Пост относно постфактум посттравматичния стрес

Чета днес за посттравматичните стресове, дето разни бармани били изживявали, щото Кевин Спейси, разбираш ли, ги бил хванал, моля ви се, за чатала преди … ъъъъ, преди 13-14 години някъде. Еба ти отложеното признание за посттравматичен стрес, еба ти барманите, еба ти чаталите!
Като са ви толкоз скъпи чаталите, що чакахте толкова време преди да си отворите устите? Прекалено много се нароиха напоследък такива и все сексуално абюзнати, че спокойно могат да си отворят клуб. Пардон, те вече си имат клуб – Холивуд се казва.
Та покрай тия тежки бармански и сервитьорски PTSD-та, взех да се замислям дали и аз собствено, разбираш ли, не страдам от подобен посттравматичен стрес следствие на упражнен сексуален тормоз върху личността ми в далечното и вече замъглено от пелената на забравата минало. И бингооо! И бууум! И прааас! Сетих се! Аз страдам от тежко посттравматично стресово разстройство, причинено ми от цяла кохорта недорасли момчетии на възраст между 7 и 14 години. Тия същите невръстни харви-уайнстийновци (чиито имена не си струва да споменавам по простата причина, че никой от тях не се казва Кевин Спейси или Дъстин Хофман или Харви Уайнстийн впрочем), та тия същите упражняваха системен сексуален тормоз върху мен и моите клети съученички години наред. Вдигаха ни полите, дърпаха ни опашките, слагаха тайно огледалца, с които да ни гледат гащичките, а на ония от нас, които за лош късмет вече имаха и цици, директно ги хващаха за циците. Имаше си дори термин за това – цомбене на женки му викаха. Мен много-много не ме цомбеха, щото вторичните ми полови белези бяха доста скромни чак до 6-7 клас. Пък и аз се научих още на невръстна възраст да парирам сексуалните попълзновения на момчетата по следния начин – чрез брутално отнемане на удоволствието им от тормоза.
Наблюдавайки врещящите си и ужасени съученички, които изпадаха в истерия всеки път щом момчетата ги заклещеха с цел да им вдигнат полите, аз стигнах до следния извод. Дай им каквото искат и по този начин им отнеми най-големия кеф – да видят унижението ти. Та ето каква беше моята печеливша антихарасмънт стратегия – още щом видех някой коварно ухилен хлапак да се приближава към мен, сама вдигах полата си и му показвах гащичките си. Оставях го добре да ги огледа и да преброи всички цветчета и райенца по тях. Трябваше да видите лицата им – пълен блокаж, error 404, както бихме казали днес. Директно изпадаха в ступор все едно ги бяха изкарали на дъската да решават уравнение с три неизвестни. Гледаха ме като да бях живо олицетворение на тригонометрията. Та така се справях аз със сексуалния тормоз преди хммм, има-няма 25 години, че и отгоре. И до ден днешен не осъзнавах, че всичко това ми е причинило тежък посттравматичен стрес. Заклевам се. Едва като зачетох бълващите отвсякъде истории за отдавна обарвани цици, масажи на петички, агресивно апроучвани чатали и прочие, осъзнах с четвъртвековно закъснение своята посттравматична обремененост.
А сега искам да се обърна към тия мили барманчета, сервитьори, хостеси, моделки, козметички и асистентки, които със закъснение признават за сексуалния тормоз, на който са били подложени. Казвайте си, бе хора, казвайте си навреме, казвайте докато е прясно, казвайте, докато дет се вика чаталът ви е още топъл от ръката на въпросното селебрити. Всичко останало е гнусно лицемерие и престорена посттравматичност. Колкото по-навреме се изобличава подобно поведение, толкова по-рядко ще се случва то. Колкото по-гръмогласно осъждаме насилственото опипване на чатали, толкова по-рядко чаталите ни ще бъдат насилствено опипвани. Дългогодишното премълчаване на подобни факти девалвира тяхната достоверност, девалвира въздействието им. Затова казвайте си навреме, казвайте си веднага! В противен случай чаталът ви си заслужава съдбата. А иначе Харви Уайнстийн, Дъстин Хофман и Кевин Спейси са вършили гнусотии, не казвам, че не са. Но още по-гнусно е, че потърпевшите са си мълчали и то десетки години. Дългогодишното мълчание девалвира закъснялото признание. Това е скромното ми мнение на наскоро осъзнала се жертва на постпостпосттравматичен стрес.

Advertisements

Огледало

Имам навика да украсявам историите, да добавям нещо от себе си, за да ги направя по-интересни и да им придам по-голяма художествена стойност. Този път обаче няма да украся нищо, ще го разказа така, както се случи.
Вървях си днес пеша към офиса и говорех по телефона. До мен безшумно се приближи възрастна жена.
– Извинявайте, може ли да ми помогнете да пресека? Почти не виждам.
Кимнах и й подадох ръка, а тя доверчиво ме хвана като дете. Ръката й беше мека и топла, с гладка кожа като на бебе. Продължих да говоря по телефона и бавно водех възрастната жена по пешеходната пътека. Междувременно приключих разговора си. Тя пусна ръката ми и каза:
– Много ви благодаря за добрината! Бъдете здрава и поздравете майка си, възпитала ви е добре.
Сърцето ми се сви при тези думи. „Аз нямам майка“, помислих си, „майка ми пресече един друг светофар, след който няма връщане назад“. Кимнах мълчаливо на старицата, а в гърлото ми заседна буца, бодлива като таралеж.
Добре де, обаче след 200 метра пак имаше светофар и пешеходна пътека. Аз спрях и се обърнах.
Бабичката мълчаливо застана до мен, вдигна глава (беше със слънчеви очила), усмихна се леко и хвана ръката ми отново. Пресякохме заедно в мълчание.
– Накъде сте? – попита.
Посочих с ръка напред.
– Може ли да ме изпратите до трамвайната спирка? Ето тук отсреща е – и махна към двете високи сгради на Милениум център срещу нас.
Помогнах й да пресече, помогнах й да се качи на високия бордюр към спирката.
– Ама съвсем нищо ли не виждате?
– Не, не, виждам малко, виждам силуети и мааалко различавам лица. Мога да си направя операция, но струва 800 лв., а аз съм пенсионерка, нямам такива пари – отговори тя.
Гласът й беше мил и мек като захарен памук, глас на добър човек.
– А няма ли кой да помогне – деца, внуци? – попитах.
– Ами няма кой, мен ме гледат по телефона, самичка се оправям – каза тя и се усмихна.
Една бодлива буца пак заседна в гърлото ми. Преглътнах я с усилие, все едно гълтах натрошени стъкла.
– Може ли да изчакате трамвая с мен? – почти прошепна моята приятелка.
– Разбира се, с удоволствие.
– На 94 години съм – продължи тя – 23-та година съм родена. Бях гимназиална учителка 50 години. Преподавах на децата история и география.
– Браво на вас! Да сте жива и здрава – отговорих.
Трамваят се зададе в далечината.
– Ще се оправите ли оттук самичка? – попитах.
– Да, да, благодаря. Само ми помогнете да се кача, моля.
Преди да се разделим, старицата отново ме хвана за ръка.
Свали си слънчевите очила, имаше помътнели синьо-зелени очи.
– Искам да ви видя – каза – искам да погледна в очите един добър човек.
Преглътнах още няколко стъкълца с усилие.
И аз свалих моите слънчеви очила. И аз я погледнах в очите.
Постояхме така за миг, аз и 94-годишната старица, загледани една в друга.
Трамваят дойде, помогнах й да се качи. Тя ми помаха с малката си, по детски мека ръка.
Очите ми се насълзиха – признавам.
Осъзнах, че в онзи кратък миг, докато се гледахме, всъщност се оглеждахме в огледало.
Аз видях себе си, едно възможно мое аз.
Тя сигурно също се позна в мен, на младини.
Старицата, която не виждаше, ме ВИДЯ.
А аз ВИДЯХ себе си в нея.

LikeShow more reactions

Comment

Някои размисли за метенето

Днес на път за работа минах по ул. „Любен Каравелов“. Обичам да минавам по нея, защото има големи дървета, които хвърлят прохладна сянка в летния пек, има и прашни стари кооперации с еркери и порти от ковано желязо.
Има, обаче, и още нещо, което някак девалвира очарованието й, нещо като мазна храчка на тротоара или препълнен вонящ контейнер с развалена риба. На „Любен Каравелов“ има офис на партия Атака.
Днес, минавайки оттам, почти се спънах в една жена, която метеше точно пред офиса на Атака. Вдигнах поглед и кой да видя – Стела Банкова. Бивша учителка, бивша депутатка от НДСВ, бивша депутатка от Атака и към днешна дата (може би) хигиенистка в партията на Волен Сидеров.
Петдесет метра по-нагоре тротоара метеше възрастна циганка, горе-долу на годините на Стела Банкова, тоест някъде към 60 г.
Помислих си едновременно следните неща:
1. Ебаси иронията!
2. Бивша депутатка и неграмотна ромка метат рамо до рамо
3. Стела Банкова мете пред офиса на партия Атака, защото циганка от нисшата раса е недостойно да мете пред националсоциалистическия им офис от расови (пра)българи.

Прииска ми се да подложа краче и да спъна Стела Банкова, прииска ми се да спра и да поздравя циганката с метлата.
Не направих нито едно от двете, разбира се, просто отминах.
Последната мисъл в главата ми беше:
4. Ебати държавата!

Ти знаеш ли #КОЙ съм аз?

Днес гледах по Нова как президентът връчва мандат за съставяне на правителство на ББ в качеството му на лидер на партията, спечелила най-много гласове на последните парламентарни избори.
Гледах недодялания Буратино Радев, който прилича на дървена фигурка, излязла изпод ръцете на некадърен дърводелец с артрит …
Гледах и шкембестия ББ с осанка на евтин шперплатов гардероб от мебели Виденов и се сетих за следната крилата фраза, останала ни в наследство от незабравимия соц:
„Ти знаеш ли кой съм аз?“

„Ти знаеш ли кой съм аз“ е оксиморон. Обикновено употребяващият фразата има предвид не кой е той собствено, а кои са други хора, с които той самият е роднина, приятел, баджанак, съпартиец, съратник или най-малкото са обирали заедно мандри като партизани.
„Ти знаеш ли кой съм аз“ трябва да се тълкува като „Ти знаеш ли кого познавам“, защото във всяка тоталитарна, а следователно и комунистическа държава никога и при никакви обстоятелства не е важно кой си ти, важно е кого познаваш, кои са ти роднини, с кой си пиеш питието и си споделяш постелята.
Човекът сам по себе си никога не е важен, неговите собствени способности, качества, таланти и интелект нямат (почти) никакво значение. Значение има от какво семейство произхожда. И ако е от неправилното – го командироват директно в Белене. Ако ли пък е от правилното – съдбата му неминуемо се свързва с партийни привилегии, разточителни банкети и главоломна номенклатурна кариера.
Та, да се върна на темата – как гледах дървения Радев и тантурестия ББ. Гледах ги и четях в очите им именно тази култова реплика:
– Ти знаеш ли кой съм аз?
Дебеловратите собственици на луксозни автомобили с тъмни стъкла я обичат, тя е част от ежедневното им вокабюлъри. Използват я, когато ги спират КАТ-аджии, изричат я, когато им бавят поръчката в ресторант или дискотЯка, изсъскват я през зъби, когато засукана мома отклони поканата им за орална любов или брак (което обикновено е едно и също).
ББ е дебеловрат собственик на луксозен автомобил с тъмни стъкла. Радев е дървена кукла на конци с мозък, колкото руски транзистор Сокол и елегантност на съветска Жигула.

Или с други думи „Ти знаеш ли кой съм аз“ връчи мандат на друг „Ти знаеш ли кой съм аз“.

Обратно в ХХ-ти век

Докато християните в Европа и по света празнуват Великден, мюсюлманите в Турция си избраха да имат султан… отново! Турция избра да се върне в 20-ти век. Честно казано, като гледам какво става, останалият свят също избира да се върне в 20-ти век. Което ме подсеща за един цитат на Кърт Вонегът:
“Dear future generations: Please accept our apologies. We were rolling drunk on petroleum.”
Мноооого е пиян целият свят и мноого ще има да се извиняваме.
Между другото Христос воскресе, ама така като гледам файда няма.

За София и провинцията или за провинцията в София

„Ех, най-накрая София на софиянци“, „Селяните се прибраха по родните си места и София се изпразни“ …
Чета подобни текстове с дискретна насмешка, която на моменти прераства в откровен присмех.
Хора, празна и спокойна София по време на празниците е нещо прекрасно – преживявала съм го. Празна и безлюдна София, обаче, прилича на кой да е малък провинциален град в България в кой да е ден от седмицата – тъжна картинка, навяваща нерадостни мисли за икономическа стагнация. Празна София е като Ловеч или например Смолян или пък Тетевен, Казанлък или даже Враца, или пък Монтана.
Подобна София е прекрасна, точно защото е такава по изключение. Ако беше такава всеки ден, никой от вас нямаше да се бие в гърдите, че живее в нея.
А лицемерните постовe на т.нар.софиянци, че видите ли селяните са се изнесли и най-накрая видите ли са им оставили града, който видите ли само на тях принадлежи, издават тежка простащина и още по-тежък провинциализъм. Подобен местен шовинизъм е най-долното ниво на национализма, най-гнусното равнище на родовообщинен патриотизъм.
Между другото, аз съм от Варна. Обичам родния си град, обичам и София, в която живея вече 21 години.
Аз например никога не се радвам, когато улиците на Варна са пусти и паркоместата празни. Никога не потривам злорадо ръце: пфууу, селяните от Добрич, Силистра, Свищов, Провадия, Шумен и околностите си тръгнаха и най-накрая оставиха града на нас, истинските варненци. Радвам се, когато градът гъмжи от туристи, заведенията се пръскат по шевовете и икономиката на града върви нагоре.
И противно на всякаква логика и очевидност, най-големите селяни не живеят в селата, най-големите селяни живеят в най-големите градове.
Мислех си, че след падането на Берлинската стена българите ще станат по-либерални, пътувайки свободно ще видят свят, ще възприемат други ценности, ще станат по-толерантни към различната гледна точка. Провинциализмът и селянията, обаче, трудно се изкореняват. Трябва да минат поколения.
Има един стар виц от Тодор-Живково време как някакъв местен партиен деец решил да направи село Дългопол град. Събрал на мегдана всички дългополци, теглил им една дълга прочувствена реч как от утре вече трябва да се държат на положение, защото стават граждани и как в града нещата не са така, същите като в селото. Един белобрад старец се прокашлял притеснено, вдигнал ръка и попитал:
– То много хубаво това, че Дългопол ще става град, ама граждани ще ни докарате ли? Щото ние сме си селяни.
Между другото София е обявена за столица на 3 април 1879 г. Не е толкова отдавна – само преди някакви си 138 г. Май, обаче, са забравили да докарат граждани.
Между другото Пейо Яворов е от Чирпан, Димчо Дебелянов е от Копривщица, Йордан Радичков е от с.Калиманица, Монтанско, Георги Парцалев е от гр.Левски, Невена Коканова е от Дупница, Георги Господинов е от Ямбол, а Григор Димитров е от Хасково.
Обичам София, обичам и девиза й: Расте, но не старее.
Бих допълнила: а дано и поумнее.

С най-искрени чувства,
от една варненска селянка

Добре дошли в маймунарника

Баща ми има чудесно определение за недодялан, невъзпитан и нискоинтелигентен човек – ръб.
Вчера гледах обръщението към нацията на главния ръб в държавата – президента. Е, толкова тъпо копеле нEма – даже и правешкият хитрец Тато беше с по-високо IQ. Тоя е по-тъп и от Цола Драгойчева с деменция. „Имунитет“, „суверенитет“ – на шимпанзето му е ‘се едно.
От няколко дни следя по медиите преговорите за съставяне на правителство на следващите по важност ръбове – Пожарникаря-охранител и патрЕотите.
Баси ръбовете, честно – ръбове по анцузи. Дори когато са в официално облекло, анцузите им прозират изпод скъпите костюми. Душите им са облечени в анцузи на тия … ръбове.
Държавата се управлява от недодялани, невъзпитани и нискоинтелигентни хора с анцузи. Държавата се управлява от шимпанзета.
Срам ме е, че го допуснахме – ние, онова миниатюрно малцинство, което ненавижда анцузите.
Срам ме е, че ще ни управляват ръбове … за пореден път и(ли) може би завинаги