Обелване на реалността

Неделя следобед, ул. Искър, София
Девойка с жълт панталон носи парче диня.
Ронливосивото на паветата хищно поглъща ярките цветове на дрехата и плода.
Оловното небе увисва като гилотина над нищо неподозиращото момиче.
Внезапно динята в ръцете й се превръща в кървав съсирек, а жълтият панталон в препълнен катетър на умиращ старик.
Аз наблюдавам и беля реалността пласт след пласт.
Реалността е люспеста като лук.
Всеки бели своята глава лук и плаче.
И всеки тайно се надява да му се падне онзи червения сорт, който се слага в салати, защото почти не люти и не насълзява очите.
Моята глава лук е от лютите.
Нищо – аз обичам да беля и да плача.

Реклами

Гълъб, пристрастен към натриев глутамат

 

20171118_112006.jpg

Макдоналдс на ъгъла на Графа и Витошка. Две двойки 20+ хапват на външните маси. Внезапно се появява тлъст гълъб, заплашително пикирайки над главите им и отмъква два картофа. Момичетата пищят, момчетата се опитват да го прогонят с викове и ръкомахане. Гълъбът е невъзмутим. За секунди поглъща картофките и се връща за още. Опитва да грабне с човка цялото пликче. Не му се получава. Все пак успява да вземе още два и отлита. Сив, тежък и заплашителен като готически гаргойл от катедралата Нотр Дам. Фаст фууд веригите превърнаха и хора, и животни в чудовища, пристрастени към натриев глутамат. Гледката ми напомни за филма на Хичкок „Птиците“.

Случка с розов храст, старец и снимка

13239153_10154250487469047_2451551743403011994_n

15 май, неделя, 10.30 сутринта.

Разхождам се из лабиринта от малки улички в периферията на „Иван Асен“ и попадам на този красив розов храст. Спирам, оставям чашката си с кафе на тротоара и го снимам. Един достолепен възрастен мъж на около 75-80 г. ме наблюдава. Очите му са яркосини, косата и добре поддържаната къса брада – снежнобели. Памучният панталон и спортното сако му придават небрежна елегантност.
– Добър ден – казва ми той усмихнато.
После посочва с бастуна си към розите:
– Красиви са, нали?
Аз кимвам и също се усмихвам.
– И аз ги снимах, докато вие ги снимахте с телефона си.
Поглеждам го въпросително:
– С какво?
– С ей това тук – и той потупва леко с бастуна гърдите си.
– Сърцето прави най-хубавите снимки.
После ми помахва и отминава. Сега си мисля, че съм влюбена в този старец. Не в самия него,  в думите му. Постоянно се влюбвам в думи. Може би затова сърцето ми е все разбито. Думите отлитат и не принадлежат на никого.

За думите, книгите и смисъла

изтеглен файл

Когато бях малка, всяко лято прекарвах ваканцията при маминка и дядо.
Дядо обичаше книгите. Обичаше да ги купува, обичаше да ги колекционира, обичаше да ги чете.
Предаде и на мен тази любов. В началото тя беше насилствена, непоискана и натрапена. Защото дядо имаше странни методи на преподаване.
Всяка сутрин след закуска трябваше да прочета определен брой страници от посочена от него книга и после да му ги разкажа. По този начин упражнявахме четене с разбиране. На следващото лято, освен да чета и разказвам, трябваше да преписвам в тетрадка прочетените страници. Така упражнявахме правопис, краснопис и пунктуация.
По-късно добави и още едно перфидно изтезание. Понеже бях левичарка, а той като представител на старата школа, искаше да ме научи да пиша с дясната ръка, всеки път, когато ме караше да преписвам, връзваше лявата ми ръка с канап за подлакътника на стола и трябваше да пиша с дясната. Бавно, мъчително и болезнено упражнение, особено когато се налага да го изпълняваш, докато навън лятото нагло дефилира в цялата си прелест, а ваканцията се е ширнала пред теб с безкрайността на шарена дъга след дъжд.
Признавам, обаче, че тайно се влюбих в тези летни изтезания. Наречете го стокхолмски синдром, но в един момент вече нямаше нужда да бъда заставяна да чета и преписвам. Нямаше нужда да ме връзват с канап за стола, нямаше нужда да ме държат насила далеч от неграмотното лято навън. Аз копнеех за тези изтезания, очаквах ги с нетърпение. Когато дядо усети това, отпусна хватката, скъса канапа, пусна ме на свобода сред необятното пасище на плодородната му библиотека.
И днес, след толкова много години, осъзнавам, че съм била като диво жребче, нуждаещо се от опитомяване, от навика да носи седло и юзди, да търпи човек на гърба си.
Аз бях млад необязден мустанг, а дядо – моят horse whisperer.
Научи ме да уважавам думите, да ги допусна до себе си, да заживея със смисъла им, да свикна с причудливите им форми, странните им истории и неочаквани обрати.
Дядо ме научи да обичам книгите. А тази любов ме направи свободна. Защото няма по-голяма свобода от четенето. То те пренася в различни епохи и светове, телепортира те от дълбоката древност в невъобразимото бъдеще, превръща те от мъж в жена, от дете в старец, от страхливец в герой, преодолява граници и измерения.
Не ме разбирайте погрешно. Не казвам да връзвате децата си за стола, за да четат, не казвам да ги тормозите.
Казвам просто да ги учите да полагат усилие. Като всяко безценно нещо, четенето изисква труд, който се отблагодарява с времето. Думите са семена, които се нуждаят от време, за да покълнат, пораснат и дадат плод. Четящият човек е земеделец, само че неговите семена са думите, жътвата му – прочетените книги, а свободата – неговата реколта.
Честит ден на книгата. Четете и бъдете свободни.

Огледало

Имам навика да украсявам историите, да добавям нещо от себе си, за да ги направя по-интересни и да им придам по-голяма художествена стойност. Този път обаче няма да украся нищо, ще го разказа така, както се случи.
Вървях си днес пеша към офиса и говорех по телефона. До мен безшумно се приближи възрастна жена.
– Извинявайте, може ли да ми помогнете да пресека? Почти не виждам.
Кимнах и й подадох ръка, а тя доверчиво ме хвана като дете. Ръката й беше мека и топла, с гладка кожа като на бебе. Продължих да говоря по телефона и бавно водех възрастната жена по пешеходната пътека. Междувременно приключих разговора си. Тя пусна ръката ми и каза:
– Много ви благодаря за добрината! Бъдете здрава и поздравете майка си, възпитала ви е добре.
Сърцето ми се сви при тези думи. „Аз нямам майка“, помислих си, „майка ми пресече един друг светофар, след който няма връщане назад“. Кимнах мълчаливо на старицата, а в гърлото ми заседна буца, бодлива като таралеж.
Добре де, обаче след 200 метра пак имаше светофар и пешеходна пътека. Аз спрях и се обърнах.
Бабичката мълчаливо застана до мен, вдигна глава (беше със слънчеви очила), усмихна се леко и хвана ръката ми отново. Пресякохме заедно в мълчание.
– Накъде сте? – попита.
Посочих с ръка напред.
– Може ли да ме изпратите до трамвайната спирка? Ето тук отсреща е – и махна към двете високи сгради на Милениум център срещу нас.
Помогнах й да пресече, помогнах й да се качи на високия бордюр към спирката.
– Ама съвсем нищо ли не виждате?
– Не, не, виждам малко, виждам силуети и мааалко различавам лица. Мога да си направя операция, но струва 800 лв., а аз съм пенсионерка, нямам такива пари – отговори тя.
Гласът й беше мил и мек като захарен памук, глас на добър човек.
– А няма ли кой да помогне – деца, внуци? – попитах.
– Ами няма кой, мен ме гледат по телефона, самичка се оправям – каза тя и се усмихна.
Една бодлива буца пак заседна в гърлото ми. Преглътнах я с усилие, все едно гълтах натрошени стъкла.
– Може ли да изчакате трамвая с мен? – почти прошепна моята приятелка.
– Разбира се, с удоволствие.
– На 94 години съм – продължи тя – 23-та година съм родена. Бях гимназиална учителка 50 години. Преподавах на децата история и география.
– Браво на вас! Да сте жива и здрава – отговорих.
Трамваят се зададе в далечината.
– Ще се оправите ли оттук самичка? – попитах.
– Да, да, благодаря. Само ми помогнете да се кача, моля.
Преди да се разделим, старицата отново ме хвана за ръка.
Свали си слънчевите очила, имаше помътнели синьо-зелени очи.
– Искам да ви видя – каза – искам да погледна в очите един добър човек.
Преглътнах още няколко стъкълца с усилие.
И аз свалих моите слънчеви очила. И аз я погледнах в очите.
Постояхме така за миг, аз и 94-годишната старица, загледани една в друга.
Трамваят дойде, помогнах й да се качи. Тя ми помаха с малката си, по детски мека ръка.
Очите ми се насълзиха – признавам.
Осъзнах, че в онзи кратък миг, докато се гледахме, всъщност се оглеждахме в огледало.
Аз видях себе си, едно възможно мое аз.
Тя сигурно също се позна в мен, на младини.
Старицата, която не виждаше, ме ВИДЯ.
А аз ВИДЯХ себе си в нея.

LikeShow more reactions

Comment

Йовков и татуировките

Ъгъла на Попа и Граф Игнатиев – шумна група цигани стояха на спирката, викаха, смееха се и ръкомахаха. Погледът ми привлече един от тях – на видима възраст 45 г., много кльощав, с възлести ръце и грубо осеяно с белези лице, сякаш излязло изпод длетото на Вежди Рашидов. Целият блестеше от синджири и ланци, облечен в черна тениска със златен надпис Версаче, носеше парени дънки и лачени обувки с остри бомбета. Компанията около него продължаваше да вдига невъобразим шум. Само той стоеше безмълвен. Захапал наполовина изпушен фас, гледаше захласнато пред себе си с томителния поглед на Марлборо мен от старите реклами.
По едно време леко се усмихна и разкри комплект пожълтели зъби, сред които проблясна и един златен.
И тогава я видях – направи ми впечатление, защото беше на много необичайно място за татуировка. Циганинът имаше татус точно под лявата челюст – голям разкривен надпис с някакъв уникален джипси сериф: АЛБЕНА. Беше си татуирал Албена. Сигурно ужасно много я обича тази Албена, помислих си. Баси голямата татуировка и то изцяло с главни букви. Тая Албена сигурно е страшна красавица. Някоя невръстна циганка със смолисточерна коса и сексуален апетит на разгонена котка.
Не знам защо, но веднага се сетих за разказа на Йордан Йовков „Албена“. Мозъкът ми защрака като пишеща машина и напечата следния цитат:
„Грешна беше тая жена, но беше хубава“.
Толкова преразкази с елементи на разсъждение и литературни анализи съм изписала на тема Йовков, че още помня наизуст цели изречения от разказите му.
И както си мислех за Йовковата Албена, точно в този момент мангалът се обърна и видях, че под дясната му челюст има друга татуировка, изписана с разкривени букви: Дафинка.
По-късно като се прибрах, намерих разказа на Йовков в нета и го прочетох на един дъх … няколко пъти. Първия път очите ми се насълзиха. Бях забравила какъв вълшебник е, как умело жонглира с думите с финес и лекота. Има една пестелива емоционалност в езика му, която ме омагьосва.
Ето кратък цитат, за да си припомните и вие магията му:
„А Албена беше вече близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха, пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се смееше, очите й не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато тя се намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице – от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.“

Красивите думи са като татуировките – остават завинаги, не можеш да ги изтриеш!

Сега ми се е паднАло

Чета днес – в пустинята Сахара ПАДНАл сняг,
вчера пък Кличко ПАДНА от Джошуа,
снощи излизах с приятелки и ПАДНА голям смях,
сутринта си изтеглих късметче с кафето – ПАДНА ми се „време ви е за купон“.
Междувременно един ангажимент ми отПАДНА,
мисля да се опъна на слънце и да приПАДНА.
А иначе ми се пътува някъде в Европа – заПАДНА.