Някои размисли за модерния човек, войната и глобалната мрежа

Какво ли се е въртяло в главата на младия австралиец, докато е планирал пъкленото си дело в  идиличното новозеландско градче Крайстчърч? Вече втора седмица този въпрос не ми дава мира. Какво става в съзнанието на такива хора? В кой момент мозъкът им прищраква на вълна „убийство“? Кога взимат решението да обявят война? Защото стрелбата в Крайстчърч е война. Или поне притежава много от характеристиките на войната. Има враг, има планиране, стратегия и тактика, има цел, оръжие и манифест, има (уви) и жертви. С тази разлика, че войната обикновено е колективно занимание, а тази е индивидуална, дело на един човек. Това вероятно е някакъв нов извратен начин на воюване. Самотната битка на потиснатия бял мъж, който търси смисъл и кауза. В случая на Брендън Тарант войната е срещу мюсюлманите и Турция, страната-наследник на Османската империя. Преди да извърши кървавото си деяние, той публикува в туитър 73 страници Манифест. Това е неговото „символ верую“, неговата кауза и военна доктрина.  Оръжията му са нашарени с букет от имена на исторически събития и личности на латиница и кирилица, сред които и няколко, свързани с българската история.

Очевидно Тарант се възприема като модерен воин, съвременен рицар, бранещ християнския свят от агресивния мюсюлмански нашественик. В поведението му има колкото чудовищна абсурдност, толкова и дълбок трагизъм. Защото в действителност този млад човек е трагичен образ. Объркан самотен бял мъж, търсещ смисъл и мотивация в далечното минало, защото очевидно не съумява да ги открие в настоящето.

Настоящето е лишено от героизъм, докато миналото е славно. Модерният западен мъж днес живее, отчужден от реалността, много повече онлайн и много по-малко аналогово. Или както пише Венцеслав Константинов в „Одисея на Модерния човек“ : „ … той има една обща отличителна черта –  неговата отчужденост от заобикалящия го свят, а също и от самия себе си“.

В живота на съвременния бял мъж липсват повечето неща, които са осмисляли битието на бащите и дядовците му. Войната е едно от тях. За добро (или зло) войната отсъства като преживяване. Има, обаче, изобилие от заместители – интернет, където привидно може да задоволи авантюристичния си нагон, електронни игри, в които има възможност (доста реалистично) да си играе на война сам или в компания, социални мрежи, където да намери какви ли не агресивни и екстремистки каузи. Каузи, каквито е открил и Брендън Тарант. Тези каузи, обаче, ако останат само в сферата на дигиталния свят, не носят същата тръпка. И неизбежно се стига до момента, в който виртуалното се трансформира в реално. Онлайн животът е ерзац, истинският адреналин идва от аналоговия свят. А войната е адреналин.

Ако се върнем назад в историята, ще открием, че само допреди 50-60 г. младите мъже от почти всяко поколение са участвали поне в един голям военен конфликт. Втората световна война е последният такъв пример, войната във Виетнам също. Все още има живи свидетели и участници в тях.

Откакто свят светува животът на мъжа е свързан с войната. Мъжът воюва, жената го чака и се грижи за дома и децата. Мъжът е воин, войната го осмисля. Войната превръща момчето в мъж, мъжа в герой. Войната ражда големи приятелства (с братята по оръжие). Войната създава спомени, които остават за цял живот. Войната предизвиква психологически травми, но и лекува страхове. Войната дава смисъл и кауза. Като изключим безбройните локални конфликти в различни точки на света, днес (слава Богу) няма големи войни. А доколко ги има, те се водят от професионалисти, на които им плащат, за да воюват. Веднага правя уточнението, че имам предвид развитите страни от Европа и Северна Америка.  Споменатите държави перманентно участват в различни военни интервенции, но те не могат да се сравнят с голям международен военен конфликт от ранга на Първата или Втората Световна война. Съвсем различна е ситуацията с войните в Африка и Азия. Те са съвсем друга тема.

Днес няколко поколения мъже в Европа и Северна Америка растат и остаряват без да са участвали във война. Нещо, за което техните предци искрено биха им завидели.  Нещо, за което бащите и дядовците им са се борили през 60-те и 70-те г. на 20 век. Имам предвид пацифистките хипи движения, широко разпространени в Западна Европа и Щатите по онова време. Тогава площадите кипят от мирни шествия на дългокоси младежи с дънки чарлстон и цветя в косите, които протестират срещу войната във Виетнам и пламенно скандират„Правете любов, а не война“. А  Джон Ленън и Пластик Оно Бенд пеят „Дайте шанс на мира”. Но това е бунтът на поколенията, които са участвали във войни, срещали са отблизо смъртта и са си дали сметка колко жестока и безсмислена е. Знаели са от собствен опит, че войната е зло.

Какво тотално преобръщане на ценностите само половин век по-късно. Защото днес растат поколения момчета, които нямат личен опит с войната. А поколенията, израснали без война, не могат да оценят мира. Споменът, че тя е зло с течение на времето постепенно избледнява. В един модерен свят, забравил що е то световна война, темата за пацифизма изведнъж се оказва демоде. И за съжаление се появява точно обратната тенденция – стремеж за противопоставяне, желание да се посочи враг, да се намери лесна кауза.

В епохата на интернет и социалните мрежи, войната вече не е колективно, а лично преживяване. Такава е войната на Брендън Тарант, такава е войната и на неговия предшественик Андерш Брайвик. Кървавите деяния и на двамата са самотни демонстрации на насилие. Всеки от тях води индивидуална война, има собствен манифест и дневен ред. И двамата са интровертни, затворени и дълбоко фрустирани. И двамата намират кауза в социалните мрежи и в необятното море от крайнодесни расистки и екстремистки движения, които свободно избуяват в интернет. Тарант е на 28, Брайвик е на 32, когато извършва двата кървави атентата в Норвегия. Фрустриран човек с достъп до глобалната мрежа е смъртоносно оръжие. Безспорно доказателство, че кривото огледало на социалните мрежи ражда чудовища.

Интернет е може би най-значимото достижение на развитите либерални общества. Неслучайно глобалната мрежа е резултат от технологичния потенциал на западния свят. Несвободни хора и народи няма как да изобретят свободно пространство, в което всеки има право на лична изява. Просто защото нямат достатъчно познание за свободата. Несвободните хора и държави, обаче, могат да злоупотребяват с подобно пространство. Хиляди са примерите за такива злонамерени акции и умишлени кампании през последните години. Русия води класацията по подозрения (къде по-малко или повече основателни) в организиране на подобни дигитални престъпления.

И ето тук идва голямото противоречие, големият бъг в системата. Едно, изначално базирано на свободната изява и демократичното споделяне на мнения и гледни точки технологично достижение, каквото е интернет, бива атакувано именно по линия на самата си философия, на първопричината за своята поява.

Именно глобалната мрежа като свободна трибуна за споделяне на мнения и информация прави възможно объркани млади мъже като Тарант и Брайвик да намерят своите налудничави каузи и фалшиви битки. Крайната свобода превръща интернет в дигитално сборище на всякакви крайнодесни, радикални движения с расистки, националистически и откровено екстремистки идеологии. Злоупотребата със самия замисъл на интернет го прави опасен, превръща го в територия за разпалване на войни.

С което отново стигаме до въпроса за войната. Съвременната война се води в интернет. Социалните мрежи са модерните оръжия. Там е бойното поле, където се водят ожесточени битки за душите и сърцата на аудиторията, там се ловят объркани фрустрирани бунтовници без кауза като Тарант и Брайвик. Това прави възможно Шипка и Крайстчърч да съжителстват в едно изречение. Каква е връзката между новозеландското градче и Константин и Фружин? Какво общо има между сръбската песен, възпяваща военнопрестъпника Радован Караджич и погубения живот на 50 невинни имигранти? Общото е болното съзнание на един объркан, самотен и фрустриран млад мъж с достъп до интернет, който в необятното море от информация, намира своята кауза. Общото е злоупотребата със свободата на споделяне.

Липсата на голяма световна война е едно от безспорните достижения на съвременния демократичен свят. Затова са особено тревожни агресивните гласове, които напоследък се чуват в страните от ЕС и в Америка и които се опитват, сякаш, отново да я разпалят. Една от тежките задачи на нашето съвремие е да открием смислени мирни каузи, които да завладеят умовете и сърцата на младите хора, да им дадат цел и посока. И тези смислени каузи не бива да имат нищо общо с разделението на християни и мюсюлмани, на европейци и азиатци, на бели и черни. Тези каузи трябва да имат общо с равенството, мира и хуманността.

Вярвам, че индивидуалните войни, които водят хора като Тарант и Брайвик, могат да се победят с колективно усилие за мир. А Интернет е най-подходяща платформа за това. В крайна сметка той е създаден с мирни цели. Не бива да го забравяме.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Реклами

На кино в мола

На кино в The Mall – преживяване, достойно за пореден епизод от серията Джурасик парк.
Решаваме да хапнем във food corner-а преди филма. Аз съм на касата и тъкмо си плащам храната. До мен се появява момиченце на около 5. Стои безмълвно и гледа към касиерката. Секунда по-късно зад гърба ми се надвесва плътно татуиран орангутан по потник и джапанки. Боботи заплашително в изблик на остра тестостеронна хипертония:
– Дай на детето диня ма, от пол’вин час чака тука!
Гневът на орангутана е насочен към касиерката, която инстинктивно отстъпва назад и вдига ръка към лицето си – като беззащитен макак, нападнат от освирепяла горила.
– Айде, давай на детето динята, кво чакаш?! – изръмжава отново липсващото звено между човека и маймуната.
Сащисаната продавачка с треперещи ръце му подава чинийка с 2 нарязани парчета диня. Оня й хвърля презрително няколко монети и се обръща към отрочето си:
– Айде, тате, те тия не те виждат, щот’ за тях си мравка. Разбра ли, тате? Ти за тях си МРАВКА!
Поглежда ме с изражението, което (предполагам) е имала първата човекоподобна маймуна, слязла от дървото и изправила гръб, за да хване дървен кол в ръка.
Приятели, вярвайте ми, добрият стар сър Чарлз Дарвин е прав – човекът е произлязъл от маймуната. И някои все още произлизат. Видях го с очите си. А молът е царството на маймуните. The Mall заслужава нов слоган – добре дошли в маймунарника.

Огледало

Имам навика да украсявам историите, да добавям нещо от себе си, за да ги направя по-интересни и да им придам по-голяма художествена стойност. Този път обаче няма да украся нищо, ще го разказа така, както се случи.
Вървях си днес пеша към офиса и говорех по телефона. До мен безшумно се приближи възрастна жена.
– Извинявайте, може ли да ми помогнете да пресека? Почти не виждам.
Кимнах и й подадох ръка, а тя доверчиво ме хвана като дете. Ръката й беше мека и топла, с гладка кожа като на бебе. Продължих да говоря по телефона и бавно водех възрастната жена по пешеходната пътека. Междувременно приключих разговора си. Тя пусна ръката ми и каза:
– Много ви благодаря за добрината! Бъдете здрава и поздравете майка си, възпитала ви е добре.
Сърцето ми се сви при тези думи. „Аз нямам майка“, помислих си, „майка ми пресече един друг светофар, след който няма връщане назад“. Кимнах мълчаливо на старицата, а в гърлото ми заседна буца, бодлива като таралеж.
Добре де, обаче след 200 метра пак имаше светофар и пешеходна пътека. Аз спрях и се обърнах.
Бабичката мълчаливо застана до мен, вдигна глава (беше със слънчеви очила), усмихна се леко и хвана ръката ми отново. Пресякохме заедно в мълчание.
– Накъде сте? – попита.
Посочих с ръка напред.
– Може ли да ме изпратите до трамвайната спирка? Ето тук отсреща е – и махна към двете високи сгради на Милениум център срещу нас.
Помогнах й да пресече, помогнах й да се качи на високия бордюр към спирката.
– Ама съвсем нищо ли не виждате?
– Не, не, виждам малко, виждам силуети и мааалко различавам лица. Мога да си направя операция, но струва 800 лв., а аз съм пенсионерка, нямам такива пари – отговори тя.
Гласът й беше мил и мек като захарен памук, глас на добър човек.
– А няма ли кой да помогне – деца, внуци? – попитах.
– Ами няма кой, мен ме гледат по телефона, самичка се оправям – каза тя и се усмихна.
Една бодлива буца пак заседна в гърлото ми. Преглътнах я с усилие, все едно гълтах натрошени стъкла.
– Може ли да изчакате трамвая с мен? – почти прошепна моята приятелка.
– Разбира се, с удоволствие.
– На 94 години съм – продължи тя – 23-та година съм родена. Бях гимназиална учителка 50 години. Преподавах на децата история и география.
– Браво на вас! Да сте жива и здрава – отговорих.
Трамваят се зададе в далечината.
– Ще се оправите ли оттук самичка? – попитах.
– Да, да, благодаря. Само ми помогнете да се кача, моля.
Преди да се разделим, старицата отново ме хвана за ръка.
Свали си слънчевите очила, имаше помътнели синьо-зелени очи.
– Искам да ви видя – каза – искам да погледна в очите един добър човек.
Преглътнах още няколко стъкълца с усилие.
И аз свалих моите слънчеви очила. И аз я погледнах в очите.
Постояхме така за миг, аз и 94-годишната старица, загледани една в друга.
Трамваят дойде, помогнах й да се качи. Тя ми помаха с малката си, по детски мека ръка.
Очите ми се насълзиха – признавам.
Осъзнах, че в онзи кратък миг, докато се гледахме, всъщност се оглеждахме в огледало.
Аз видях себе си, едно възможно мое аз.
Тя сигурно също се позна в мен, на младини.
Старицата, която не виждаше, ме ВИДЯ.
А аз ВИДЯХ себе си в нея.

LikeShow more reactions

Comment

Йовков и татуировките

Ъгъла на Попа и Граф Игнатиев – шумна група цигани стояха на спирката, викаха, смееха се и ръкомахаха. Погледът ми привлече един от тях – на видима възраст 45 г., много кльощав, с възлести ръце и грубо осеяно с белези лице, сякаш излязло изпод длетото на Вежди Рашидов. Целият блестеше от синджири и ланци, облечен в черна тениска със златен надпис Версаче, носеше парени дънки и лачени обувки с остри бомбета. Компанията около него продължаваше да вдига невъобразим шум. Само той стоеше безмълвен. Захапал наполовина изпушен фас, гледаше захласнато пред себе си с томителния поглед на Марлборо мен от старите реклами.
По едно време леко се усмихна и разкри комплект пожълтели зъби, сред които проблясна и един златен.
И тогава я видях – направи ми впечатление, защото беше на много необичайно място за татуировка. Циганинът имаше татус точно под лявата челюст – голям разкривен надпис с някакъв уникален джипси сериф: АЛБЕНА. Беше си татуирал Албена. Сигурно ужасно много я обича тази Албена, помислих си. Баси голямата татуировка и то изцяло с главни букви. Тая Албена сигурно е страшна красавица. Някоя невръстна циганка със смолисточерна коса и сексуален апетит на разгонена котка.
Не знам защо, но веднага се сетих за разказа на Йордан Йовков „Албена“. Мозъкът ми защрака като пишеща машина и напечата следния цитат:
„Грешна беше тая жена, но беше хубава“.
Толкова преразкази с елементи на разсъждение и литературни анализи съм изписала на тема Йовков, че още помня наизуст цели изречения от разказите му.
И както си мислех за Йовковата Албена, точно в този момент мангалът се обърна и видях, че под дясната му челюст има друга татуировка, изписана с разкривени букви: Дафинка.
По-късно като се прибрах, намерих разказа на Йовков в нета и го прочетох на един дъх … няколко пъти. Първия път очите ми се насълзиха. Бях забравила какъв вълшебник е, как умело жонглира с думите с финес и лекота. Има една пестелива емоционалност в езика му, която ме омагьосва.
Ето кратък цитат, за да си припомните и вие магията му:
„А Албена беше вече близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха, пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се смееше, очите й не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато тя се намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице – от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.“

Красивите думи са като татуировките – остават завинаги, не можеш да ги изтриеш!

Сега ми се е паднАло

Чета днес – в пустинята Сахара ПАДНАл сняг,
вчера пък Кличко ПАДНА от Джошуа,
снощи излизах с приятелки и ПАДНА голям смях,
сутринта си изтеглих късметче с кафето – ПАДНА ми се „време ви е за купон“.
Междувременно един ангажимент ми отПАДНА,
мисля да се опъна на слънце и да приПАДНА.
А иначе ми се пътува някъде в Европа – заПАДНА.

Черен влак се композира

 

Пътувам си аз във влака
и едно бебе в нашето купе взе, че се наака …
Майка му така се притесни,
чуди се къде да го преповие и смени …
Щото, нали
в купето (честно казано) взе да вони.
А нали знаете, кенефа на влака
е мамата си трака – пълна клоака.
Изключено е човек там да ака,
щото със сигурност и физически и ментално ще се прецака.
Та си помислих: в тая ситуация,
не е ли най-добре да си с констипация.
И не е ли вече крайно време БДЖ-то да се приватизира,
че е съвсем нормално на пътниците да им се досира!

Сменяйте си чорапите

Днес, кой знае защо, си обух жълти чорапи. Дали, защото пролет отново бе дошлаа (из песента „Детски спомени“ на Кристина Димитрова и Орлин Горанов), дали защото е петък, дали защото съм с кецове в зелено и жълто и съответно жълтите чорапки мноооого ми отиват… Причината не е важна, важното в случая е следствието.
Защото се появи един проблем – един мъничък дразнещ детайл, едно остро камъче в обувката, така да се каже, един прът в колелото на прогреса, една досадна досадност, както вероятно би се изразил Карлсон.
И тя е следната: сладките жълти чорапки са от ония най-късите, дето се носят като си с маратонки или кецове, от ония летните, дето почти не си личи, че си с тях.
Та тия чорапки постоянно ми се свличат от крачето, един вид сами се събуват, изсулват се от петичката и адски много ме дразнят и гнервират. Непрестанно трябва да се събувам и свирепо да ги дърпам нагоре.
Та какво исках да кажа в крайна сметка, какъв беше пойнта на тази история? Ами, горе-долу никакъв. Общо взето, нищо не исках да кажа, освен да внимавате с късите чорапи за маратонки – много кофти се свличат понякога и това тотално може да ви съсипе деня (и/или нощта).
Което ме подсеща за Карлсон, който живее на покрива.
Ниският тантурест Карлсон разказва на Дребосъчето как като бил малък много обичал да се катери по дървета, ама на наааай-високите клони, чак горе на върха на короната. Представям си го направо – като малък Кинг Конг лилипут, който се катери по Ню Йоркски небостъргач. Нещо такова.
Та един ден Карлсон се покатерил на супер високо дърво и безгрижно си висял там цял ден, кацнал на върха като дебела птица от неустановен биологичен вид.
По едно време дошла баба му и започнала да го вика:
– Карлсон, миличък, слез долу! Слез, на баба сладкото момченце, защото трябва да си смениш чорапите.
Забравих да спомена, че Карлсон ужасно мразел да си сменя чорапите. Това било едно от нещата, които го изкарвали от равновесие и направо го вбесявали до мозъка на костите му чак до симпатичната перка на гърба му.
Карлсон се свил навъсено в клоните на дървото, погледнал босите си крака, обути в протрити, мръсни чорапи с дупки на палците. Започнал нервно да мърда с пръсти и да сумти. Баба му пак се провикнала отдолу:
– Карлсон, миличък, смени си чорапите. Донесла съм ти съвсем нови, чистички чорапи. Само трябва да слезеш долу и да ги обуеш, миличък.
Карлсон отново изсумтял и сърдито й се троснал:
– Няма пък да сляза и няма да си сменя чорапите!
Баба му, обаче, била твърдоглава и упорита старица, голям инат и кривотия – същата като него. Скочила на дървото като катеричка и се изкатерила до най-високия клон, на който Карлсон невъзмутимо си седял и мърдал пръстите на краката си (които приличали на малки розови наденички – или аз поне така си ги представям). Той никак не се изненадал, защото много добре познавал баба си и сприхавия й характер. Затова въздъхнал примирено, подал си дебелите крачета, за да може тя най-накрая с риск за живота си, покачена на най-високото дърво в цял Стокхолм и то при свиреп насрещен вятър, да му смени чорапите.
И какво мислите направила старата?
Събула чорапите от шишкавите крачета на Карлсон и ги разменила. Левия чорап обула на десния му крак, а десния чорап нахлузила съответно на левия.
Какъв е изводът:
1. Избягвайте да носите къси чорапи за маратонки – много неприятно се свличат.
2. Сменяйте си чорапите редовно, сменяйте ги дори при форсмажорни обстоятелства, екстремни метеорологични условия и природни бедствия.

P.S.1 Историята за Карлсон и баба му не е точно такава. В книгата баба му наистина искаше да му смени чорапите, но останалите детайли са плод на моето въображение. Сигурна съм, че Астрид Линдгрен няма да се сърди… много.
P.S.2 Винаги, когато си сменям чорапите се сещам за Карлсон и баба му и тайничко се усмихвам.
P.S.3 Всеки път, когато си сменям чорапите се превръщам в детето, което бях преди 30 г.

Благодаря на Астрид Линдгрен, благодаря и на двете ми баби, които винаги ми осигуряваха чисти чорапи и имаха грижата редовно да ги сменям!