жигула.

Или с други думи „Ти знаеш ли кой съм аз“ връчи мандат на друг „Ти знаеш ли кой съм аз“.

Добре дошли в маймунарника

Баща ми има чудесно определение за недодялан, невъзпитан и нискоинтелигентен човек – ръб.
Вчера гледах обръщението към нацията на главния ръб в държавата – президента. Е, толкова тъпо копеле нEма – даже и правешкият хитрец Тато беше с по-високо IQ. Тоя е по-тъп и от Цола Драгойчева с деменция. „Имунитет“, „суверенитет“ – на шимпанзето му е ‘се едно.
От няколко дни следя по медиите преговорите за съставяне на правителство на следващите по важност ръбове – Пожарникаря-охранител и патрЕотите.
Баси ръбовете, честно – ръбове по анцузи. Дори когато са в официално облекло, анцузите им прозират изпод скъпите костюми. Душите им са облечени в анцузи на тия … ръбове.
Държавата се управлява от недодялани, невъзпитани и нискоинтелигентни хора с анцузи. Държавата се управлява от шимпанзета.
Срам ме е, че го допуснахме – ние, онова миниатюрно малцинство, което ненавижда анцузите.
Срам ме е, че ще ни управляват ръбове … за пореден път и(ли) може би завинаги

Едно е безпощадно ясно, в следващия парламент няма да има дясно

За първи път след 1989-та дясното няма да бъде парламентарно представено. За първи път от 28 години! Което ме връща назад към зачеването на дясното в България. В началото беше СДС, което, (д)оказа се, е било повече ДС отколкото СДС.
Така че дясното в България все още е under construction. Имам предвид автентичното дясно, а не това с червено ДНК.
Мисля, че цяло едно поколение ще си отиде в напразни надежди за силна БГ десница с реални шансове за управление на страната. Дясната идея, обаче, никога няма да изчезне, защото тя е създадена от и в услуга на свободния човек. Не бива да се учудваме тогава, че на днешните избори дясната идея се оказа маргинализирана. В посткомунистическа България свободните хора са маргинали, пренебрежимо малка група. Дясната идея ще стане силна и жизнеспособна само тогава, когато гражданите поемат отговорност за собствената си съдба и започнат да се държат като политически субекти, а не като електорални единици. Това време е още далеч. Или иначе казано свободата е далеч. Преди близо 30 години комунистите ни „поднесоха“ контролирана бета версия на псевдо свобода. Истинската трябва да си я извоюваме сами, което е дълъг и мъчителен процес. Аз нямам намерение да се отказвам. Свободните хора имаме този недостатък – никога не се отказваме!

‪#‎кошмаривтаксито2‬

Петък ранен следобед – аз и двама колеги пътуваме с такси по отговорни креативни задачи. Бакшишът, който ни вози е на около 60, с изсечени черти на бивш римски гладиатор и суров поглед ала Кърк Дъглас в „Спартак“.
По радиото звучи … „Шоуто на Слави“.
Тъпите шеги в комбинация с неприятния тембър на Дългуча се забиват в главата ми като кабърчета в чисто нова италианска кожена гарнитура.
Зяпам разсеяно през прозореца и се чувствам като в машина на времето. Същият плевенски селяк пуска същите плоски шеги със същия скърцащ тембър като преди 15-20 г. Само дето повечето таксита тогава бяха Лада Самара и Москвич Алеко, а сега са Хюндай Соната и Шкода Октавиа.
Пътувам в жълтата машина на времето и си мисля: защо се получава така, че само моделът на машината се променя, а просташкото й съдържание си остава същото?
Слави и свитата му от посредствени шутове били предложили, моля ви се, референдум и събирали, моля ви се, подписи!?!#@
Аз тогава започвам да събирам подписи за контрареферендум: За или Против „Шоуто на Слави“.
Давам си сметка, че каузата е обречена, но това по някакъв трагикомичен начин ме кара да се чувствам горда!

По въпроса за присъствието и отсъствието

Вече втора седмица чета, слушам и гледам всякакви медийни словоблудства и лингвистични изнасилвания в стил „Време разделно“ по темата  за „Османското присъствие“, та взех да се пипам, пардон – да се питам:
Добре де, а на ДПС пипалата из всички видове власти и институции как е по-правилно да ги наречем? Присъствие, съжителство, робство или иго? И османско ли е или турско, или си е направо руско? За един преател пипам, така де – питам.
И още: щом нечие присъствие е толкова, да кажем, натрапчиво, това не е ли знак, че някой друг или нещо друго също тъй натрапчиво отсъства? И това отсъствие вече не е нито османско, нито турско, нито руско – то си е чисто българско. Прословутото българско отсъствие, което направо си проси за нечие друго присъствие.
Пустите османци пет века присъстваха, а ние (с малки изключения) къде бяхме?
Пустите Московци, а.к.а. комунистите и те 45 г. присъстваха, а ние отново (с малки изключения) къде бяхме?
Сега тия с пипалата и те, колко години стана вече, присъстват, а ние кво – пак ни няма.
Ей на това му викам аз НЕИЗВИНЕНО ОТСЪСТВИЕ!
Българската история е като ученически бележник – пълна с неизвинени отсъствия.
Докато не изкореним мръсния си навик да отсъстваме, нямаме право да се оплакваме, че някой друг присъства.
Природата не търпи празни пространства. Когато някой постоянно го няма, идва друг да заеме мястото му. И тогава става като в онази приказка за трите мечки, които излязли да се разходят в гората и като се върнали, видели, че някой им е ял от овесената каша, сядал им е на столчетата и им е лягал в леглата.
И най-малкото мече казало: Някой е лягал в леглото ми и още лежи!
Ами ще лежи я, ти като се мотаеш из гората?
Докато отсъстваме и ние като трите мечки от собствената си държава, винаги някой ще дойде да ни изяде овесената каша, да ни седне на стола, да ни легне в леглото и още да лежи. И не само да лежи, ами и да ни заповядва: Лижи!
И тогава вече присъствието му директно си се превръща в робство.

x x x

Вървя си по „6-ти септември“ и ставам неволен свидетел на следната сцена: Около 70 г. мъж с вид на средностатистически пенсионер и около 50 г. доста по-опърпан от него циганин (BTW точно така си представям Другоселеца от разказа на Йовков) … Та тия двамата едновременно се насочват към контейнер, от който примамливо стърчат картонени кутии. 70 г. мъж възпитано забавя крачка и се обръща към циганина:
– Колега, да си разделим кутиите, а? Да бъдем хора.
Циганинът с беззъба усмивка му отговаря:
– Бива, колега, съгласен.
Стиснаха си ръцете и всеки нарами по една картонена кутия под мишница.
Възрастният мъж с вид на пенсионер дори пожела на колегата си „Лека работа и късмет!“
Замислих се как е възможно да има войни, терористични актове и етническа нетолерантност по света. След това, което видях, ми се струва невероятно – тези двамата и онова в Париж да се случват на една и съща планета!