За бежанците и добрата кухня

Днес обядвах в ебаси якия турски ресторант на „Цар Симеон“, „Авразия“ се казва. Малък и бая изкъртеничък, обаче мега вкусно. Хапвах си сочния телешки дюнер и си мислех как Антъни Бурдейн, ако беше жив и беше дошъл в София, щеше да се завре точно по тия ъндърграунд заведения из неугледните улички около джамията. Щеше да хапва вкусна арабска храна, мирисът на екзотични подправки щеше да гъделичка носа му и да си облизва пръстите от кеф. И няма значение, че в тоя район арабскатареч се чува по-често от българската, че съмнителни тъмни субекти седят по бордюрите и пушат миризлив арабски тютюн, няма значение, че Мека изглежда по-близо от Брюксел. Ей това са бежанците, които ни карат да ненавиждаме, прогонваме и презираме. Съжалявам, но аз не ги ненавиждам, не ги мразя и не ми пречат. Препоръчвам на всички да се отбият за едно суджу с лахмаджун в ресторант „“Авразия“. Като цяло препоръчвам на всички да хапват по-често чуждестранна кухня. Храната прави хората толерантни, изпарява омразата, изпържва я в тигана си, опича я във фурната си и от нея нищо не остава. В тази връзка, гледайте новия сезон на Chef’s table по Netflix. Този сериал е химн на интернационалната кухня, говори на универсалния език на вкусното. Няма по-добро Есперанто от храната, защото небцето е най-големият полиглот. Втора серия например разказва за една незаконна мексиканска имигрантка от Щатите, която отваря малко капанче във Филаделфия и приготвя най-уникалната мексиканска кухня. Затова хапвайте вкусна храна – българска, турска, френска, китайска, арменска и ще усетите как омразата се утаява на дъното на чинията като мазен сос. И да, давам си сметка, че измежду смуглите минувачи на „Цар Симеон“ вероятно има и такива, които грабят, изнасилват и убиват. Изроди имат всички народи, религии и общности. Нима ние, европейците, си нямаме изроди? Хитлер да не би да е бежанец, ами Сталин? Нима извергът, който оня ден заклал 4-ма души в Каспичан, е бежанец? Ами не, наш си е, българин.
И не, не ви препоръчвам да предприемате вело трип до Таджикистан, защото най-вероятно ще ви сполети съдбата на двамата млади американски идеалисти, които бяха зверски убити там това лято.
Пак повтарям, изроди има навсякъде. Те не са патент на бежанците. Не слушайте Марин льо Пен, Орбан и Каракачанов, те най-вероятно не са опитвали арабска кухня.

Advertisements

Хлебароинтелигентска

Официално комунизмът е жив! Бай Тошо възкръсна, плановата икономика се завърна с гръм и трясък! Не че си е тръгвала някога.
Само остава в.Работническо дело да започне пак да излиза и всичко ше си е като в доброто старо соц време. Макар че, като се замисля, Работническо дело дефакто си излиза и сега. Платените медии на Дебелия какво друго са, освен днешното Работническо дело?
Та днес земеделският министър, моля ви се, в национален ефир обяви, че преговорял, разбираш ли, с големите (капиталистически) вериги Билла, Лидл и Кауфланд да продават хляб на себестойност, без печалба!?@#
Щото, нали, то горивото, дето ни го доставят от братска Русия, онова монополното гориво, дето само от там ни се праща и дето ни е необходимо като слънцето и въздуха за всяко живо същество, та ето това същото гориво ПАК ще поскъпва. Обаче добрият чичко министър от ГЕРБ за всичко се е погрижил. Братушките ще ни вдигат горивата, но той е помолил лошите алчни империалистически търговски вериги да не вдигат цената на хляба, ами да си го продават на себестойност, без печалба, тяхната мама капиталистическа! Няма да ми печелите тука, я, шибани чуждестранни инвеститори, долни народни изедници! Ще продавате БЕЗ печалба, пък да ви дойде акъла в главата! Ама, хаааа, то с печалба всеки може!
И само да напомня – цената на хляба по време на тъй лелеения от някои соц беше 26-30 ст., нещо такова.
ОБАЧЕ … Както винаги при комунистите, има едно голямо ОБАЧЕ … Евтиният хляб, както и всичко останало „евтино“, резултира в 11 млрд.долара външен дълг. Външен дълг, който почти 30 години по-късно хич не е мръднал – в смисъл, че продължава да си е почти 11 млрд. (10.5 млрд. по-точно, но вече изчислени в евро, щото, нали сме в ЕС). Та ето как евтиният хляб излиза доста по-скъпо в едни по-късни времена. И ето как евтиният хляб, който безгрижно сме му’али през соца, още го изплащаме, ще продължаваме да го изплащаме, ще го изплащат и нашите деца и внуци.
Питам се тогава къде ни връща призивът на другаря министър на земеделието, драги зрители?
Пак ли ше изпълняваме петилетката за две години, отново ли ше крачим с дръзновение в редиците на Варшавския договор? Макар че като гледам кво става в Унгария и Полша напоследък, Варшавският договор хич не е мираж …
И последно: ако не се лъжа Маргарет Тачър беше казала някъде, че не благодарение на доброто сърце на пекаря и месаря имаме хляб и месо на масата, а защото всички те си гледат интереса.
За по-простите и специално за министъра да обясня: Хлябът е с пари, сиренето също. Само тъпотията (ви) е безплатна!

Смъртта не е оправдание

За пореден път България се прекланя пред паметта на една, меко казано, спорна личност. Става дума за проф.Божидар Димитров.
1. Бог да го прости и съболезнования на близките му!
2. Но … нека не забравяме какви приказки изприказва и какви срамни дела сътвори този човек, апропо бивш сътрудник на Държавна сигурност, също така бивш член на БСП, след което бивш член на ГЕРБ и още безброй много все халтурни и все откровено чалгаджийски превъплъщения.
Преди година в webcafe.bg имаше статия за историческата чалга и патриотизма. Е, покойният проф.Димитров бе пионер на тази чалга.
3. Единствено в България смъртта реабилитира срамните дела на човек приживе. Достатъчно е само някой да почине, за да започнем да славословим по негов адрес – каква чудесна личност и какъв безпримерен герой е бил и как ще пребъде в историческата памет на българите вовеки. Пресните примери са с академик Светлин Русев и сега с проф.Божидар Димитров.
Медиите го венцехвалят и славословят, приятелят му Вежди Рашидов рони крокодилски сълзи за него в национален ефир (а по-голям позор от това да те оплаква след кончината ти човек като Вежди Рашидов няма).
Припомням на медиите, които ридаят така неутешимо за проф.Димитров, едно негово неотдавнашно обръщение към техен колега от в.Дневник:
„Директорът на НИМ проф.Божидар Димитров се обърна към репортер на „Дневник“ с думите: „Айде, опитвам се, ваш’та мама соросоидска, да ви хвана логиката.“
Припомням и мотивите към подписката от 2015 г., която беше инициирана за пенсионирането на професора:
„Настояваме Божидар Димитров /роден 1945 г/ да бъде пенсиониран от поста му директор на НИМ. Този човек:
– Обижда научната общност с недоказани твърдения и небивалици
– Обижда националното чувство с търгашеското си отношение към наследството, превръщано в бутафория за пред туристи
– Обижда вярващите християни с езически измишльотини
– Обижда публичния морал с гордостта си от това, че е бил сътрудник на Държавна сигурност, с конюнктурната смяна на политически убеждения, с грубиянското си поведение в медиите.“
Край на цитата.
В заключение: Да уважаваме смъртта е задължително, да неглижираме факти и изопачаваме истината е престъпно.
Смъртта не е оправдание за никого. Достойните хора заслужават достойни думи след смъртта си. Недостойните заслужават откровена оценка и безпощадна обективност.

На кино в мола

На кино в The Mall – преживяване, достойно за пореден епизод от серията Джурасик парк.
Решаваме да хапнем във food corner-а преди филма. Аз съм на касата и тъкмо си плащам храната. До мен се появява момиченце на около 5. Стои безмълвно и гледа към касиерката. Секунда по-късно зад гърба ми се надвесва плътно татуиран орангутан по потник и джапанки. Боботи заплашително в изблик на остра тестостеронна хипертония:
– Дай на детето диня ма, от пол’вин час чака тука!
Гневът на орангутана е насочен към касиерката, която инстинктивно отстъпва назад и вдига ръка към лицето си – като беззащитен макак, нападнат от освирепяла горила.
– Айде, давай на детето динята, кво чакаш?! – изръмжава отново липсващото звено между човека и маймуната.
Сащисаната продавачка с треперещи ръце му подава чинийка с 2 нарязани парчета диня. Оня й хвърля презрително няколко монети и се обръща към отрочето си:
– Айде, тате, те тия не те виждат, щот’ за тях си мравка. Разбра ли, тате? Ти за тях си МРАВКА!
Поглежда ме с изражението, което (предполагам) е имала първата човекоподобна маймуна, слязла от дървото и изправила гръб, за да хване дървен кол в ръка.
Приятели, вярвайте ми, добрият стар сър Чарлз Дарвин е прав – човекът е произлязъл от маймуната. И някои все още произлизат. Видях го с очите си. А молът е царството на маймуните. The Mall заслужава нов слоган – добре дошли в маймунарника.

По повод ЕвропреЦедателството и Българската Фасада

Беше едно лято в края на 80-те, малко преди комунистите да се самосвалят от власт. Да съм била на колко – някъде на 9-10 г. Карах лятната ваканция при маминка и дядо в Аксаково – доста приятно селце от градски тип на 6-7 км от Варна. Това лято в Аксаково течеше трескава подготовка за посещението на някакъв комунистически големец от братската Китайска Народна Република. Делегацията му беше на визита в България и съответно щеше да мине през Варна и Аксаково с посещение в кметството и разходка из селото. Маршрутът на китайската делегация минаваше и по улица „Митко Палаузов“, на която се намираше (и все още се намира) нашата къща. Леле, какви ремонти паднаха това лято в Аксаково – то не бе асфалтиране, то не бе подмяна на тротоари, то не бе боядисване на сгради, то не бе садене на цветя, дървета и какво ли не. Задължиха хората да си ремонтират и боядисат оградите и фасадите на къщите, да си стегнат дворовете и градинките. Особено пък онези, които, като нас, живееха на улиците, по които щеше да мине маршрутът на китайците. Помня трескавата атмосфера, помня шумните бригади от цигани, които сменяха разбитите тротоарни плочки по нашата улица. Помня и дядо, който гневно сумтеше и тихо кълнеше комунистите под мустак: – Мрррръсници, маззници, гадини. Ходеше по двора със сламена шапка, изгорял на потник и нареждаше: – Ще им боядисвам аз, ще им ремонтирам аз – мръсници, мазници! А маминка му шъткаше: – Тихо бе, Гошо, ще те чуе някой.
След около месец китайската делегация наистина пристигна и наистина мина и по нашата уличка „Митко Палаузов“. Всички бяхме излезли навън да ги посрещнем, дори ни бяха раздали български и китайски хартиени знаменца да ги развяваме. Няколко души от китайците влязоха в къщата на съседите ни отсреща – леля Недка и чичо Христо. Хапнаха хляб и сол и после продължиха. Това посещение в къщата на съседите също беше планирано. Даже имаше съревнование между комшиите коя къща ще изберат за кратка отбивка на делегацията. Дядо и маминка не участваха в тази партийна надпревара, въпреки че на вратата на двора ни имаше табелка Образцов дом. Китайците влязоха в друг образцов дом, защото миналото на дядо не беше никак образцово и той не беше партиен член (с което и до ден днешен много се гордея). После си тръгнаха, а ние за кратко се радвахме на асфалтираните улици, поправените тротоари и боядисаните фасади. След което всичко светкавично се разпадна.
Сетих се за тази история покрай Европредседателството и трескавите недоклатени ремонти в София през последните месеци. Същата работа, само че 30 и кусур години по-късно. Много от плочките на тротоара бяха некадърно сложени и се разкъртиха за отрицателно време. Като ремонта на бул. Дондуков – does it ring a bell?
Нескопосани действия и замазване на положението за пред чужденците. Това е манталитет и той е неизкореним, татуиран е в съзнанието ни, закодиран е дълбоко в ДНК-то ни.
Затова Иван Костов беше прав навремето като казваше, че това нашето е фасадна демокрация. ФАСАДНА ДЕМОКРАЦИЯ – демек фалшива, псевдо, ерзац. Ремонтите ни също са фасадни, временни и набързо скалъпени – колкото да издържат една чуждестранна делегация. В момента София е спретната надве-натри и накипрена за пред европейските чиновници, като селска мома, чийто родители искат да й намерят богат иностранен жених. Но всичко това е фасада, която крие истината, истината, която само ние наивно вярваме, че непредубеденото чуждестранно око няма да прозре. София в деня на старта на българското европредседателство прилича на павилион в киноцентър Бояна, нескопосан декор от нискобюджетен филм. Отвъд чудесната лустросана фасада прозира истината, а тя е грозна.
P.S. Между другото дядо ми дълги години се бори да сменят името на улицата ни от „Митко Палаузов“ на нещо друго, достойно и несвързано с престъпния комунистически режим. Улицата ни все още се казва „Митко Палаузов“ и това някак говори само за себе си.

Пост относно постфактум посттравматичния стрес

Чета днес за посттравматичните стресове, дето разни бармани били изживявали, щото Кевин Спейси, разбираш ли, ги бил хванал, моля ви се, за чатала преди … ъъъъ, преди 13-14 години някъде. Еба ти отложеното признание за посттравматичен стрес, еба ти барманите, еба ти чаталите!
Като са ви толкоз скъпи чаталите, що чакахте толкова време преди да си отворите устите? Прекалено много се нароиха напоследък такива и все сексуално абюзнати, че спокойно могат да си отворят клуб. Пардон, те вече си имат клуб – Холивуд се казва.
Та покрай тия тежки бармански и сервитьорски PTSD-та, взех да се замислям дали и аз собствено, разбираш ли, не страдам от подобен посттравматичен стрес следствие на упражнен сексуален тормоз върху личността ми в далечното и вече замъглено от пелената на забравата минало. И бингооо! И бууум! И прааас! Сетих се! Аз страдам от тежко посттравматично стресово разстройство, причинено ми от цяла кохорта недорасли момчетии на възраст между 7 и 14 години. Тия същите невръстни харви-уайнстийновци (чиито имена не си струва да споменавам по простата причина, че никой от тях не се казва Кевин Спейси или Дъстин Хофман или Харви Уайнстийн впрочем), та тия същите упражняваха системен сексуален тормоз върху мен и моите клети съученички години наред. Вдигаха ни полите, дърпаха ни опашките, слагаха тайно огледалца, с които да ни гледат гащичките, а на ония от нас, които за лош късмет вече имаха и цици, директно ги хващаха за циците. Имаше си дори термин за това – цомбене на женки му викаха. Мен много-много не ме цомбеха, щото вторичните ми полови белези бяха доста скромни чак до 6-7 клас. Пък и аз се научих още на невръстна възраст да парирам сексуалните попълзновения на момчетата по следния начин – чрез брутално отнемане на удоволствието им от тормоза.
Наблюдавайки врещящите си и ужасени съученички, които изпадаха в истерия всеки път щом момчетата ги заклещеха с цел да им вдигнат полите, аз стигнах до следния извод. Дай им каквото искат и по този начин им отнеми най-големия кеф – да видят унижението ти. Та ето каква беше моята печеливша антихарасмънт стратегия – още щом видех някой коварно ухилен хлапак да се приближава към мен, сама вдигах полата си и му показвах гащичките си. Оставях го добре да ги огледа и да преброи всички цветчета и райенца по тях. Трябваше да видите лицата им – пълен блокаж, error 404, както бихме казали днес. Директно изпадаха в ступор все едно ги бяха изкарали на дъската да решават уравнение с три неизвестни. Гледаха ме като да бях живо олицетворение на тригонометрията. Та така се справях аз със сексуалния тормоз преди хммм, има-няма 25 години, че и отгоре. И до ден днешен не осъзнавах, че всичко това ми е причинило тежък посттравматичен стрес. Заклевам се. Едва като зачетох бълващите отвсякъде истории за отдавна обарвани цици, масажи на петички, агресивно апроучвани чатали и прочие, осъзнах с четвъртвековно закъснение своята посттравматична обремененост.
А сега искам да се обърна към тия мили барманчета, сервитьори, хостеси, моделки, козметички и асистентки, които със закъснение признават за сексуалния тормоз, на който са били подложени. Казвайте си, бе хора, казвайте си навреме, казвайте докато е прясно, казвайте, докато дет се вика чаталът ви е още топъл от ръката на въпросното селебрити. Всичко останало е гнусно лицемерие и престорена посттравматичност. Колкото по-навреме се изобличава подобно поведение, толкова по-рядко ще се случва то. Колкото по-гръмогласно осъждаме насилственото опипване на чатали, толкова по-рядко чаталите ни ще бъдат насилствено опипвани. Дългогодишното премълчаване на подобни факти девалвира тяхната достоверност, девалвира въздействието им. Затова казвайте си навреме, казвайте си веднага! В противен случай чаталът ви си заслужава съдбата. А иначе Харви Уайнстийн, Дъстин Хофман и Кевин Спейси са вършили гнусотии, не казвам, че не са. Но още по-гнусно е, че потърпевшите са си мълчали и то десетки години. Дългогодишното мълчание девалвира закъснялото признание. Това е скромното ми мнение на наскоро осъзнала се жертва на постпостпосттравматичен стрес.

Огледало

Имам навика да украсявам историите, да добавям нещо от себе си, за да ги направя по-интересни и да им придам по-голяма художествена стойност. Този път обаче няма да украся нищо, ще го разказа така, както се случи.
Вървях си днес пеша към офиса и говорех по телефона. До мен безшумно се приближи възрастна жена.
– Извинявайте, може ли да ми помогнете да пресека? Почти не виждам.
Кимнах и й подадох ръка, а тя доверчиво ме хвана като дете. Ръката й беше мека и топла, с гладка кожа като на бебе. Продължих да говоря по телефона и бавно водех възрастната жена по пешеходната пътека. Междувременно приключих разговора си. Тя пусна ръката ми и каза:
– Много ви благодаря за добрината! Бъдете здрава и поздравете майка си, възпитала ви е добре.
Сърцето ми се сви при тези думи. „Аз нямам майка“, помислих си, „майка ми пресече един друг светофар, след който няма връщане назад“. Кимнах мълчаливо на старицата, а в гърлото ми заседна буца, бодлива като таралеж.
Добре де, обаче след 200 метра пак имаше светофар и пешеходна пътека. Аз спрях и се обърнах.
Бабичката мълчаливо застана до мен, вдигна глава (беше със слънчеви очила), усмихна се леко и хвана ръката ми отново. Пресякохме заедно в мълчание.
– Накъде сте? – попита.
Посочих с ръка напред.
– Може ли да ме изпратите до трамвайната спирка? Ето тук отсреща е – и махна към двете високи сгради на Милениум център срещу нас.
Помогнах й да пресече, помогнах й да се качи на високия бордюр към спирката.
– Ама съвсем нищо ли не виждате?
– Не, не, виждам малко, виждам силуети и мааалко различавам лица. Мога да си направя операция, но струва 800 лв., а аз съм пенсионерка, нямам такива пари – отговори тя.
Гласът й беше мил и мек като захарен памук, глас на добър човек.
– А няма ли кой да помогне – деца, внуци? – попитах.
– Ами няма кой, мен ме гледат по телефона, самичка се оправям – каза тя и се усмихна.
Една бодлива буца пак заседна в гърлото ми. Преглътнах я с усилие, все едно гълтах натрошени стъкла.
– Може ли да изчакате трамвая с мен? – почти прошепна моята приятелка.
– Разбира се, с удоволствие.
– На 94 години съм – продължи тя – 23-та година съм родена. Бях гимназиална учителка 50 години. Преподавах на децата история и география.
– Браво на вас! Да сте жива и здрава – отговорих.
Трамваят се зададе в далечината.
– Ще се оправите ли оттук самичка? – попитах.
– Да, да, благодаря. Само ми помогнете да се кача, моля.
Преди да се разделим, старицата отново ме хвана за ръка.
Свали си слънчевите очила, имаше помътнели синьо-зелени очи.
– Искам да ви видя – каза – искам да погледна в очите един добър човек.
Преглътнах още няколко стъкълца с усилие.
И аз свалих моите слънчеви очила. И аз я погледнах в очите.
Постояхме така за миг, аз и 94-годишната старица, загледани една в друга.
Трамваят дойде, помогнах й да се качи. Тя ми помаха с малката си, по детски мека ръка.
Очите ми се насълзиха – признавам.
Осъзнах, че в онзи кратък миг, докато се гледахме, всъщност се оглеждахме в огледало.
Аз видях себе си, едно възможно мое аз.
Тя сигурно също се позна в мен, на младини.
Старицата, която не виждаше, ме ВИДЯ.
А аз ВИДЯХ себе си в нея.

LikeShow more reactions

Comment