Люляка ми замириса

Прибирам се към къщи след супер напрегнат и изнервен ден в офиса. Шофирам замислено с физиономия на разплакано емоджи, на душата ми тежко, на брадичката ми (усещам) гнойка пъпка, а в главата ми се блъскат мисли като пеперуди в електрическа крушка. Ама едни такива нерадостни – за смисъла на живота, за неумолимостта на времето, за незначителните човешки проблеми и тревоги на фона на необятния космически всемир … Е от тоя сорт неща, за които са писали и Ницше, и Марсел Пруст, пък и Хорхе Букай (няма кво да се лъжем).
Паркирам аз на моята уличка, на която, пусто да опустее, по това време никога няма пукнато празно място за паркиране. А тоя път – ето на, напук на целия крив ден – цели две празни места, сякаш специално за мен запазени – да си спра на което си искам и при това само с една маневра.
Обаче не, тц, найн, ноу, ньет – дори и това не успява да усмихне тъжното емоджи.
Слизам от колата, прегърбена под тежестта на вселенската мирова скръб още от времето на Шарл Бодлер та чааак до Теодор Траянов. И точно когато с драматична решителност се запътвам към близкия магазин, за да купя бръснарски ножчета, здраво въже и 10 опаковки диазепам плюс евтина водка за разредител, та точно в тоя момент … люляка ми замириса. Ама буквално, баш както дядо Вазов го е казал:
„Из съседната градина
люлека ми замириса…
Върнах се в цветуща младост,
сетих трепети и сладост,
люлека ми замириса“…
Щото, нали, на нашата уличка има една красива къща с двор, в който, братче, цъфнали едни ми ти кичести дъхави люлякови храсти. Не стига това, ами и две къщи по-надолу в двора на друга къща, се подава друг люляков храст, обаче бял. И той кичест, и той уханен, и той пристрастяващо сладостен като скъп бял прах за шмъркане.
И като взе, че се ухили тва ми ти тъжно емоджи (сиреч аз), като почнА да подскача щастливо като първокласник след училище, като взе да рита камъчета като планинско козле, като взе да си свирка „Детство мое, реално и вълшебно, детство мое, така си ми потребно…“ и край! Цялата мирова скръб падна от плещите ми, все едно свалих 100 кила и станах лека като перце.
И в тоя момент се сетих за следните неща:
1. Днес Лили Иванова има рожден ден – не мога да бъда нещастна и потисната точно на рождения ден на моята любима Лили. Нямам причина.
2. Днес евреите почитат загиналите в Холокоста – ето това е истинско нещастие, а аз съм просто лигла с гнойна пъпка и ретрограден Меркурий. Нямам право.
3. Днес цял ден бях облечена с черна тениска с надпис: Life is a bitch. Нямам акъл.
Така че пожелавам на всички здраве, щастие и бизнес успехи, обичам всички бели, черни и жълти деца по света, обичам леви, център и десни, хетеро, хомо и транссексуални.
Мир вам и лека вечер 🙂

Advertisements

Обратно в ХХ-ти век

Докато християните в Европа и по света празнуват Великден, мюсюлманите в Турция си избраха да имат султан… отново! Турция избра да се върне в 20-ти век. Честно казано, като гледам какво става, останалият свят също избира да се върне в 20-ти век. Което ме подсеща за един цитат на Кърт Вонегът:
“Dear future generations: Please accept our apologies. We were rolling drunk on petroleum.”
Мноооого е пиян целият свят и мноого ще има да се извиняваме.
Между другото Христос воскресе, ама така като гледам файда няма.

За София и провинцията или за провинцията в София

„Ех, най-накрая София на софиянци“, „Селяните се прибраха по родните си места и София се изпразни“ …
Чета подобни текстове с дискретна насмешка, която на моменти прераства в откровен присмех.
Хора, празна и спокойна София по време на празниците е нещо прекрасно – преживявала съм го. Празна и безлюдна София, обаче, прилича на кой да е малък провинциален град в България в кой да е ден от седмицата – тъжна картинка, навяваща нерадостни мисли за икономическа стагнация. Празна София е като Ловеч или например Смолян или пък Тетевен, Казанлък или даже Враца, или пък Монтана.
Подобна София е прекрасна, точно защото е такава по изключение. Ако беше такава всеки ден, никой от вас нямаше да се бие в гърдите, че живее в нея.
А лицемерните постовe на т.нар.софиянци, че видите ли селяните са се изнесли и най-накрая видите ли са им оставили града, който видите ли само на тях принадлежи, издават тежка простащина и още по-тежък провинциализъм. Подобен местен шовинизъм е най-долното ниво на национализма, най-гнусното равнище на родовообщинен патриотизъм.
Между другото, аз съм от Варна. Обичам родния си град, обичам и София, в която живея вече 21 години.
Аз например никога не се радвам, когато улиците на Варна са пусти и паркоместата празни. Никога не потривам злорадо ръце: пфууу, селяните от Добрич, Силистра, Свищов, Провадия, Шумен и околностите си тръгнаха и най-накрая оставиха града на нас, истинските варненци. Радвам се, когато градът гъмжи от туристи, заведенията се пръскат по шевовете и икономиката на града върви нагоре.
И противно на всякаква логика и очевидност, най-големите селяни не живеят в селата, най-големите селяни живеят в най-големите градове.
Мислех си, че след падането на Берлинската стена българите ще станат по-либерални, пътувайки свободно ще видят свят, ще възприемат други ценности, ще станат по-толерантни към различната гледна точка. Провинциализмът и селянията, обаче, трудно се изкореняват. Трябва да минат поколения.
Има един стар виц от Тодор-Живково време как някакъв местен партиен деец решил да направи село Дългопол град. Събрал на мегдана всички дългополци, теглил им една дълга прочувствена реч как от утре вече трябва да се държат на положение, защото стават граждани и как в града нещата не са така, същите като в селото. Един белобрад старец се прокашлял притеснено, вдигнал ръка и попитал:
– То много хубаво това, че Дългопол ще става град, ама граждани ще ни докарате ли? Щото ние сме си селяни.
Между другото София е обявена за столица на 3 април 1879 г. Не е толкова отдавна – само преди някакви си 138 г. Май, обаче, са забравили да докарат граждани.
Между другото Пейо Яворов е от Чирпан, Димчо Дебелянов е от Копривщица, Йордан Радичков е от с.Калиманица, Монтанско, Георги Парцалев е от гр.Левски, Невена Коканова е от Дупница, Георги Господинов е от Ямбол, а Григор Димитров е от Хасково.
Обичам София, обичам и девиза й: Расте, но не старее.
Бих допълнила: а дано и поумнее.

С най-искрени чувства,
от една варненска селянка

Китайски козунаци

След като цял ден хейтя къде що видя козунак или боядисано яйце във фийда, ще взема да се реванширам на потърпевшите с една смешна история…
Пазарувам си аз след работа в Billa зад Физическия факултет. С едната ръка бутам наполовина пълната количка, с другата си ровичкам в телефона. Нищо необичайно дотук. Около мен тълпи от запъхтяни граждани тъпчат козунаци и кори с яйца в количките си, оглеждат се за агнешки котлети на щанда за месо и нервно навикват децата си. Съвсем нормална шопинг ситуация като за навечерието на Великден.
По едно време някой ме бута по рамото. Обръщам се. Нелепо ухилен китаец започва да жестикулира насреща ми като маймуна. В едната си ръка държи душ гел на Палмолив или на Нивеа – не помня точно. С другата ръка усилено се чеше по главата и мяучи нещо на китайски. Питам го:
– Do you speak English?
– No English – вика ми той и продължава да навира душ гела в лицето ми. Продължава и усилено да си рови в косата.
Водя го до сектора за козметика. Кима ми енергично и утвърдително. Един вид окуражава ме. Чак в този момент забелязвам, че зад нас вървят още китайци, цяло стадо са – поне 7-8 души. И те кимат и те нещо мяучат на техния си език. Разминаваме се с хората с козунаци и яйца, някои от тях се обръщат и ни гледат учудено.
Та докъде бях стигнала? А, да – в сектора за козметика сме. Грабвам душ гела от ръцете му и го поставям при другите душ гелове. Намирам шампоаните. Взимам един напосоки и му го подавам. Казвам му силно и отчетливо:
– Shampoo – и също започвам с едната ръка да си ровя в косата.
Китаецът кима още по-енергично, хили се, мяучи нещо, щастлив е. Взима шампоана и го показва на другите китайци. Всички кимат, всички са щастливи, всички мяучат: Sham-poo, sham-poо!
От техните уста звучи като традиционно китайско национално ястие – нещо с пържен ориз и сладко кисел-сос.
Тъкмо си отдъхвам и решавам, че съм осигурила следващото къпане на тази мила китайска диаспора, когато моят китаец пак започва превъзбудено да ме дърпа и да сочи нещо.
Гледам аз – сочи към телефона ми, който през цялото време държа в ръка. На дисплея му отворен вайбър-а ми, а на него снимка на кученце. Сестра ми си взеха кученце, малко пясъчно лабрадорче и тя ми изпрати няколко снимки. Гледах си ги докато се шлаех из магазина и китаецът явно това е видял – кученцето на снимката. Сочи към снимката, хили се и вика:
– Ауу, ауу.
Въздъхнах, кимнах с разбиране и го упътих и към щанда за месо.
На излизане от магазина си помислих: баси и необичайния и някак неортодоксален експириънс точно на Велики четвъртък.
После веднага си помислих друго:
Кво му пука на китаеца за Велики четвъртък като си има Великата китайска стена, като дори не е християнин, като в Китай дори не е 2017-та, а 4715-та, като в Китай дори не ядат козунаци, а набиват пържени пилета, патици и кучета.
Между другото сестра ми все още не са измислили име на кученцето. Чудя се дали да не им предложа да го кръстят Beijing или пък Sham-poo.
Между другото по китайския календар 2017-та май беше годината на маймуната. На маймуни ни направиха, ей. Не, не китайците – по принцип.

Добре дошли в маймунарника

Баща ми има чудесно определение за недодялан, невъзпитан и нискоинтелигентен човек – ръб.
Вчера гледах обръщението към нацията на главния ръб в държавата – президента. Е, толкова тъпо копеле нEма – даже и правешкият хитрец Тато беше с по-високо IQ. Тоя е по-тъп и от Цола Драгойчева с деменция. „Имунитет“, „суверенитет“ – на шимпанзето му е ‘се едно.
От няколко дни следя по медиите преговорите за съставяне на правителство на следващите по важност ръбове – Пожарникаря-охранител и патрЕотите.
Баси ръбовете, честно – ръбове по анцузи. Дори когато са в официално облекло, анцузите им прозират изпод скъпите костюми. Душите им са облечени в анцузи на тия … ръбове.
Държавата се управлява от недодялани, невъзпитани и нискоинтелигентни хора с анцузи. Държавата се управлява от шимпанзета.
Срам ме е, че го допуснахме – ние, онова миниатюрно малцинство, което ненавижда анцузите.
Срам ме е, че ще ни управляват ръбове … за пореден път и(ли) може би завинаги

(Не)зависима телевизия с умствена изостаналост и забавено развитие

бТВ с огромно закъснение се сети, че е (не)зависима медиа и спря предаването на Слави Трифонов. Нещо, което трябваше да направи преди повече от година, да не кажа две.
Коментарът ми на тази новина: Ха-ха!
В България всичко се случва с фатално закъснение. Линейките идват бавно, защото са малко, магистралите се строят бавно, защото се краде, а независимите медии се сещат, че са независими със скоростта на албански реотан.
Може би абревиатурата на бТВ идва точно оттам – Бавната Телевизия.
Та бавната телевизия сега се усети, моля ви се, че Слави си градял политическия проект на неин гръб, използвайки ефира й, за да прокламира чутовните си националспасителни тези и патриотарски еякулации.
Досега бТВ се държеше като пропагандната Алфа – партийната телевизия на Атака, днес all of a sudden се сетИ, че е независима национална медиа.
Да не говорим, че със свалянето на предаването на дългия популист вместо да му избодат очи, ще му изпишат вежди.
Което означава само едно – че освен бавни, бТВ са и много тъпи.

Едно е безпощадно ясно, в следващия парламент няма да има дясно

За първи път след 1989-та дясното няма да бъде парламентарно представено. За първи път от 28 години! Което ме връща назад към зачеването на дясното в България. В началото беше СДС, което, (д)оказа се, е било повече ДС отколкото СДС.
Така че дясното в България все още е under construction. Имам предвид автентичното дясно, а не това с червено ДНК.
Мисля, че цяло едно поколение ще си отиде в напразни надежди за силна БГ десница с реални шансове за управление на страната. Дясната идея, обаче, никога няма да изчезне, защото тя е създадена от и в услуга на свободния човек. Не бива да се учудваме тогава, че на днешните избори дясната идея се оказа маргинализирана. В посткомунистическа България свободните хора са маргинали, пренебрежимо малка група. Дясната идея ще стане силна и жизнеспособна само тогава, когато гражданите поемат отговорност за собствената си съдба и започнат да се държат като политически субекти, а не като електорални единици. Това време е още далеч. Или иначе казано свободата е далеч. Преди близо 30 години комунистите ни „поднесоха“ контролирана бета версия на псевдо свобода. Истинската трябва да си я извоюваме сами, което е дълъг и мъчителен процес. Аз нямам намерение да се отказвам. Свободните хора имаме този недостатък – никога не се отказваме!