Обелване на реалността

Неделя следобед, ул. Искър, София
Девойка с жълт панталон носи парче диня.
Ронливосивото на паветата хищно поглъща ярките цветове на дрехата и плода.
Оловното небе увисва като гилотина над нищо неподозиращото момиче.
Внезапно динята в ръцете й се превръща в кървав съсирек, а жълтият панталон в препълнен катетър на умиращ старик.
Аз наблюдавам и беля реалността пласт след пласт.
Реалността е люспеста като лук.
Всеки бели своята глава лук и плаче.
И всеки тайно се надява да му се падне онзи червения сорт, който се слага в салати, защото почти не люти и не насълзява очите.
Моята глава лук е от лютите.
Нищо – аз обичам да беля и да плача.

Реклами

Гълъб, пристрастен към натриев глутамат

 

20171118_112006.jpg

Макдоналдс на ъгъла на Графа и Витошка. Две двойки 20+ хапват на външните маси. Внезапно се появява тлъст гълъб, заплашително пикирайки над главите им и отмъква два картофа. Момичетата пищят, момчетата се опитват да го прогонят с викове и ръкомахане. Гълъбът е невъзмутим. За секунди поглъща картофките и се връща за още. Опитва да грабне с човка цялото пликче. Не му се получава. Все пак успява да вземе още два и отлита. Сив, тежък и заплашителен като готически гаргойл от катедралата Нотр Дам. Фаст фууд веригите превърнаха и хора, и животни в чудовища, пристрастени към натриев глутамат. Гледката ми напомни за филма на Хичкок „Птиците“.

Я кажи заради мене ли купИ фалшификатите

falshivi_kartini_5Снимка: frognews.bg

Поведението на „мецената“ след верижното разобличение на част от картините в колекцията му е същото като на Цв.Цв., когато го хванаха в крачка с Артексгейт. Моралът и на двамата е обтекаем като строежа на магистрала Хемус.

В началото на седмицата гледах гостуването му в сутрешния блок на БНТ заедно с  изкуствоведката-собственик на галерия „Структура“.  Как не им хрумна на водещите да зададат на пишман арт разбирачите поне един смислен въпрос.  Като например как един осмокласник от Художествената гимназия тутакси успя да разпознае ментето, а цяла група коскоджамити и арт експерти с титли и професионално самочувствие до небесата не се усетиха, че тия картини са толкова изкуство, колкото е архитектура кривият плочник на Графа.
Фалшификат до фалшификата, мила моя майно льо.

Мецената-рекламист и екс депутата-ГЕРБерист все едно една майка ги е раждала. Единият го питат как така не се е усъмнил, че това са ментета при положение, че се е обградил с цяла кохорта мастити експерти за тая цел. А той отговаря: Ама вие що не питате другите меценати защо си мълчат и не изкарате техните фалшификати на светло?
Е на това му се вика изчерпателен отговор!
„Браво, браво, браво, господине! Хубаво ли ти е? А дано ти мине!“
По същия начин Цв.Цв. парираше въпросите на каква цена е придобил кичозния апартамент в сграда Летера:
Въпросът ви е толкова безсмислен, дайте следващия.
Не, пичове, въпросите не са безсмилени. Безсмилени са вашите отговори. И като стана въпрос за цена, на всичкото отгоре 
се оказа, че „меценатът“, по негови собствени думи,  бил купил 14-те менте картини за 3500 лв. Общо! Това прави точно по 250 кинта на парче. За справка новият iphone XS струва между 3000 и 3300 лв.
Че картините са фалшификати става ясно още от цената им. Няма нужда от експерти, анализи и експертизи.

А опитите на бивши и настоящи служители на „мецената“ да го защитават са направо трогателни. И поразително напомнят на конюнктурно номенклатурните напъни на средностатистическите членове на ГЕРБ да изчистят репутацията на дискредитиралия се партиен вожд Цв.Цв.
То не бяха пламенни слова, (не)официални декларации и лични възвания.
Същото се случва из социлните медии и днес.
Хора, колеги, приятели, смирете се. Не морализаторствайте и не назидавайте. Вашият човек се изложи – грозно и селско. Признайте го. На всеки може да се случи. И не наричайте останалите мрънкачи, защото мрънкачите сте вие. В крайна сметка меценатът вече цяла седмица се жалва по медиите как бил станал жертва, как го били измамили и прецакали. И това ако не е мрънкане, здраве му кажи.
С подобен неокомунистически морал на безочлив гьонсуратлък и бягство от разговор по същество, по нищо не се различавате от чалга морала на ГЕРБаджиите. Бягството от смислен разговор се превърна в норма, в новото „нормално“. Като започнем от скандала с апартаментите на властта, минем през къщите за тъщи, гафа с (ремонта на) Графа, пародията с отчитането на вота от машинното гласуване, оттеглената оставка на Корнелия Нинова и стигнем до злополучната изложба в галерия „Структура“. Фалшът е залегнал в самата структура на обществения дискурс, прораснал е дълбоко и навътре в темелите му.
Каквато ни държавата, такова ни и меценатството – ерзац, фалш и чалга. Само, че вместо с фалшиви джуки и цици, търгува с фалшиви картини.
И пак ще цитирам Ицо Хазарта, защото е прав:
„Я кажи заради мене ли света е черен
и ти заради мене ли си толкова мизерен?
Я кажи заради мене ли остана дребен?
Заради тебе, дебил ньеден.“

За фалшификатите и меценатите

5273555-John-Grant-Quote-A-bad-forgery-s-the-ultimate-insult.jpg

Значи гледах сутринта по БНТ мецената-рекламист и изкуствоведката-собственик на галерия „Структура“ и ми идеше да потроша телевизора в пристъп на модернистично арт изстъпление. Жалки, повърхностни, некадърни и фалшиви хорица. Пичове, заслужавате си фалшификатите!
А за двойката дебилно ухилени водещи на предаването просто не знам какво да кажа. Те също са фалшификати, само че на журналистика, а обществената БНТ е фалшификат на телевизия.

Как не им хрумна да зададат на пишман арт разбирачите поне един смислен въпрос.  Като например как един осмокласник от Художествената гимназия тутакси успя да разпознае ментето, а цяла група коскоджамити и арт експерти с титли и професионално самочувствие до небесата не се усетиха, че тия картини са толкова изкуство, колкото е архитектура кривият плочник на Графа.
Фалшификат до фалшификата, мила моя майно льо.
Цяла България е един нескопосан опит за имитация на държава.

Случка с розов храст, старец и снимка

13239153_10154250487469047_2451551743403011994_n

15 май, неделя, 10.30 сутринта.

Разхождам се из лабиринта от малки улички в периферията на „Иван Асен“ и попадам на този красив розов храст. Спирам, оставям чашката си с кафе на тротоара и го снимам. Един достолепен възрастен мъж на около 75-80 г. ме наблюдава. Очите му са яркосини, косата и добре поддържаната къса брада – снежнобели. Памучният панталон и спортното сако му придават небрежна елегантност.
– Добър ден – казва ми той усмихнато.
После посочва с бастуна си към розите:
– Красиви са, нали?
Аз кимвам и също се усмихвам.
– И аз ги снимах, докато вие ги снимахте с телефона си.
Поглеждам го въпросително:
– С какво?
– С ей това тук – и той потупва леко с бастуна гърдите си.
– Сърцето прави най-хубавите снимки.
После ми помахва и отминава. Сега си мисля, че съм влюбена в този старец. Не в самия него,  в думите му. Постоянно се влюбвам в думи. Може би затова сърцето ми е все разбито. Думите отлитат и не принадлежат на никого.

Така преминава световната Слави

Някои хора, гледам, отсега започнаха да скърбят за Шоуто на Слави. Още ненапуснал ефира, гологлавият вече предизвика дигитална мирова скръб и болезнени емоционални конвулсии в социалните мрежи.
Аз пък се радвам всеки път, когато публичното пространство се освободи от поредната халтура и псевдотрибуна на евтини антисистемни политически послания.
Една Сашка Васева по-малко, един Андрей Слабаков по-малко. Накратко – един простак по-малко. Друг е въпросът къде ще цъфне въпросният платен медиен рупор. Ще инициира поредният национален референдум (ли) или ще тръгне на турне в подкрепа на менте патриотизма и повишаването на раждаемостта на етнически чистите (пра)българи?!
Ако нищо не се появи в ефира на бТВ на мястото на Слави – добре. Ако вместо него пуснат поредния турски сериал – още по-добре. Една турска сапунка ще нанесе много по-малко вреди на аудиторията, отколкото един български ибрикчия-шоумен.
Нека не се лъжем – Слави отдавна не е коректив, а част от статуквото. Сбогом на ППП-то на българския шоубизнес. Какво е ППП? Платен Популярен Популизъм.

За думите, книгите и смисъла

изтеглен файл

Когато бях малка, всяко лято прекарвах ваканцията при маминка и дядо.
Дядо обичаше книгите. Обичаше да ги купува, обичаше да ги колекционира, обичаше да ги чете.
Предаде и на мен тази любов. В началото тя беше насилствена, непоискана и натрапена. Защото дядо имаше странни методи на преподаване.
Всяка сутрин след закуска трябваше да прочета определен брой страници от посочена от него книга и после да му ги разкажа. По този начин упражнявахме четене с разбиране. На следващото лято, освен да чета и разказвам, трябваше да преписвам в тетрадка прочетените страници. Така упражнявахме правопис, краснопис и пунктуация.
По-късно добави и още едно перфидно изтезание. Понеже бях левичарка, а той като представител на старата школа, искаше да ме научи да пиша с дясната ръка, всеки път, когато ме караше да преписвам, връзваше лявата ми ръка с канап за подлакътника на стола и трябваше да пиша с дясната. Бавно, мъчително и болезнено упражнение, особено когато се налага да го изпълняваш, докато навън лятото нагло дефилира в цялата си прелест, а ваканцията се е ширнала пред теб с безкрайността на шарена дъга след дъжд.
Признавам, обаче, че тайно се влюбих в тези летни изтезания. Наречете го стокхолмски синдром, но в един момент вече нямаше нужда да бъда заставяна да чета и преписвам. Нямаше нужда да ме връзват с канап за стола, нямаше нужда да ме държат насила далеч от неграмотното лято навън. Аз копнеех за тези изтезания, очаквах ги с нетърпение. Когато дядо усети това, отпусна хватката, скъса канапа, пусна ме на свобода сред необятното пасище на плодородната му библиотека.
И днес, след толкова много години, осъзнавам, че съм била като диво жребче, нуждаещо се от опитомяване, от навика да носи седло и юзди, да търпи човек на гърба си.
Аз бях млад необязден мустанг, а дядо – моят horse whisperer.
Научи ме да уважавам думите, да ги допусна до себе си, да заживея със смисъла им, да свикна с причудливите им форми, странните им истории и неочаквани обрати.
Дядо ме научи да обичам книгите. А тази любов ме направи свободна. Защото няма по-голяма свобода от четенето. То те пренася в различни епохи и светове, телепортира те от дълбоката древност в невъобразимото бъдеще, превръща те от мъж в жена, от дете в старец, от страхливец в герой, преодолява граници и измерения.
Не ме разбирайте погрешно. Не казвам да връзвате децата си за стола, за да четат, не казвам да ги тормозите.
Казвам просто да ги учите да полагат усилие. Като всяко безценно нещо, четенето изисква труд, който се отблагодарява с времето. Думите са семена, които се нуждаят от време, за да покълнат, пораснат и дадат плод. Четящият човек е земеделец, само че неговите семена са думите, жътвата му – прочетените книги, а свободата – неговата реколта.
Честит ден на книгата. Четете и бъдете свободни.