Inspired by Ние, врабчетата

Имаме камина
и в комина
нещо сякаш шава, 
тихо вдига врява…
Заслушах се,
помислих: „Нещо става“
и точно тогава
видях да се подава,
цялото в жарава,
от комина
право в нашата камина
едно врабче…
Някак си бях сигурна, че е момче,
извадих го от пепелта,
то се отърси от прахта,
уплашено се сви в ръката ми,
заспа,
помислих си: „Да не умря“,
но то внезапно се събуди,
погледна ме и сякаш се учуди:
„Къде съм и коя е тя?“…
И след секунда отлетя.
Както изневиделица падна в комина
на нашата камина,
така си и замина.
Забравих да кажа, че и аз съм врабче
и с това от комина вече ставаме две.
Защото то се върна
(сърцето ми направо се обърна)
пак през комина
на нашата камина.
Донесе слама и едно листо
за нашето гнездо.

Реклами

Случка с розов храст, старец и снимка

13239153_10154250487469047_2451551743403011994_n

15 май, неделя, 10.30 сутринта.

Разхождам се из лабиринта от малки улички в периферията на „Иван Асен“ и попадам на този красив розов храст. Спирам, оставям чашката си с кафе на тротоара и го снимам. Един достолепен възрастен мъж на около 75-80 г. ме наблюдава. Очите му са яркосини, косата и добре поддържаната къса брада – снежнобели. Памучният панталон и спортното сако му придават небрежна елегантност.
– Добър ден – казва ми той усмихнато.
После посочва с бастуна си към розите:
– Красиви са, нали?
Аз кимвам и също се усмихвам.
– И аз ги снимах, докато вие ги снимахте с телефона си.
Поглеждам го въпросително:
– С какво?
– С ей това тук – и той потупва леко с бастуна гърдите си.
– Сърцето прави най-хубавите снимки.
После ми помахва и отминава. Сега си мисля, че съм влюбена в този старец. Не в самия него,  в думите му. Постоянно се влюбвам в думи. Може би затова сърцето ми е все разбито. Думите отлитат и не принадлежат на никого.

В памет на един поет с камера

585full-bernardo-bertolucci

Бернардо Бертолучи (16 март 1941-26 ноември 2018). Снимка pinterest.com

 

Бернардо Бертолучи ни напусна днес.
Един истински кино магьосник си отиде.
Но ни остави филмите си.
Има една обезоръжаваща откровеност в киното на Бертолучи, една оголена до нерв интимност, която смайва и омагьосва.
Подобно на Фелини, той разказва лични истории, споделя сънища, чете ни, сякаш, редове от дневника си.
„Конформистът“, „Последно танго в Париж“, „Луна“, „Последният император“, „Чай в пустинята“, „Малкият Буда“, „Открадната красота“, „Мечтатели“ и последният му филм „Аз и ти“ – това е кино, което днес рядко се среща.
Филмите му се превръщат във вдъхновение за големи режисьори като Стивън Спилбърг, Мартин Скорсезе, Франсис Форд Копола.
Бертолучи и до днес си остава единственият италианец, печелил Оскар за най-добър филм и най-добър режисьор. „Последният император“ от 1987 г. печели статуетката във всички категории, в които е номиниран. Американската академия е превзета на абордаж от европейското кино с безапелационния триумф на Маестрото – 9 награди от 9 номинации.
И днес, когато научих за смъртта му, се зарових да чета биографията му в интернет. Попаднах на един много интересен факт. Баща му, Атилио Бертолучи е бил известен поет и кинокритик.
Самият Бернардо започва да пише стихове още като дете и скоро печели няколко престижни награди.  
В университета учи литература и философия, а след това заминава за Рим, където започва работа като асистент на режисьора Пиер Паоло Пазолини.
Бертолучи е поет и това си личи във всичките му филми.
Днес ни напусна един поет с камера.
Нека почива в мир!

Черен влак се композира

 

Пътувам си аз във влака
и едно бебе в нашето купе взе, че се наака …
Майка му така се притесни,
чуди се къде да го преповие и смени …
Щото, нали
в купето (честно казано) взе да вони.
А нали знаете, кенефа на влака
е мамата си трака – пълна клоака.
Изключено е човек там да ака,
щото със сигурност и физически и ментално ще се прецака.
Та си помислих: в тая ситуация,
не е ли най-добре да си с констипация.
И не е ли вече крайно време БДЖ-то да се приватизира,
че е съвсем нормално на пътниците да им се досира!