Някои размисли за модерния човек, войната и глобалната мрежа

Какво ли се е въртяло в главата на младия австралиец, докато е планирал пъкленото си дело в  идиличното новозеландско градче Крайстчърч? Вече втора седмица този въпрос не ми дава мира. Какво става в съзнанието на такива хора? В кой момент мозъкът им прищраква на вълна „убийство“? Кога взимат решението да обявят война? Защото стрелбата в Крайстчърч е война. Или поне притежава много от характеристиките на войната. Има враг, има планиране, стратегия и тактика, има цел, оръжие и манифест, има (уви) и жертви. С тази разлика, че войната обикновено е колективно занимание, а тази е индивидуална, дело на един човек. Това вероятно е някакъв нов извратен начин на воюване. Самотната битка на потиснатия бял мъж, който търси смисъл и кауза. В случая на Брендън Тарант войната е срещу мюсюлманите и Турция, страната-наследник на Османската империя. Преди да извърши кървавото си деяние, той публикува в туитър 73 страници Манифест. Това е неговото „символ верую“, неговата кауза и военна доктрина.  Оръжията му са нашарени с букет от имена на исторически събития и личности на латиница и кирилица, сред които и няколко, свързани с българската история.

Очевидно Тарант се възприема като модерен воин, съвременен рицар, бранещ християнския свят от агресивния мюсюлмански нашественик. В поведението му има колкото чудовищна абсурдност, толкова и дълбок трагизъм. Защото в действителност този млад човек е трагичен образ. Объркан самотен бял мъж, търсещ смисъл и мотивация в далечното минало, защото очевидно не съумява да ги открие в настоящето.

Настоящето е лишено от героизъм, докато миналото е славно. Модерният западен мъж днес живее, отчужден от реалността, много повече онлайн и много по-малко аналогово. Или както пише Венцеслав Константинов в „Одисея на Модерния човек“ : „ … той има една обща отличителна черта –  неговата отчужденост от заобикалящия го свят, а също и от самия себе си“.

В живота на съвременния бял мъж липсват повечето неща, които са осмисляли битието на бащите и дядовците му. Войната е едно от тях. За добро (или зло) войната отсъства като преживяване. Има, обаче, изобилие от заместители – интернет, където привидно може да задоволи авантюристичния си нагон, електронни игри, в които има възможност (доста реалистично) да си играе на война сам или в компания, социални мрежи, където да намери какви ли не агресивни и екстремистки каузи. Каузи, каквито е открил и Брендън Тарант. Тези каузи, обаче, ако останат само в сферата на дигиталния свят, не носят същата тръпка. И неизбежно се стига до момента, в който виртуалното се трансформира в реално. Онлайн животът е ерзац, истинският адреналин идва от аналоговия свят. А войната е адреналин.

Ако се върнем назад в историята, ще открием, че само допреди 50-60 г. младите мъже от почти всяко поколение са участвали поне в един голям военен конфликт. Втората световна война е последният такъв пример, войната във Виетнам също. Все още има живи свидетели и участници в тях.

Откакто свят светува животът на мъжа е свързан с войната. Мъжът воюва, жената го чака и се грижи за дома и децата. Мъжът е воин, войната го осмисля. Войната превръща момчето в мъж, мъжа в герой. Войната ражда големи приятелства (с братята по оръжие). Войната създава спомени, които остават за цял живот. Войната предизвиква психологически травми, но и лекува страхове. Войната дава смисъл и кауза. Като изключим безбройните локални конфликти в различни точки на света, днес (слава Богу) няма големи войни. А доколко ги има, те се водят от професионалисти, на които им плащат, за да воюват. Веднага правя уточнението, че имам предвид развитите страни от Европа и Северна Америка.  Споменатите държави перманентно участват в различни военни интервенции, но те не могат да се сравнят с голям международен военен конфликт от ранга на Първата или Втората Световна война. Съвсем различна е ситуацията с войните в Африка и Азия. Те са съвсем друга тема.

Днес няколко поколения мъже в Европа и Северна Америка растат и остаряват без да са участвали във война. Нещо, за което техните предци искрено биха им завидели.  Нещо, за което бащите и дядовците им са се борили през 60-те и 70-те г. на 20 век. Имам предвид пацифистките хипи движения, широко разпространени в Западна Европа и Щатите по онова време. Тогава площадите кипят от мирни шествия на дългокоси младежи с дънки чарлстон и цветя в косите, които протестират срещу войната във Виетнам и пламенно скандират„Правете любов, а не война“. А  Джон Ленън и Пластик Оно Бенд пеят „Дайте шанс на мира”. Но това е бунтът на поколенията, които са участвали във войни, срещали са отблизо смъртта и са си дали сметка колко жестока и безсмислена е. Знаели са от собствен опит, че войната е зло.

Какво тотално преобръщане на ценностите само половин век по-късно. Защото днес растат поколения момчета, които нямат личен опит с войната. А поколенията, израснали без война, не могат да оценят мира. Споменът, че тя е зло с течение на времето постепенно избледнява. В един модерен свят, забравил що е то световна война, темата за пацифизма изведнъж се оказва демоде. И за съжаление се появява точно обратната тенденция – стремеж за противопоставяне, желание да се посочи враг, да се намери лесна кауза.

В епохата на интернет и социалните мрежи, войната вече не е колективно, а лично преживяване. Такава е войната на Брендън Тарант, такава е войната и на неговия предшественик Андерш Брайвик. Кървавите деяния и на двамата са самотни демонстрации на насилие. Всеки от тях води индивидуална война, има собствен манифест и дневен ред. И двамата са интровертни, затворени и дълбоко фрустирани. И двамата намират кауза в социалните мрежи и в необятното море от крайнодесни расистки и екстремистки движения, които свободно избуяват в интернет. Тарант е на 28, Брайвик е на 32, когато извършва двата кървави атентата в Норвегия. Фрустриран човек с достъп до глобалната мрежа е смъртоносно оръжие. Безспорно доказателство, че кривото огледало на социалните мрежи ражда чудовища.

Интернет е може би най-значимото достижение на развитите либерални общества. Неслучайно глобалната мрежа е резултат от технологичния потенциал на западния свят. Несвободни хора и народи няма как да изобретят свободно пространство, в което всеки има право на лична изява. Просто защото нямат достатъчно познание за свободата. Несвободните хора и държави, обаче, могат да злоупотребяват с подобно пространство. Хиляди са примерите за такива злонамерени акции и умишлени кампании през последните години. Русия води класацията по подозрения (къде по-малко или повече основателни) в организиране на подобни дигитални престъпления.

И ето тук идва голямото противоречие, големият бъг в системата. Едно, изначално базирано на свободната изява и демократичното споделяне на мнения и гледни точки технологично достижение, каквото е интернет, бива атакувано именно по линия на самата си философия, на първопричината за своята поява.

Именно глобалната мрежа като свободна трибуна за споделяне на мнения и информация прави възможно объркани млади мъже като Тарант и Брайвик да намерят своите налудничави каузи и фалшиви битки. Крайната свобода превръща интернет в дигитално сборище на всякакви крайнодесни, радикални движения с расистки, националистически и откровено екстремистки идеологии. Злоупотребата със самия замисъл на интернет го прави опасен, превръща го в територия за разпалване на войни.

С което отново стигаме до въпроса за войната. Съвременната война се води в интернет. Социалните мрежи са модерните оръжия. Там е бойното поле, където се водят ожесточени битки за душите и сърцата на аудиторията, там се ловят объркани фрустрирани бунтовници без кауза като Тарант и Брайвик. Това прави възможно Шипка и Крайстчърч да съжителстват в едно изречение. Каква е връзката между новозеландското градче и Константин и Фружин? Какво общо има между сръбската песен, възпяваща военнопрестъпника Радован Караджич и погубения живот на 50 невинни имигранти? Общото е болното съзнание на един объркан, самотен и фрустриран млад мъж с достъп до интернет, който в необятното море от информация, намира своята кауза. Общото е злоупотребата със свободата на споделяне.

Липсата на голяма световна война е едно от безспорните достижения на съвременния демократичен свят. Затова са особено тревожни агресивните гласове, които напоследък се чуват в страните от ЕС и в Америка и които се опитват, сякаш, отново да я разпалят. Една от тежките задачи на нашето съвремие е да открием смислени мирни каузи, които да завладеят умовете и сърцата на младите хора, да им дадат цел и посока. И тези смислени каузи не бива да имат нищо общо с разделението на християни и мюсюлмани, на европейци и азиатци, на бели и черни. Тези каузи трябва да имат общо с равенството, мира и хуманността.

Вярвам, че индивидуалните войни, които водят хора като Тарант и Брайвик, могат да се победят с колективно усилие за мир. А Интернет е най-подходяща платформа за това. В крайна сметка той е създаден с мирни цели. Не бива да го забравяме.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Реклами

Един обикновен бял мъж и баналността на злото

768x432Откакто се случи трагедията в Нова Зеландия не спирам да търся информация и постоянно попадам на различни мнения и коментари, чиито автори изразяват искрено учудване, че един неевропеец извършва чудовищно престъпление от името и в името на Европа. Аз не съм съвсем съгласна, че Брендън Тарант не е европеец. По рождение, разбира се, не е. В това спор няма.  Но онзи ден случайно попаднах на статия в онлайн издание, в която се твърди, че родителите му са с ирландски, шотландски и английски корени. Така че той е европеец по произход и очевидно се възприема за такъв.  Един несъмнено болен европеец с болно съзнание и извратено чувство за справедливост. Така или иначе в днешния глобализиран и мултиетнически свят е трудно да говорим кой какъв е, особено когато става въпрос за вътрешно усещане.

Въпросният австралиец (с европейски корени), който уби 50 невинни жертви в Нова Зеландия, взриви рая. Защото Нова Зеландия е рай. Екологичен, икономически и социален. С уникално красива природа, висок стандарт на живот и социални услуги, за които много страни могат само да мечтаят. Тази държава гостоприемно посреща емигранти от всички религии и всички краища на света. Нова Зеландия е райско кътче, остров на спокойствието и просперитета. Или по-точно беше.

В това райско кътче един млад потомък на европейски имигранти разстреля други имигранти, желаейки да възстанови  някакво извратено равновесие на силите, да въздаде някаква криворазбрана етнорелигиозна справедливост. И го направи в Нова Зеландия, която се намира на хиляди километри, както от Европа, така и от Азия. Светът трябва наистина да е много болен, щом лудостта стигна чак до там. Щом дори на такова място подобни крайнодесни терористични актове са възможни, значи никой и никъде не е в безопасност.

Интересно нещо е историята. За пореден път получихме доказателство, че всичко се повтаря и вместо да вървим напред, продължаваме да се въртим в кошмарния кръг на ненаучените исторически уроци. Все едно не сме преживели Втората Световна война и зверствата на Холокоста и Сталин преди има-няма 70-80 години.

И ако допреди 30-40 години Западна Европа беше гостоприемно убежище за всички унизени и угнетени хора, независимо от техния етнос, религия и политически убеждения, днес голяма част от европейските народи са изпълнени с омраза, гняв и желание за реваншизъм към същите тези хора и потомците им.

Езикът на омразата шества из Европа и сее кървавите си семена. Езикът на омразата ражда омраза. Брендън Тарант бил силно разгневен след загубата на Марин льо Пен на президентските избори във Франция и това го радикализирало. А Марин льо Пен и партията й са рупори на езика на омразата и ксенофобията.

Езикът на омразата е крайно опасен, защото се превръща в оръжие, защото дава смисъл на хора, които са го изгубили. На Тарант очевидно му е липсвал здрав смисъл и го е открил на грешното място в грешните хора и в още по-грешните им думи и политически тези.

Не даде ли по същия начин кауза на загубилите смисъл обикновени германци никому неизвестният тогава Хитлер в мюнхенските бирарии? И онзи смисъл беше изграден върху езика на омразата. И онзи смисъл запълваше дефицити.

В Европа днес (отново) има дефицит на здрав смисъл. Доказателство е абсурдната поредица от събития, довела до Brexit. Доказателство е изборната победа на Матео Салвини в Италия. Доказателство е, ако щете, откровено авторитарното управление на Виктор Орбан в Унгария.

В целия западен свят остро се усеща дефицит на здрав смисъл. Доказателство е изборната победа на Доналд Тръмп в Щатите.

Изведнъж западните либерални общества започнаха да обвиняват за всичко емигрантите. Емигрантите, които самите те десетилетия наред приемаха с отворени обятия. Очевидно липсата на ясно дефиниран враг след падането на Желязната завеса предизвика отчетливи дефицити. И другите – емигрантите, бежанците, моментално бяха припознати като необходимия враг.

Крайно време е демократичният свят да прояви категорична нетърпимост към езика на омразата, към крайнодесните националистически призиви за разделение, към опитите за възраждане на тоталитаризма. Защото в противен случай трябва да сме готови за още атентати, още убийства на невинни хора, още кървави демонстрации на радикализирани психопати с псевдочувство за справедливост.

Убиецът от Нова Зеландия, който описва себе си като „обикновен бял мъж на 28 години“ определя нападението си като „антиимигрантско“. Не смея да си помисля колко ли още такива обикновени бели мъже има – някъде тук в Европа, някъде там в Америка или на някое отдалечено място като Нова Зеландия.

Анализирайки причините за чудовищното деяние на Брендън Тарант, си спомних теорията на Хана Аренд за баналността на злото. Тя стига до извода, че големите престъпления в човешката история много често не са дело на някакви зли гении, а на съвсем обикновени, даже посредствени личности, които са изгубили собствената си воля и способността си да различават добро и зло. Причината за тази ужасяваща трансформация на обикновения човек в чудовище според Хана Аренд се корени в тоталитарната власт, която чрез своята агресивна пропаганда, чрез своя ловък език на омразата го въвлича в един измислен свят с фалшиви ценности и псевдо идеали.

Днес, по-силно от всякога след Втората Световна Война и краха на Комунизма, западноевропейските либерални ценности са заплашени от езика на омразата, от възхода на крайнодесния радикализъм, ксенофобията и шовинизма.

Очевидно е, че за омразата няма граници, няма обетовани земи, няма спасение.

С помощта на съвременните технологии и интернет езикът на омразата може да стигне до най-отдалечените кътчета на света и да разпали нездравия пламък на реваншизма.

Страшно е, че обикновените хора могат лесно да се превърнат в палачи, подкрепяйки грешната кауза, без дори върху тях да е бил оказван натиск. Само чрез силата на думите. Според мен Брендън Тарант е пример точно за това.

И всички ние трябва да бъдем непримирими към злото, защото в противен случай ще сме принудени да живеем с неговата баналност.

 

На крива ракета Космоса й пречи

Забелязвате ли как Руската държавна пропаганда все се рови в миналото и опитва да гради национално самочувствие чрез опровергаване на факти и събития, отдавна наложили се като безспорни. Поредният жалък опит идва от директора на руската държавна корпорация „Роскосмос“ Дмитрий Рогозин, който, моля ви се, предложил да се провери дали американците наистина са кацнали на Луната през 69-та. Товарищи, докато вие се каните да проверявате достоверността на исторически факт отпреди 50години, Щатите изпратиха сонда на Марс, а китайците кацнаха на тъмната страна на Луната. Великоруската необолшевишка постсъветска ретроградна реторика и практика са толкова смешни, жалки и неадекватни, че направо се чудя как да ги коментирам без да наруша добрия тон. Пожелавам на всички, които се връзват на евтината руска пропаганда, да прекарат старините си в Русия или още по-добре на Луната – там, където според техните съветски господари американци не са стъпвали. Русия и без това все повече прилича на лунен пейзаж, така че е съвсем логично Путин да има претенции кой първи е кацнал на нея. Както се казва „На крива (руска) ракета космоса й пречи“.

Едни кацат на Марс, други на Керченския проток

_104438651_1200px-phoenix_landing 

Credit: NASA

Вчера сондата на НАСА Инсайт кацна успешно на Марс. Ден преди това, в нарушение на международното право, Русия задържа три украински военни кораба и взе за заложници 24-ма моряци. Две събития в рамките на два последователни дни. Паралелът се налага от само себе си. И той предизвиква немалко и все тъжни размисли. Къде се намира България по оста, очертана от споменатите събития? Или по-точно къде избира да се намира?

България, както винаги, отказва да заеме категорична позиция. Б.Борисов е загрижен и призовава към въздържаност, Р.Радев също. Удивителен синхрон в позициите на двама иначе непримирими политически противници. Като член на НАТО и непосредствен съсед на плацдарма на споменатия военен конфликт, България би трябвало да заеме доста по-категорична позиция. Нищо подобно. Липсва недвусмислено и еднозначно осъждане на руската агресия, липсва призив към съюзниците ни от НАТО да засилят военното си присъствие в Черно море.

„Да изчакаме, да се снишим, докато отмине бурята“, както казваше Тато.

Днес неговият охранител не го казва, но го показва с действията си. Нека, обаче, не се заблуждаваме – липсата на категорична позиция също е позиция.

  Лично аз бих предпочела България да застане на страната на държави и нации, които изпращат сонди на Марс, откриват най-новите лекарства за рак и СПИН, разработват алтернативни източници на енергия и въобще са двигател на човешкия прогрес в сферата на науката, технологиите, медицината и още неизброимо много области на човешкото познание. Да, Тръмп често се държи като популист и още по-често прави непремерени изказвания и откровено неадекватни политически ходове, и да, САЩ са сътворили немалко поразии у дома и по света, но те са единственият възможен цивилизационен избор. Америка няма алтернатива, Западът няма алтернатива! Каквото и да ви говорят кресливите крайнодесни националисти, които заливат като термити цяла Европа.

Защото нека видим какво имаме от другата страна?

Агресивен необолшевишки реваншизъм, геополитическо поведение, характерно за мракобесните години на Студената война и Желязната завеса, пълно отсъствие на демократични институции и свободни медии, тотално смазване на политическите опоненти, убийствено нисък стандарт на живот, катастрофирали пенсионна и здравна система, откровена диктатура с управленски методи от времето на феодализма.

Дефицитът на вътрешнополитическа стабилност, икономически просперитет и социална справедливост Путин компенсира с външнополитическа агресия, целяща да консолидира руснаците и да притъпи и малкото останало им гражданско самосъзнание, подменяйки го с великоруски шовинизъм.

Докато Русия блокира Керченския проток, Щатите стъпиха на Марс.

Това са два свята и ние трябва да изберем към кой от тях искаме да принадлежим.

Но не формално, не само на думи, а с реални действия и политики.

Ако откажем да направим своя избор, това отново ще бъде избор и, боя се, той няма да се хареса на поколенията след нас.

Защото децата ни отиват да търсят по-добро бъдеще там, където изпращат сонди на Марс, а не там, където взимат моряци за заложници.

За бежанците и добрата кухня

Днес обядвах в ебаси якия турски ресторант на „Цар Симеон“, „Авразия“ се казва. Малък и бая изкъртеничък, обаче мега вкусно. Хапвах си сочния телешки дюнер и си мислех как Антъни Бурдейн, ако беше жив и беше дошъл в София, щеше да се завре точно по тия ъндърграунд заведения из неугледните улички около джамията. Щеше да хапва вкусна арабска храна, мирисът на екзотични подправки щеше да гъделичка носа му и да си облизва пръстите от кеф. И няма значение, че в тоя район арабскатареч се чува по-често от българската, че съмнителни тъмни субекти седят по бордюрите и пушат миризлив арабски тютюн, няма значение, че Мека изглежда по-близо от Брюксел. Ей това са бежанците, които ни карат да ненавиждаме, прогонваме и презираме. Съжалявам, но аз не ги ненавиждам, не ги мразя и не ми пречат. Препоръчвам на всички да се отбият за едно суджу с лахмаджун в ресторант „“Авразия“. Като цяло препоръчвам на всички да хапват по-често чуждестранна кухня. Храната прави хората толерантни, изпарява омразата, изпържва я в тигана си, опича я във фурната си и от нея нищо не остава. В тази връзка, гледайте новия сезон на Chef’s table по Netflix. Този сериал е химн на интернационалната кухня, говори на универсалния език на вкусното. Няма по-добро Есперанто от храната, защото небцето е най-големият полиглот. Втора серия например разказва за една незаконна мексиканска имигрантка от Щатите, която отваря малко капанче във Филаделфия и приготвя най-уникалната мексиканска кухня. Затова хапвайте вкусна храна – българска, турска, френска, китайска, арменска и ще усетите как омразата се утаява на дъното на чинията като мазен сос. И да, давам си сметка, че измежду смуглите минувачи на „Цар Симеон“ вероятно има и такива, които грабят, изнасилват и убиват. Изроди имат всички народи, религии и общности. Нима ние, европейците, си нямаме изроди? Хитлер да не би да е бежанец, ами Сталин? Нима извергът, който оня ден заклал 4-ма души в Каспичан, е бежанец? Ами не, наш си е, българин.
И не, не ви препоръчвам да предприемате вело трип до Таджикистан, защото най-вероятно ще ви сполети съдбата на двамата млади американски идеалисти, които бяха зверски убити там това лято.
Пак повтарям, изроди има навсякъде. Те не са патент на бежанците. Не слушайте Марин льо Пен, Орбан и Каракачанов, те най-вероятно не са опитвали арабска кухня.

Хлебароинтелигентска

Официално комунизмът е жив! Бай Тошо възкръсна, плановата икономика се завърна с гръм и трясък! Не че си е тръгвала някога.
Само остава в.Работническо дело да започне пак да излиза и всичко ше си е като в доброто старо соц време. Макар че, като се замисля, Работническо дело дефакто си излиза и сега. Платените медии на Дебелия какво друго са, освен днешното Работническо дело?
Та днес земеделският министър, моля ви се, в национален ефир обяви, че преговорял, разбираш ли, с големите (капиталистически) вериги Билла, Лидл и Кауфланд да продават хляб на себестойност, без печалба!?@#
Щото, нали, то горивото, дето ни го доставят от братска Русия, онова монополното гориво, дето само от там ни се праща и дето ни е необходимо като слънцето и въздуха за всяко живо същество, та ето това същото гориво ПАК ще поскъпва. Обаче добрият чичко министър от ГЕРБ за всичко се е погрижил. Братушките ще ни вдигат горивата, но той е помолил лошите алчни империалистически търговски вериги да не вдигат цената на хляба, ами да си го продават на себестойност, без печалба, тяхната мама капиталистическа! Няма да ми печелите тука, я, шибани чуждестранни инвеститори, долни народни изедници! Ще продавате БЕЗ печалба, пък да ви дойде акъла в главата! Ама, хаааа, то с печалба всеки може!
И само да напомня – цената на хляба по време на тъй лелеения от някои соц беше 26-30 ст., нещо такова.
ОБАЧЕ … Както винаги при комунистите, има едно голямо ОБАЧЕ … Евтиният хляб, както и всичко останало „евтино“, резултира в 11 млрд.долара външен дълг. Външен дълг, който почти 30 години по-късно хич не е мръднал – в смисъл, че продължава да си е почти 11 млрд. (10.5 млрд. по-точно, но вече изчислени в евро, щото, нали сме в ЕС). Та ето как евтиният хляб излиза доста по-скъпо в едни по-късни времена. И ето как евтиният хляб, който безгрижно сме му’али през соца, още го изплащаме, ще продължаваме да го изплащаме, ще го изплащат и нашите деца и внуци.
Питам се тогава къде ни връща призивът на другаря министър на земеделието, драги зрители?
Пак ли ше изпълняваме петилетката за две години, отново ли ше крачим с дръзновение в редиците на Варшавския договор? Макар че като гледам кво става в Унгария и Полша напоследък, Варшавският договор хич не е мираж …
И последно: ако не се лъжа Маргарет Тачър беше казала някъде, че не благодарение на доброто сърце на пекаря и месаря имаме хляб и месо на масата, а защото всички те си гледат интереса.
За по-простите и специално за министъра да обясня: Хлябът е с пари, сиренето също. Само тъпотията (ви) е безплатна!

Смъртта не е оправдание

За пореден път България се прекланя пред паметта на една, меко казано, спорна личност. Става дума за проф.Божидар Димитров.
1. Бог да го прости и съболезнования на близките му!
2. Но … нека не забравяме какви приказки изприказва и какви срамни дела сътвори този човек, апропо бивш сътрудник на Държавна сигурност, също така бивш член на БСП, след което бивш член на ГЕРБ и още безброй много все халтурни и все откровено чалгаджийски превъплъщения.
Преди година в webcafe.bg имаше статия за историческата чалга и патриотизма. Е, покойният проф.Димитров бе пионер на тази чалга.
3. Единствено в България смъртта реабилитира срамните дела на човек приживе. Достатъчно е само някой да почине, за да започнем да славословим по негов адрес – каква чудесна личност и какъв безпримерен герой е бил и как ще пребъде в историческата памет на българите вовеки. Пресните примери са с академик Светлин Русев и сега с проф.Божидар Димитров.
Медиите го венцехвалят и славословят, приятелят му Вежди Рашидов рони крокодилски сълзи за него в национален ефир (а по-голям позор от това да те оплаква след кончината ти човек като Вежди Рашидов няма).
Припомням на медиите, които ридаят така неутешимо за проф.Димитров, едно негово неотдавнашно обръщение към техен колега от в.Дневник:
„Директорът на НИМ проф.Божидар Димитров се обърна към репортер на „Дневник“ с думите: „Айде, опитвам се, ваш’та мама соросоидска, да ви хвана логиката.“
Припомням и мотивите към подписката от 2015 г., която беше инициирана за пенсионирането на професора:
„Настояваме Божидар Димитров /роден 1945 г/ да бъде пенсиониран от поста му директор на НИМ. Този човек:
– Обижда научната общност с недоказани твърдения и небивалици
– Обижда националното чувство с търгашеското си отношение към наследството, превръщано в бутафория за пред туристи
– Обижда вярващите християни с езически измишльотини
– Обижда публичния морал с гордостта си от това, че е бил сътрудник на Държавна сигурност, с конюнктурната смяна на политически убеждения, с грубиянското си поведение в медиите.“
Край на цитата.
В заключение: Да уважаваме смъртта е задължително, да неглижираме факти и изопачаваме истината е престъпно.
Смъртта не е оправдание за никого. Достойните хора заслужават достойни думи след смъртта си. Недостойните заслужават откровена оценка и безпощадна обективност.