Йовков и татуировките

Ъгъла на Попа и Граф Игнатиев – шумна група цигани стояха на спирката, викаха, смееха се и ръкомахаха. Погледът ми привлече един от тях – на видима възраст 45 г., много кльощав, с възлести ръце и грубо осеяно с белези лице, сякаш излязло изпод длетото на Вежди Рашидов. Целият блестеше от синджири и ланци, облечен в черна тениска със златен надпис Версаче, носеше парени дънки и лачени обувки с остри бомбета. Компанията около него продължаваше да вдига невъобразим шум. Само той стоеше безмълвен. Захапал наполовина изпушен фас, гледаше захласнато пред себе си с томителния поглед на Марлборо мен от старите реклами.
По едно време леко се усмихна и разкри комплект пожълтели зъби, сред които проблясна и един златен.
И тогава я видях – направи ми впечатление, защото беше на много необичайно място за татуировка. Циганинът имаше татус точно под лявата челюст – голям разкривен надпис с някакъв уникален джипси сериф: АЛБЕНА. Беше си татуирал Албена. Сигурно ужасно много я обича тази Албена, помислих си. Баси голямата татуировка и то изцяло с главни букви. Тая Албена сигурно е страшна красавица. Някоя невръстна циганка със смолисточерна коса и сексуален апетит на разгонена котка.
Не знам защо, но веднага се сетих за разказа на Йордан Йовков „Албена“. Мозъкът ми защрака като пишеща машина и напечата следния цитат:
„Грешна беше тая жена, но беше хубава“.
Толкова преразкази с елементи на разсъждение и литературни анализи съм изписала на тема Йовков, че още помня наизуст цели изречения от разказите му.
И както си мислех за Йовковата Албена, точно в този момент мангалът се обърна и видях, че под дясната му челюст има друга татуировка, изписана с разкривени букви: Дафинка.
По-късно като се прибрах, намерих разказа на Йовков в нета и го прочетох на един дъх … няколко пъти. Първия път очите ми се насълзиха. Бях забравила какъв вълшебник е, как умело жонглира с думите с финес и лекота. Има една пестелива емоционалност в езика му, която ме омагьосва.
Ето кратък цитат, за да си припомните и вие магията му:
„А Албена беше вече близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха, пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се смееше, очите й не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато тя се намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице – от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.“

Красивите думи са като татуировките – остават завинаги, не можеш да ги изтриеш!

Advertisements