Огледало

Имам навика да украсявам историите, да добавям нещо от себе си, за да ги направя по-интересни и да им придам по-голяма художествена стойност. Този път обаче няма да украся нищо, ще го разказа така, както се случи.
Вървях си днес пеша към офиса и говорех по телефона. До мен безшумно се приближи възрастна жена.
– Извинявайте, може ли да ми помогнете да пресека? Почти не виждам.
Кимнах и й подадох ръка, а тя доверчиво ме хвана като дете. Ръката й беше мека и топла, с гладка кожа като на бебе. Продължих да говоря по телефона и бавно водех възрастната жена по пешеходната пътека. Междувременно приключих разговора си. Тя пусна ръката ми и каза:
– Много ви благодаря за добрината! Бъдете здрава и поздравете майка си, възпитала ви е добре.
Сърцето ми се сви при тези думи. „Аз нямам майка“, помислих си, „майка ми пресече един друг светофар, след който няма връщане назад“. Кимнах мълчаливо на старицата, а в гърлото ми заседна буца, бодлива като таралеж.
Добре де, обаче след 200 метра пак имаше светофар и пешеходна пътека. Аз спрях и се обърнах.
Бабичката мълчаливо застана до мен, вдигна глава (беше със слънчеви очила), усмихна се леко и хвана ръката ми отново. Пресякохме заедно в мълчание.
– Накъде сте? – попита.
Посочих с ръка напред.
– Може ли да ме изпратите до трамвайната спирка? Ето тук отсреща е – и махна към двете високи сгради на Милениум център срещу нас.
Помогнах й да пресече, помогнах й да се качи на високия бордюр към спирката.
– Ама съвсем нищо ли не виждате?
– Не, не, виждам малко, виждам силуети и мааалко различавам лица. Мога да си направя операция, но струва 800 лв., а аз съм пенсионерка, нямам такива пари – отговори тя.
Гласът й беше мил и мек като захарен памук, глас на добър човек.
– А няма ли кой да помогне – деца, внуци? – попитах.
– Ами няма кой, мен ме гледат по телефона, самичка се оправям – каза тя и се усмихна.
Една бодлива буца пак заседна в гърлото ми. Преглътнах я с усилие, все едно гълтах натрошени стъкла.
– Може ли да изчакате трамвая с мен? – почти прошепна моята приятелка.
– Разбира се, с удоволствие.
– На 94 години съм – продължи тя – 23-та година съм родена. Бях гимназиална учителка 50 години. Преподавах на децата история и география.
– Браво на вас! Да сте жива и здрава – отговорих.
Трамваят се зададе в далечината.
– Ще се оправите ли оттук самичка? – попитах.
– Да, да, благодаря. Само ми помогнете да се кача, моля.
Преди да се разделим, старицата отново ме хвана за ръка.
Свали си слънчевите очила, имаше помътнели синьо-зелени очи.
– Искам да ви видя – каза – искам да погледна в очите един добър човек.
Преглътнах още няколко стъкълца с усилие.
И аз свалих моите слънчеви очила. И аз я погледнах в очите.
Постояхме така за миг, аз и 94-годишната старица, загледани една в друга.
Трамваят дойде, помогнах й да се качи. Тя ми помаха с малката си, по детски мека ръка.
Очите ми се насълзиха – признавам.
Осъзнах, че в онзи кратък миг, докато се гледахме, всъщност се оглеждахме в огледало.
Аз видях себе си, едно възможно мое аз.
Тя сигурно също се позна в мен, на младини.
Старицата, която не виждаше, ме ВИДЯ.
А аз ВИДЯХ себе си в нея.

LikeShow more reactions

Comment

Advertisements

Йовков и татуировките

Ъгъла на Попа и Граф Игнатиев – шумна група цигани стояха на спирката, викаха, смееха се и ръкомахаха. Погледът ми привлече един от тях – на видима възраст 45 г., много кльощав, с възлести ръце и грубо осеяно с белези лице, сякаш излязло изпод длетото на Вежди Рашидов. Целият блестеше от синджири и ланци, облечен в черна тениска със златен надпис Версаче, носеше парени дънки и лачени обувки с остри бомбета. Компанията около него продължаваше да вдига невъобразим шум. Само той стоеше безмълвен. Захапал наполовина изпушен фас, гледаше захласнато пред себе си с томителния поглед на Марлборо мен от старите реклами.
По едно време леко се усмихна и разкри комплект пожълтели зъби, сред които проблясна и един златен.
И тогава я видях – направи ми впечатление, защото беше на много необичайно място за татуировка. Циганинът имаше татус точно под лявата челюст – голям разкривен надпис с някакъв уникален джипси сериф: АЛБЕНА. Беше си татуирал Албена. Сигурно ужасно много я обича тази Албена, помислих си. Баси голямата татуировка и то изцяло с главни букви. Тая Албена сигурно е страшна красавица. Някоя невръстна циганка със смолисточерна коса и сексуален апетит на разгонена котка.
Не знам защо, но веднага се сетих за разказа на Йордан Йовков „Албена“. Мозъкът ми защрака като пишеща машина и напечата следния цитат:
„Грешна беше тая жена, но беше хубава“.
Толкова преразкази с елементи на разсъждение и литературни анализи съм изписала на тема Йовков, че още помня наизуст цели изречения от разказите му.
И както си мислех за Йовковата Албена, точно в този момент мангалът се обърна и видях, че под дясната му челюст има друга татуировка, изписана с разкривени букви: Дафинка.
По-късно като се прибрах, намерих разказа на Йовков в нета и го прочетох на един дъх … няколко пъти. Първия път очите ми се насълзиха. Бях забравила какъв вълшебник е, как умело жонглира с думите с финес и лекота. Има една пестелива емоционалност в езика му, която ме омагьосва.
Ето кратък цитат, за да си припомните и вие магията му:
„А Албена беше вече близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха, пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се смееше, очите й не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато тя се намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице – от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.“

Красивите думи са като татуировките – остават завинаги, не можеш да ги изтриеш!

Сега ми се е паднАло

Чета днес – в пустинята Сахара ПАДНАл сняг,
вчера пък Кличко ПАДНА от Джошуа,
снощи излизах с приятелки и ПАДНА голям смях,
сутринта си изтеглих късметче с кафето – ПАДНА ми се „време ви е за купон“.
Междувременно един ангажимент ми отПАДНА,
мисля да се опъна на слънце и да приПАДНА.
А иначе ми се пътува някъде в Европа – заПАДНА.

Сменяйте си чорапите

Днес, кой знае защо, си обух жълти чорапи. Дали, защото пролет отново бе дошлаа (из песента „Детски спомени“ на Кристина Димитрова и Орлин Горанов), дали защото е петък, дали защото съм с кецове в зелено и жълто и съответно жълтите чорапки мноооого ми отиват… Причината не е важна, важното в случая е следствието.
Защото се появи един проблем – един мъничък дразнещ детайл, едно остро камъче в обувката, така да се каже, един прът в колелото на прогреса, една досадна досадност, както вероятно би се изразил Карлсон.
И тя е следната: сладките жълти чорапки са от ония най-късите, дето се носят като си с маратонки или кецове, от ония летните, дето почти не си личи, че си с тях.
Та тия чорапки постоянно ми се свличат от крачето, един вид сами се събуват, изсулват се от петичката и адски много ме дразнят и гнервират. Непрестанно трябва да се събувам и свирепо да ги дърпам нагоре.
Та какво исках да кажа в крайна сметка, какъв беше пойнта на тази история? Ами, горе-долу никакъв. Общо взето, нищо не исках да кажа, освен да внимавате с късите чорапи за маратонки – много кофти се свличат понякога и това тотално може да ви съсипе деня (и/или нощта).
Което ме подсеща за Карлсон, който живее на покрива.
Ниският тантурест Карлсон разказва на Дребосъчето как като бил малък много обичал да се катери по дървета, ама на наааай-високите клони, чак горе на върха на короната. Представям си го направо – като малък Кинг Конг лилипут, който се катери по Ню Йоркски небостъргач. Нещо такова.
Та един ден Карлсон се покатерил на супер високо дърво и безгрижно си висял там цял ден, кацнал на върха като дебела птица от неустановен биологичен вид.
По едно време дошла баба му и започнала да го вика:
– Карлсон, миличък, слез долу! Слез, на баба сладкото момченце, защото трябва да си смениш чорапите.
Забравих да спомена, че Карлсон ужасно мразел да си сменя чорапите. Това било едно от нещата, които го изкарвали от равновесие и направо го вбесявали до мозъка на костите му чак до симпатичната перка на гърба му.
Карлсон се свил навъсено в клоните на дървото, погледнал босите си крака, обути в протрити, мръсни чорапи с дупки на палците. Започнал нервно да мърда с пръсти и да сумти. Баба му пак се провикнала отдолу:
– Карлсон, миличък, смени си чорапите. Донесла съм ти съвсем нови, чистички чорапи. Само трябва да слезеш долу и да ги обуеш, миличък.
Карлсон отново изсумтял и сърдито й се троснал:
– Няма пък да сляза и няма да си сменя чорапите!
Баба му, обаче, била твърдоглава и упорита старица, голям инат и кривотия – същата като него. Скочила на дървото като катеричка и се изкатерила до най-високия клон, на който Карлсон невъзмутимо си седял и мърдал пръстите на краката си (които приличали на малки розови наденички – или аз поне така си ги представям). Той никак не се изненадал, защото много добре познавал баба си и сприхавия й характер. Затова въздъхнал примирено, подал си дебелите крачета, за да може тя най-накрая с риск за живота си, покачена на най-високото дърво в цял Стокхолм и то при свиреп насрещен вятър, да му смени чорапите.
И какво мислите направила старата?
Събула чорапите от шишкавите крачета на Карлсон и ги разменила. Левия чорап обула на десния му крак, а десния чорап нахлузила съответно на левия.
Какъв е изводът:
1. Избягвайте да носите къси чорапи за маратонки – много неприятно се свличат.
2. Сменяйте си чорапите редовно, сменяйте ги дори при форсмажорни обстоятелства, екстремни метеорологични условия и природни бедствия.

P.S.1 Историята за Карлсон и баба му не е точно такава. В книгата баба му наистина искаше да му смени чорапите, но останалите детайли са плод на моето въображение. Сигурна съм, че Астрид Линдгрен няма да се сърди… много.
P.S.2 Винаги, когато си сменям чорапите се сещам за Карлсон и баба му и тайничко се усмихвам.
P.S.3 Всеки път, когато си сменям чорапите се превръщам в детето, което бях преди 30 г.

Благодаря на Астрид Линдгрен, благодаря и на двете ми баби, които винаги ми осигуряваха чисти чорапи и имаха грижата редовно да ги сменям!

Люляка ми замириса

Прибирам се към къщи след супер напрегнат и изнервен ден в офиса. Шофирам замислено с физиономия на разплакано емоджи, на душата ми тежко, на брадичката ми (усещам) гнойка пъпка, а в главата ми се блъскат мисли като пеперуди в електрическа крушка. Ама едни такива нерадостни – за смисъла на живота, за неумолимостта на времето, за незначителните човешки проблеми и тревоги на фона на необятния космически всемир … Е от тоя сорт неща, за които са писали и Ницше, и Марсел Пруст, пък и Хорхе Букай (няма кво да се лъжем).
Паркирам аз на моята уличка, на която, пусто да опустее, по това време никога няма пукнато празно място за паркиране. А тоя път – ето на, напук на целия крив ден – цели две празни места, сякаш специално за мен запазени – да си спра на което си искам и при това само с една маневра.
Обаче не, тц, найн, ноу, ньет – дори и това не успява да усмихне тъжното емоджи.
Слизам от колата, прегърбена под тежестта на вселенската мирова скръб още от времето на Шарл Бодлер та чааак до Теодор Траянов. И точно когато с драматична решителност се запътвам към близкия магазин, за да купя бръснарски ножчета, здраво въже и 10 опаковки диазепам плюс евтина водка за разредител, та точно в тоя момент … люляка ми замириса. Ама буквално, баш както дядо Вазов го е казал:
„Из съседната градина
люлека ми замириса…
Върнах се в цветуща младост,
сетих трепети и сладост,
люлека ми замириса“…
Щото, нали, на нашата уличка има една красива къща с двор, в който, братче, цъфнали едни ми ти кичести дъхави люлякови храсти. Не стига това, ами и две къщи по-надолу в двора на друга къща, се подава друг люляков храст, обаче бял. И той кичест, и той уханен, и той пристрастяващо сладостен като скъп бял прах за шмъркане.
И като взе, че се ухили тва ми ти тъжно емоджи (сиреч аз), като почнА да подскача щастливо като първокласник след училище, като взе да рита камъчета като планинско козле, като взе да си свирка „Детство мое, реално и вълшебно, детство мое, така си ми потребно…“ и край! Цялата мирова скръб падна от плещите ми, все едно свалих 100 кила и станах лека като перце.
И в тоя момент се сетих за следните неща:
1. Днес Лили Иванова има рожден ден – не мога да бъда нещастна и потисната точно на рождения ден на моята любима Лили. Нямам причина.
2. Днес евреите почитат загиналите в Холокоста – ето това е истинско нещастие, а аз съм просто лигла с гнойна пъпка и ретрограден Меркурий. Нямам право.
3. Днес цял ден бях облечена с черна тениска с надпис: Life is a bitch. Нямам акъл.
Така че пожелавам на всички здраве, щастие и бизнес успехи, обичам всички бели, черни и жълти деца по света, обичам леви, център и десни, хетеро, хомо и транссексуални.
Мир вам и лека вечер 🙂

Китайски козунаци

След като цял ден хейтя къде що видя козунак или боядисано яйце във фийда, ще взема да се реванширам на потърпевшите с една смешна история…
Пазарувам си аз след работа в Billa зад Физическия факултет. С едната ръка бутам наполовина пълната количка, с другата си ровичкам в телефона. Нищо необичайно дотук. Около мен тълпи от запъхтяни граждани тъпчат козунаци и кори с яйца в количките си, оглеждат се за агнешки котлети на щанда за месо и нервно навикват децата си. Съвсем нормална шопинг ситуация като за навечерието на Великден.
По едно време някой ме бута по рамото. Обръщам се. Нелепо ухилен китаец започва да жестикулира насреща ми като маймуна. В едната си ръка държи душ гел на Палмолив или на Нивеа – не помня точно. С другата ръка усилено се чеше по главата и мяучи нещо на китайски. Питам го:
– Do you speak English?
– No English – вика ми той и продължава да навира душ гела в лицето ми. Продължава и усилено да си рови в косата.
Водя го до сектора за козметика. Кима ми енергично и утвърдително. Един вид окуражава ме. Чак в този момент забелязвам, че зад нас вървят още китайци, цяло стадо са – поне 7-8 души. И те кимат и те нещо мяучат на техния си език. Разминаваме се с хората с козунаци и яйца, някои от тях се обръщат и ни гледат учудено.
Та докъде бях стигнала? А, да – в сектора за козметика сме. Грабвам душ гела от ръцете му и го поставям при другите душ гелове. Намирам шампоаните. Взимам един напосоки и му го подавам. Казвам му силно и отчетливо:
– Shampoo – и също започвам с едната ръка да си ровя в косата.
Китаецът кима още по-енергично, хили се, мяучи нещо, щастлив е. Взима шампоана и го показва на другите китайци. Всички кимат, всички са щастливи, всички мяучат: Sham-poo, sham-poо!
От техните уста звучи като традиционно китайско национално ястие – нещо с пържен ориз и сладко кисел-сос.
Тъкмо си отдъхвам и решавам, че съм осигурила следващото къпане на тази мила китайска диаспора, когато моят китаец пак започва превъзбудено да ме дърпа и да сочи нещо.
Гледам аз – сочи към телефона ми, който през цялото време държа в ръка. На дисплея му отворен вайбър-а ми, а на него снимка на кученце. Сестра ми си взеха кученце, малко пясъчно лабрадорче и тя ми изпрати няколко снимки. Гледах си ги докато се шлаех из магазина и китаецът явно това е видял – кученцето на снимката. Сочи към снимката, хили се и вика:
– Ауу, ауу.
Въздъхнах, кимнах с разбиране и го упътих и към щанда за месо.
На излизане от магазина си помислих: баси и необичайния и някак неортодоксален експириънс точно на Велики четвъртък.
После веднага си помислих друго:
Кво му пука на китаеца за Велики четвъртък като си има Великата китайска стена, като дори не е християнин, като в Китай дори не е 2017-та, а 4715-та, като в Китай дори не ядат козунаци, а набиват пържени пилета, патици и кучета.
Между другото сестра ми все още не са измислили име на кученцето. Чудя се дали да не им предложа да го кръстят Beijing или пък Sham-poo.
Между другото по китайския календар 2017-та май беше годината на маймуната. На маймуни ни направиха, ей. Не, не китайците – по принцип.

Главата на дядо ми

4c5c3660ca1c4b7eea57a7174b3aa8bd.jpg
Днес бях на гроба на дядо ми Андрей, за когото като деца ни разказваха, че бил страшен злодей. И аз от малка си го представях като някакво митично чудовище от Гръцката митология – нещо средно между триглавото куче Цербер и Минотавъра от подземията на Дедал.
Дълги години след това, когато за първи път отидохме на гроба му, видях, че до паметника има бюст с главата му. Това било предсмъртното му желание – когато умре, да повикат негов приятел-скулптор, който да направи отливка на лицето му и да му направи бюст. Та този бюст, вече изронен от атмосферните влияния и времето, все още стои до паметника с полуизтрити букви и дати. Главата на дядо ми, излята от камък и гипс с олющени черти и дупка. Да, дупка на главата! Точно отгоре, върху издълбаните в камъка къдрици на косите му острите зъби на годините са пробили дупка.
Взирайки се в тази дупка, си спомних как го оприличавах на древногръцко чудовище.
Сега съм доста по-милостива.
Днес с тази дупка в главата ми заприлича на гръмовержеца Зевс, който родил дъщеря си Атина Палада … от главата си. Атина Палада е богиня на войната и мъдростта. Дядо ми Андрей приживе е бил свирепият гръмовержец на фамилията, истински бог на войната. Гневът му бил толкова пословично страшен, че гледайки каменната му глава, си представям как яростта е пробивала дупка в черепа му, откъдето е бълвал огън и жупел.
Само че богът на войната е мъртъв от 33 години и единствено олющената каменна отливка все още напомня за митичните му сили. Сестра ми днес понечи да сложи цветята, които бяхме донесли, в дупката на главата му, използвайки я като ваза. Това вече тотално демитологизира бога на войната. Също като Зевс и той е родил от главата си първо богинята на войната, а днес от нея се появи и богинята на мъдростта. Цветята в главата му означават мъдрост, символизират превръщането му от гръмовержец в обикновен покойник.
За първи път си помислих, че дядо Андрей, когото винаги съм възприемала като злодей, всъщност е бил съвсем обикновен човек и никога не е бил герой от гръцката митология …
Или пък ако Борхес се окаже прав, че всяка история е разказвана безброй пъти и всеки живот е вече изживяван преди, то дядо наистина е древногръцки Бог.
Избирам да вярвам на Борхес.