Едни кацат на Марс, други на Керченския проток

_104438651_1200px-phoenix_landing 

Credit: NASA

Вчера сондата на НАСА Инсайт кацна успешно на Марс. Ден преди това, в нарушение на международното право, Русия задържа три украински военни кораба и взе за заложници 24-ма моряци. Две събития в рамките на два последователни дни. Паралелът се налага от само себе си. И той предизвиква немалко и все тъжни размисли. Къде се намира България по оста, очертана от споменатите събития? Или по-точно къде избира да се намира?

България, както винаги, отказва да заеме категорична позиция. Б.Борисов е загрижен и призовава към въздържаност, Р.Радев също. Удивителен синхрон в позициите на двама иначе непримирими политически противници. Като член на НАТО и непосредствен съсед на плацдарма на споменатия военен конфликт, България би трябвало да заеме доста по-категорична позиция. Нищо подобно. Липсва недвусмислено и еднозначно осъждане на руската агресия, липсва призив към съюзниците ни от НАТО да засилят военното си присъствие в Черно море.

„Да изчакаме, да се снишим, докато отмине бурята“, както казваше Тато.

Днес неговият охранител не го казва, но го показва с действията си. Нека, обаче, не се заблуждаваме – липсата на категорична позиция също е позиция.

  Лично аз бих предпочела България да застане на страната на държави и нации, които изпращат сонди на Марс, откриват най-новите лекарства за рак и СПИН, разработват алтернативни източници на енергия и въобще са двигател на човешкия прогрес в сферата на науката, технологиите, медицината и още неизброимо много области на човешкото познание. Да, Тръмп често се държи като популист и още по-често прави непремерени изказвания и откровено неадекватни политически ходове, и да, САЩ са сътворили немалко поразии у дома и по света, но те са единственият възможен цивилизационен избор. Америка няма алтернатива, Западът няма алтернатива! Каквото и да ви говорят кресливите крайнодесни националисти, които заливат като термити цяла Европа.

Защото нека видим какво имаме от другата страна?

Агресивен необолшевишки реваншизъм, геополитическо поведение, характерно за мракобесните години на Студената война и Желязната завеса, пълно отсъствие на демократични институции и свободни медии, тотално смазване на политическите опоненти, убийствено нисък стандарт на живот, катастрофирали пенсионна и здравна система, откровена диктатура с управленски методи от времето на феодализма.

Дефицитът на вътрешнополитическа стабилност, икономически просперитет и социална справедливост Путин компенсира с външнополитическа агресия, целяща да консолидира руснаците и да притъпи и малкото останало им гражданско самосъзнание, подменяйки го с великоруски шовинизъм.

Докато Русия блокира Керченския проток, Щатите стъпиха на Марс.

Това са два свята и ние трябва да изберем към кой от тях искаме да принадлежим.

Но не формално, не само на думи, а с реални действия и политики.

Ако откажем да направим своя избор, това отново ще бъде избор и, боя се, той няма да се хареса на поколенията след нас.

Защото децата ни отиват да търсят по-добро бъдеще там, където изпращат сонди на Марс, а не там, където взимат моряци за заложници.

Реклами

За бежанците и добрата кухня

Днес обядвах в ебаси якия турски ресторант на „Цар Симеон“, „Авразия“ се казва. Малък и бая изкъртеничък, обаче мега вкусно. Хапвах си сочния телешки дюнер и си мислех как Антъни Бурдейн, ако беше жив и беше дошъл в София, щеше да се завре точно по тия ъндърграунд заведения из неугледните улички около джамията. Щеше да хапва вкусна арабска храна, мирисът на екзотични подправки щеше да гъделичка носа му и да си облизва пръстите от кеф. И няма значение, че в тоя район арабскатареч се чува по-често от българската, че съмнителни тъмни субекти седят по бордюрите и пушат миризлив арабски тютюн, няма значение, че Мека изглежда по-близо от Брюксел. Ей това са бежанците, които ни карат да ненавиждаме, прогонваме и презираме. Съжалявам, но аз не ги ненавиждам, не ги мразя и не ми пречат. Препоръчвам на всички да се отбият за едно суджу с лахмаджун в ресторант „“Авразия“. Като цяло препоръчвам на всички да хапват по-често чуждестранна кухня. Храната прави хората толерантни, изпарява омразата, изпържва я в тигана си, опича я във фурната си и от нея нищо не остава. В тази връзка, гледайте новия сезон на Chef’s table по Netflix. Този сериал е химн на интернационалната кухня, говори на универсалния език на вкусното. Няма по-добро Есперанто от храната, защото небцето е най-големият полиглот. Втора серия например разказва за една незаконна мексиканска имигрантка от Щатите, която отваря малко капанче във Филаделфия и приготвя най-уникалната мексиканска кухня. Затова хапвайте вкусна храна – българска, турска, френска, китайска, арменска и ще усетите как омразата се утаява на дъното на чинията като мазен сос. И да, давам си сметка, че измежду смуглите минувачи на „Цар Симеон“ вероятно има и такива, които грабят, изнасилват и убиват. Изроди имат всички народи, религии и общности. Нима ние, европейците, си нямаме изроди? Хитлер да не би да е бежанец, ами Сталин? Нима извергът, който оня ден заклал 4-ма души в Каспичан, е бежанец? Ами не, наш си е, българин.
И не, не ви препоръчвам да предприемате вело трип до Таджикистан, защото най-вероятно ще ви сполети съдбата на двамата млади американски идеалисти, които бяха зверски убити там това лято.
Пак повтарям, изроди има навсякъде. Те не са патент на бежанците. Не слушайте Марин льо Пен, Орбан и Каракачанов, те най-вероятно не са опитвали арабска кухня.

Хлебароинтелигентска

Официално комунизмът е жив! Бай Тошо възкръсна, плановата икономика се завърна с гръм и трясък! Не че си е тръгвала някога.
Само остава в.Работническо дело да започне пак да излиза и всичко ше си е като в доброто старо соц време. Макар че, като се замисля, Работническо дело дефакто си излиза и сега. Платените медии на Дебелия какво друго са, освен днешното Работническо дело?
Та днес земеделският министър, моля ви се, в национален ефир обяви, че преговорял, разбираш ли, с големите (капиталистически) вериги Билла, Лидл и Кауфланд да продават хляб на себестойност, без печалба!?@#
Щото, нали, то горивото, дето ни го доставят от братска Русия, онова монополното гориво, дето само от там ни се праща и дето ни е необходимо като слънцето и въздуха за всяко живо същество, та ето това същото гориво ПАК ще поскъпва. Обаче добрият чичко министър от ГЕРБ за всичко се е погрижил. Братушките ще ни вдигат горивата, но той е помолил лошите алчни империалистически търговски вериги да не вдигат цената на хляба, ами да си го продават на себестойност, без печалба, тяхната мама капиталистическа! Няма да ми печелите тука, я, шибани чуждестранни инвеститори, долни народни изедници! Ще продавате БЕЗ печалба, пък да ви дойде акъла в главата! Ама, хаааа, то с печалба всеки може!
И само да напомня – цената на хляба по време на тъй лелеения от някои соц беше 26-30 ст., нещо такова.
ОБАЧЕ … Както винаги при комунистите, има едно голямо ОБАЧЕ … Евтиният хляб, както и всичко останало „евтино“, резултира в 11 млрд.долара външен дълг. Външен дълг, който почти 30 години по-късно хич не е мръднал – в смисъл, че продължава да си е почти 11 млрд. (10.5 млрд. по-точно, но вече изчислени в евро, щото, нали сме в ЕС). Та ето как евтиният хляб излиза доста по-скъпо в едни по-късни времена. И ето как евтиният хляб, който безгрижно сме му’али през соца, още го изплащаме, ще продължаваме да го изплащаме, ще го изплащат и нашите деца и внуци.
Питам се тогава къде ни връща призивът на другаря министър на земеделието, драги зрители?
Пак ли ше изпълняваме петилетката за две години, отново ли ше крачим с дръзновение в редиците на Варшавския договор? Макар че като гледам кво става в Унгария и Полша напоследък, Варшавският договор хич не е мираж …
И последно: ако не се лъжа Маргарет Тачър беше казала някъде, че не благодарение на доброто сърце на пекаря и месаря имаме хляб и месо на масата, а защото всички те си гледат интереса.
За по-простите и специално за министъра да обясня: Хлябът е с пари, сиренето също. Само тъпотията (ви) е безплатна!

Смъртта не е оправдание

За пореден път България се прекланя пред паметта на една, меко казано, спорна личност. Става дума за проф.Божидар Димитров.
1. Бог да го прости и съболезнования на близките му!
2. Но … нека не забравяме какви приказки изприказва и какви срамни дела сътвори този човек, апропо бивш сътрудник на Държавна сигурност, също така бивш член на БСП, след което бивш член на ГЕРБ и още безброй много все халтурни и все откровено чалгаджийски превъплъщения.
Преди година в webcafe.bg имаше статия за историческата чалга и патриотизма. Е, покойният проф.Димитров бе пионер на тази чалга.
3. Единствено в България смъртта реабилитира срамните дела на човек приживе. Достатъчно е само някой да почине, за да започнем да славословим по негов адрес – каква чудесна личност и какъв безпримерен герой е бил и как ще пребъде в историческата памет на българите вовеки. Пресните примери са с академик Светлин Русев и сега с проф.Божидар Димитров.
Медиите го венцехвалят и славословят, приятелят му Вежди Рашидов рони крокодилски сълзи за него в национален ефир (а по-голям позор от това да те оплаква след кончината ти човек като Вежди Рашидов няма).
Припомням на медиите, които ридаят така неутешимо за проф.Димитров, едно негово неотдавнашно обръщение към техен колега от в.Дневник:
„Директорът на НИМ проф.Божидар Димитров се обърна към репортер на „Дневник“ с думите: „Айде, опитвам се, ваш’та мама соросоидска, да ви хвана логиката.“
Припомням и мотивите към подписката от 2015 г., която беше инициирана за пенсионирането на професора:
„Настояваме Божидар Димитров /роден 1945 г/ да бъде пенсиониран от поста му директор на НИМ. Този човек:
– Обижда научната общност с недоказани твърдения и небивалици
– Обижда националното чувство с търгашеското си отношение към наследството, превръщано в бутафория за пред туристи
– Обижда вярващите християни с езически измишльотини
– Обижда публичния морал с гордостта си от това, че е бил сътрудник на Държавна сигурност, с конюнктурната смяна на политически убеждения, с грубиянското си поведение в медиите.“
Край на цитата.
В заключение: Да уважаваме смъртта е задължително, да неглижираме факти и изопачаваме истината е престъпно.
Смъртта не е оправдание за никого. Достойните хора заслужават достойни думи след смъртта си. Недостойните заслужават откровена оценка и безпощадна обективност.

По повод ЕвропреЦедателството и Българската Фасада

Беше едно лято в края на 80-те, малко преди комунистите да се самосвалят от власт. Да съм била на колко – някъде на 9-10 г. Карах лятната ваканция при маминка и дядо в Аксаково – доста приятно селце от градски тип на 6-7 км от Варна. Това лято в Аксаково течеше трескава подготовка за посещението на някакъв комунистически големец от братската Китайска Народна Република. Делегацията му беше на визита в България и съответно щеше да мине през Варна и Аксаково с посещение в кметството и разходка из селото. Маршрутът на китайската делегация минаваше и по улица „Митко Палаузов“, на която се намираше (и все още се намира) нашата къща. Леле, какви ремонти паднаха това лято в Аксаково – то не бе асфалтиране, то не бе подмяна на тротоари, то не бе боядисване на сгради, то не бе садене на цветя, дървета и какво ли не. Задължиха хората да си ремонтират и боядисат оградите и фасадите на къщите, да си стегнат дворовете и градинките. Особено пък онези, които, като нас, живееха на улиците, по които щеше да мине маршрутът на китайците. Помня трескавата атмосфера, помня шумните бригади от цигани, които сменяха разбитите тротоарни плочки по нашата улица. Помня и дядо, който гневно сумтеше и тихо кълнеше комунистите под мустак: – Мрррръсници, маззници, гадини. Ходеше по двора със сламена шапка, изгорял на потник и нареждаше: – Ще им боядисвам аз, ще им ремонтирам аз – мръсници, мазници! А маминка му шъткаше: – Тихо бе, Гошо, ще те чуе някой.
След около месец китайската делегация наистина пристигна и наистина мина и по нашата уличка „Митко Палаузов“. Всички бяхме излезли навън да ги посрещнем, дори ни бяха раздали български и китайски хартиени знаменца да ги развяваме. Няколко души от китайците влязоха в къщата на съседите ни отсреща – леля Недка и чичо Христо. Хапнаха хляб и сол и после продължиха. Това посещение в къщата на съседите също беше планирано. Даже имаше съревнование между комшиите коя къща ще изберат за кратка отбивка на делегацията. Дядо и маминка не участваха в тази партийна надпревара, въпреки че на вратата на двора ни имаше табелка Образцов дом. Китайците влязоха в друг образцов дом, защото миналото на дядо не беше никак образцово и той не беше партиен член (с което и до ден днешен много се гордея). После си тръгнаха, а ние за кратко се радвахме на асфалтираните улици, поправените тротоари и боядисаните фасади. След което всичко светкавично се разпадна.
Сетих се за тази история покрай Европредседателството и трескавите недоклатени ремонти в София през последните месеци. Същата работа, само че 30 и кусур години по-късно. Много от плочките на тротоара бяха некадърно сложени и се разкъртиха за отрицателно време. Като ремонта на бул. Дондуков – does it ring a bell?
Нескопосани действия и замазване на положението за пред чужденците. Това е манталитет и той е неизкореним, татуиран е в съзнанието ни, закодиран е дълбоко в ДНК-то ни.
Затова Иван Костов беше прав навремето като казваше, че това нашето е фасадна демокрация. ФАСАДНА ДЕМОКРАЦИЯ – демек фалшива, псевдо, ерзац. Ремонтите ни също са фасадни, временни и набързо скалъпени – колкото да издържат една чуждестранна делегация. В момента София е спретната надве-натри и накипрена за пред европейските чиновници, като селска мома, чийто родители искат да й намерят богат иностранен жених. Но всичко това е фасада, която крие истината, истината, която само ние наивно вярваме, че непредубеденото чуждестранно око няма да прозре. София в деня на старта на българското европредседателство прилича на павилион в киноцентър Бояна, нескопосан декор от нискобюджетен филм. Отвъд чудесната лустросана фасада прозира истината, а тя е грозна.
P.S. Между другото дядо ми дълги години се бори да сменят името на улицата ни от „Митко Палаузов“ на нещо друго, достойно и несвързано с престъпния комунистически режим. Улицата ни все още се казва „Митко Палаузов“ и това някак говори само за себе си.

Някои размисли за метенето

Днес на път за работа минах по ул. „Любен Каравелов“. Обичам да минавам по нея, защото има големи дървета, които хвърлят прохладна сянка в летния пек, има и прашни стари кооперации с еркери и порти от ковано желязо.
Има, обаче, и още нещо, което някак девалвира очарованието й, нещо като мазна храчка на тротоара или препълнен вонящ контейнер с развалена риба. На „Любен Каравелов“ има офис на партия Атака.
Днес, минавайки оттам, почти се спънах в една жена, която метеше точно пред офиса на Атака. Вдигнах поглед и кой да видя – Стела Банкова. Бивша учителка, бивша депутатка от НДСВ, бивша депутатка от Атака и към днешна дата (може би) хигиенистка в партията на Волен Сидеров.
Петдесет метра по-нагоре тротоара метеше възрастна циганка, горе-долу на годините на Стела Банкова, тоест някъде към 60 г.
Помислих си едновременно следните неща:
1. Ебаси иронията!
2. Бивша депутатка и неграмотна ромка метат рамо до рамо
3. Стела Банкова мете пред офиса на партия Атака, защото циганка от нисшата раса е недостойно да мете пред националсоциалистическия им офис от расови (пра)българи.

Прииска ми се да подложа краче и да спъна Стела Банкова, прииска ми се да спра и да поздравя циганката с метлата.
Не направих нито едно от двете, разбира се, просто отминах.
Последната мисъл в главата ми беше:
4. Ебати държавата!

Ти знаеш ли #КОЙ съм аз?

Днес гледах по Нова как президентът връчва мандат за съставяне на правителство на ББ в качеството му на лидер на партията, спечелила най-много гласове на последните парламентарни избори.
Гледах недодялания Буратино Радев, който прилича на дървена фигурка, излязла изпод ръцете на некадърен дърводелец с артрит …
Гледах и шкембестия ББ с осанка на евтин шперплатов гардероб от мебели Виденов и се сетих за следната крилата фраза, останала ни в наследство от незабравимия соц:
„Ти знаеш ли кой съм аз?“

„Ти знаеш ли кой съм аз“ е оксиморон. Обикновено употребяващият фразата има предвид не кой е той собствено, а кои са други хора, с които той самият е роднина, приятел, баджанак, съпартиец, съратник или най-малкото са обирали заедно мандри като партизани.
„Ти знаеш ли кой съм аз“ трябва да се тълкува като „Ти знаеш ли кого познавам“, защото във всяка тоталитарна, а следователно и комунистическа държава никога и при никакви обстоятелства не е важно кой си ти, важно е кого познаваш, кои са ти роднини, с кой си пиеш питието и си споделяш постелята.
Човекът сам по себе си никога не е важен, неговите собствени способности, качества, таланти и интелект нямат (почти) никакво значение. Значение има от какво семейство произхожда. И ако е от неправилното – го командироват директно в Белене. Ако ли пък е от правилното – съдбата му неминуемо се свързва с партийни привилегии, разточителни банкети и главоломна номенклатурна кариера.
Та, да се върна на темата – как гледах дървения Радев и тантурестия ББ. Гледах ги и четях в очите им именно тази култова реплика:
– Ти знаеш ли кой съм аз?
Дебеловратите собственици на луксозни автомобили с тъмни стъкла я обичат, тя е част от ежедневното им вокабюлъри. Използват я, когато ги спират КАТ-аджии, изричат я, когато им бавят поръчката в ресторант или дискотЯка, изсъскват я през зъби, когато засукана мома отклони поканата им за орална любов или брак (което обикновено е едно и също).
ББ е дебеловрат собственик на луксозен автомобил с тъмни стъкла. Радев е дървена кукла на конци с мозък, колкото руски транзистор Сокол и елегантност на съветска Жигула.

Или с други думи „Ти знаеш ли кой съм аз“ връчи мандат на друг „Ти знаеш ли кой съм аз“.