Смъртта не е оправдание

За пореден път България се прекланя пред паметта на една, меко казано, спорна личност. Става дума за проф.Божидар Димитров.
1. Бог да го прости и съболезнования на близките му!
2. Но … нека не забравяме какви приказки изприказва и какви срамни дела сътвори този човек, апропо бивш сътрудник на Държавна сигурност, също така бивш член на БСП, след което бивш член на ГЕРБ и още безброй много все халтурни и все откровено чалгаджийски превъплъщения.
Преди година в webcafe.bg имаше статия за историческата чалга и патриотизма. Е, покойният проф.Димитров бе пионер на тази чалга.
3. Единствено в България смъртта реабилитира срамните дела на човек приживе. Достатъчно е само някой да почине, за да започнем да славословим по негов адрес – каква чудесна личност и какъв безпримерен герой е бил и как ще пребъде в историческата памет на българите вовеки. Пресните примери са с академик Светлин Русев и сега с проф.Божидар Димитров.
Медиите го венцехвалят и славословят, приятелят му Вежди Рашидов рони крокодилски сълзи за него в национален ефир (а по-голям позор от това да те оплаква след кончината ти човек като Вежди Рашидов няма).
Припомням на медиите, които ридаят така неутешимо за проф.Димитров, едно негово неотдавнашно обръщение към техен колега от в.Дневник:
„Директорът на НИМ проф.Божидар Димитров се обърна към репортер на „Дневник“ с думите: „Айде, опитвам се, ваш’та мама соросоидска, да ви хвана логиката.“
Припомням и мотивите към подписката от 2015 г., която беше инициирана за пенсионирането на професора:
„Настояваме Божидар Димитров /роден 1945 г/ да бъде пенсиониран от поста му директор на НИМ. Този човек:
– Обижда научната общност с недоказани твърдения и небивалици
– Обижда националното чувство с търгашеското си отношение към наследството, превръщано в бутафория за пред туристи
– Обижда вярващите християни с езически измишльотини
– Обижда публичния морал с гордостта си от това, че е бил сътрудник на Държавна сигурност, с конюнктурната смяна на политически убеждения, с грубиянското си поведение в медиите.“
Край на цитата.
В заключение: Да уважаваме смъртта е задължително, да неглижираме факти и изопачаваме истината е престъпно.
Смъртта не е оправдание за никого. Достойните хора заслужават достойни думи след смъртта си. Недостойните заслужават откровена оценка и безпощадна обективност.

Advertisements

На кино в мола

На кино в The Mall – преживяване, достойно за пореден епизод от серията Джурасик парк.
Решаваме да хапнем във food corner-а преди филма. Аз съм на касата и тъкмо си плащам храната. До мен се появява момиченце на около 5. Стои безмълвно и гледа към касиерката. Секунда по-късно зад гърба ми се надвесва плътно татуиран орангутан по потник и джапанки. Боботи заплашително в изблик на остра тестостеронна хипертония:
– Дай на детето диня ма, от пол’вин час чака тука!
Гневът на орангутана е насочен към касиерката, която инстинктивно отстъпва назад и вдига ръка към лицето си – като беззащитен макак, нападнат от освирепяла горила.
– Айде, давай на детето динята, кво чакаш?! – изръмжава отново липсващото звено между човека и маймуната.
Сащисаната продавачка с треперещи ръце му подава чинийка с 2 нарязани парчета диня. Оня й хвърля презрително няколко монети и се обръща към отрочето си:
– Айде, тате, те тия не те виждат, щот’ за тях си мравка. Разбра ли, тате? Ти за тях си МРАВКА!
Поглежда ме с изражението, което (предполагам) е имала първата човекоподобна маймуна, слязла от дървото и изправила гръб, за да хване дървен кол в ръка.
Приятели, вярвайте ми, добрият стар сър Чарлз Дарвин е прав – човекът е произлязъл от маймуната. И някои все още произлизат. Видях го с очите си. А молът е царството на маймуните. The Mall заслужава нов слоган – добре дошли в маймунарника.

По повод ЕвропреЦедателството и Българската Фасада

Беше едно лято в края на 80-те, малко преди комунистите да се самосвалят от власт. Да съм била на колко – някъде на 9-10 г. Карах лятната ваканция при маминка и дядо в Аксаково – доста приятно селце от градски тип на 6-7 км от Варна. Това лято в Аксаково течеше трескава подготовка за посещението на някакъв комунистически големец от братската Китайска Народна Република. Делегацията му беше на визита в България и съответно щеше да мине през Варна и Аксаково с посещение в кметството и разходка из селото. Маршрутът на китайската делегация минаваше и по улица „Митко Палаузов“, на която се намираше (и все още се намира) нашата къща. Леле, какви ремонти паднаха това лято в Аксаково – то не бе асфалтиране, то не бе подмяна на тротоари, то не бе боядисване на сгради, то не бе садене на цветя, дървета и какво ли не. Задължиха хората да си ремонтират и боядисат оградите и фасадите на къщите, да си стегнат дворовете и градинките. Особено пък онези, които, като нас, живееха на улиците, по които щеше да мине маршрутът на китайците. Помня трескавата атмосфера, помня шумните бригади от цигани, които сменяха разбитите тротоарни плочки по нашата улица. Помня и дядо, който гневно сумтеше и тихо кълнеше комунистите под мустак: – Мрррръсници, маззници, гадини. Ходеше по двора със сламена шапка, изгорял на потник и нареждаше: – Ще им боядисвам аз, ще им ремонтирам аз – мръсници, мазници! А маминка му шъткаше: – Тихо бе, Гошо, ще те чуе някой.
След около месец китайската делегация наистина пристигна и наистина мина и по нашата уличка „Митко Палаузов“. Всички бяхме излезли навън да ги посрещнем, дори ни бяха раздали български и китайски хартиени знаменца да ги развяваме. Няколко души от китайците влязоха в къщата на съседите ни отсреща – леля Недка и чичо Христо. Хапнаха хляб и сол и после продължиха. Това посещение в къщата на съседите също беше планирано. Даже имаше съревнование между комшиите коя къща ще изберат за кратка отбивка на делегацията. Дядо и маминка не участваха в тази партийна надпревара, въпреки че на вратата на двора ни имаше табелка Образцов дом. Китайците влязоха в друг образцов дом, защото миналото на дядо не беше никак образцово и той не беше партиен член (с което и до ден днешен много се гордея). После си тръгнаха, а ние за кратко се радвахме на асфалтираните улици, поправените тротоари и боядисаните фасади. След което всичко светкавично се разпадна.
Сетих се за тази история покрай Европредседателството и трескавите недоклатени ремонти в София през последните месеци. Същата работа, само че 30 и кусур години по-късно. Много от плочките на тротоара бяха некадърно сложени и се разкъртиха за отрицателно време. Като ремонта на бул. Дондуков – does it ring a bell?
Нескопосани действия и замазване на положението за пред чужденците. Това е манталитет и той е неизкореним, татуиран е в съзнанието ни, закодиран е дълбоко в ДНК-то ни.
Затова Иван Костов беше прав навремето като казваше, че това нашето е фасадна демокрация. ФАСАДНА ДЕМОКРАЦИЯ – демек фалшива, псевдо, ерзац. Ремонтите ни също са фасадни, временни и набързо скалъпени – колкото да издържат една чуждестранна делегация. В момента София е спретната надве-натри и накипрена за пред европейските чиновници, като селска мома, чийто родители искат да й намерят богат иностранен жених. Но всичко това е фасада, която крие истината, истината, която само ние наивно вярваме, че непредубеденото чуждестранно око няма да прозре. София в деня на старта на българското европредседателство прилича на павилион в киноцентър Бояна, нескопосан декор от нискобюджетен филм. Отвъд чудесната лустросана фасада прозира истината, а тя е грозна.
P.S. Между другото дядо ми дълги години се бори да сменят името на улицата ни от „Митко Палаузов“ на нещо друго, достойно и несвързано с престъпния комунистически режим. Улицата ни все още се казва „Митко Палаузов“ и това някак говори само за себе си.

Пост относно постфактум посттравматичния стрес

Чета днес за посттравматичните стресове, дето разни бармани били изживявали, щото Кевин Спейси, разбираш ли, ги бил хванал, моля ви се, за чатала преди … ъъъъ, преди 13-14 години някъде. Еба ти отложеното признание за посттравматичен стрес, еба ти барманите, еба ти чаталите!
Като са ви толкоз скъпи чаталите, що чакахте толкова време преди да си отворите устите? Прекалено много се нароиха напоследък такива и все сексуално абюзнати, че спокойно могат да си отворят клуб. Пардон, те вече си имат клуб – Холивуд се казва.
Та покрай тия тежки бармански и сервитьорски PTSD-та, взех да се замислям дали и аз собствено, разбираш ли, не страдам от подобен посттравматичен стрес следствие на упражнен сексуален тормоз върху личността ми в далечното и вече замъглено от пелената на забравата минало. И бингооо! И бууум! И прааас! Сетих се! Аз страдам от тежко посттравматично стресово разстройство, причинено ми от цяла кохорта недорасли момчетии на възраст между 7 и 14 години. Тия същите невръстни харви-уайнстийновци (чиито имена не си струва да споменавам по простата причина, че никой от тях не се казва Кевин Спейси или Дъстин Хофман или Харви Уайнстийн впрочем), та тия същите упражняваха системен сексуален тормоз върху мен и моите клети съученички години наред. Вдигаха ни полите, дърпаха ни опашките, слагаха тайно огледалца, с които да ни гледат гащичките, а на ония от нас, които за лош късмет вече имаха и цици, директно ги хващаха за циците. Имаше си дори термин за това – цомбене на женки му викаха. Мен много-много не ме цомбеха, щото вторичните ми полови белези бяха доста скромни чак до 6-7 клас. Пък и аз се научих още на невръстна възраст да парирам сексуалните попълзновения на момчетата по следния начин – чрез брутално отнемане на удоволствието им от тормоза.
Наблюдавайки врещящите си и ужасени съученички, които изпадаха в истерия всеки път щом момчетата ги заклещеха с цел да им вдигнат полите, аз стигнах до следния извод. Дай им каквото искат и по този начин им отнеми най-големия кеф – да видят унижението ти. Та ето каква беше моята печеливша антихарасмънт стратегия – още щом видех някой коварно ухилен хлапак да се приближава към мен, сама вдигах полата си и му показвах гащичките си. Оставях го добре да ги огледа и да преброи всички цветчета и райенца по тях. Трябваше да видите лицата им – пълен блокаж, error 404, както бихме казали днес. Директно изпадаха в ступор все едно ги бяха изкарали на дъската да решават уравнение с три неизвестни. Гледаха ме като да бях живо олицетворение на тригонометрията. Та така се справях аз със сексуалния тормоз преди хммм, има-няма 25 години, че и отгоре. И до ден днешен не осъзнавах, че всичко това ми е причинило тежък посттравматичен стрес. Заклевам се. Едва като зачетох бълващите отвсякъде истории за отдавна обарвани цици, масажи на петички, агресивно апроучвани чатали и прочие, осъзнах с четвъртвековно закъснение своята посттравматична обремененост.
А сега искам да се обърна към тия мили барманчета, сервитьори, хостеси, моделки, козметички и асистентки, които със закъснение признават за сексуалния тормоз, на който са били подложени. Казвайте си, бе хора, казвайте си навреме, казвайте докато е прясно, казвайте, докато дет се вика чаталът ви е още топъл от ръката на въпросното селебрити. Всичко останало е гнусно лицемерие и престорена посттравматичност. Колкото по-навреме се изобличава подобно поведение, толкова по-рядко ще се случва то. Колкото по-гръмогласно осъждаме насилственото опипване на чатали, толкова по-рядко чаталите ни ще бъдат насилствено опипвани. Дългогодишното премълчаване на подобни факти девалвира тяхната достоверност, девалвира въздействието им. Затова казвайте си навреме, казвайте си веднага! В противен случай чаталът ви си заслужава съдбата. А иначе Харви Уайнстийн, Дъстин Хофман и Кевин Спейси са вършили гнусотии, не казвам, че не са. Но още по-гнусно е, че потърпевшите са си мълчали и то десетки години. Дългогодишното мълчание девалвира закъснялото признание. Това е скромното ми мнение на наскоро осъзнала се жертва на постпостпосттравматичен стрес.

Йовков и татуировките

Ъгъла на Попа и Граф Игнатиев – шумна група цигани стояха на спирката, викаха, смееха се и ръкомахаха. Погледът ми привлече един от тях – на видима възраст 45 г., много кльощав, с възлести ръце и грубо осеяно с белези лице, сякаш излязло изпод длетото на Вежди Рашидов. Целият блестеше от синджири и ланци, облечен в черна тениска със златен надпис Версаче, носеше парени дънки и лачени обувки с остри бомбета. Компанията около него продължаваше да вдига невъобразим шум. Само той стоеше безмълвен. Захапал наполовина изпушен фас, гледаше захласнато пред себе си с томителния поглед на Марлборо мен от старите реклами.
По едно време леко се усмихна и разкри комплект пожълтели зъби, сред които проблясна и един златен.
И тогава я видях – направи ми впечатление, защото беше на много необичайно място за татуировка. Циганинът имаше татус точно под лявата челюст – голям разкривен надпис с някакъв уникален джипси сериф: АЛБЕНА. Беше си татуирал Албена. Сигурно ужасно много я обича тази Албена, помислих си. Баси голямата татуировка и то изцяло с главни букви. Тая Албена сигурно е страшна красавица. Някоя невръстна циганка със смолисточерна коса и сексуален апетит на разгонена котка.
Не знам защо, но веднага се сетих за разказа на Йордан Йовков „Албена“. Мозъкът ми защрака като пишеща машина и напечата следния цитат:
„Грешна беше тая жена, но беше хубава“.
Толкова преразкази с елементи на разсъждение и литературни анализи съм изписала на тема Йовков, че още помня наизуст цели изречения от разказите му.
И както си мислех за Йовковата Албена, точно в този момент мангалът се обърна и видях, че под дясната му челюст има друга татуировка, изписана с разкривени букви: Дафинка.
По-късно като се прибрах, намерих разказа на Йовков в нета и го прочетох на един дъх … няколко пъти. Първия път очите ми се насълзиха. Бях забравила какъв вълшебник е, как умело жонглира с думите с финес и лекота. Има една пестелива емоционалност в езика му, която ме омагьосва.
Ето кратък цитат, за да си припомните и вие магията му:
„А Албена беше вече близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха, пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се смееше, очите й не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато тя се намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице – от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.“

Красивите думи са като татуировките – остават завинаги, не можеш да ги изтриеш!

Черен влак се композира

 

Пътувам си аз във влака
и едно бебе в нашето купе взе, че се наака …
Майка му така се притесни,
чуди се къде да го преповие и смени …
Щото, нали
в купето (честно казано) взе да вони.
А нали знаете, кенефа на влака
е мамата си трака – пълна клоака.
Изключено е човек там да ака,
щото със сигурност и физически и ментално ще се прецака.
Та си помислих: в тая ситуация,
не е ли най-добре да си с констипация.
И не е ли вече крайно време БДЖ-то да се приватизира,
че е съвсем нормално на пътниците да им се досира!

Сменяйте си чорапите

Днес, кой знае защо, си обух жълти чорапи. Дали, защото пролет отново бе дошлаа (из песента „Детски спомени“ на Кристина Димитрова и Орлин Горанов), дали защото е петък, дали защото съм с кецове в зелено и жълто и съответно жълтите чорапки мноооого ми отиват… Причината не е важна, важното в случая е следствието.
Защото се появи един проблем – един мъничък дразнещ детайл, едно остро камъче в обувката, така да се каже, един прът в колелото на прогреса, една досадна досадност, както вероятно би се изразил Карлсон.
И тя е следната: сладките жълти чорапки са от ония най-късите, дето се носят като си с маратонки или кецове, от ония летните, дето почти не си личи, че си с тях.
Та тия чорапки постоянно ми се свличат от крачето, един вид сами се събуват, изсулват се от петичката и адски много ме дразнят и гнервират. Непрестанно трябва да се събувам и свирепо да ги дърпам нагоре.
Та какво исках да кажа в крайна сметка, какъв беше пойнта на тази история? Ами, горе-долу никакъв. Общо взето, нищо не исках да кажа, освен да внимавате с късите чорапи за маратонки – много кофти се свличат понякога и това тотално може да ви съсипе деня (и/или нощта).
Което ме подсеща за Карлсон, който живее на покрива.
Ниският тантурест Карлсон разказва на Дребосъчето как като бил малък много обичал да се катери по дървета, ама на наааай-високите клони, чак горе на върха на короната. Представям си го направо – като малък Кинг Конг лилипут, който се катери по Ню Йоркски небостъргач. Нещо такова.
Та един ден Карлсон се покатерил на супер високо дърво и безгрижно си висял там цял ден, кацнал на върха като дебела птица от неустановен биологичен вид.
По едно време дошла баба му и започнала да го вика:
– Карлсон, миличък, слез долу! Слез, на баба сладкото момченце, защото трябва да си смениш чорапите.
Забравих да спомена, че Карлсон ужасно мразел да си сменя чорапите. Това било едно от нещата, които го изкарвали от равновесие и направо го вбесявали до мозъка на костите му чак до симпатичната перка на гърба му.
Карлсон се свил навъсено в клоните на дървото, погледнал босите си крака, обути в протрити, мръсни чорапи с дупки на палците. Започнал нервно да мърда с пръсти и да сумти. Баба му пак се провикнала отдолу:
– Карлсон, миличък, смени си чорапите. Донесла съм ти съвсем нови, чистички чорапи. Само трябва да слезеш долу и да ги обуеш, миличък.
Карлсон отново изсумтял и сърдито й се троснал:
– Няма пък да сляза и няма да си сменя чорапите!
Баба му, обаче, била твърдоглава и упорита старица, голям инат и кривотия – същата като него. Скочила на дървото като катеричка и се изкатерила до най-високия клон, на който Карлсон невъзмутимо си седял и мърдал пръстите на краката си (които приличали на малки розови наденички – или аз поне така си ги представям). Той никак не се изненадал, защото много добре познавал баба си и сприхавия й характер. Затова въздъхнал примирено, подал си дебелите крачета, за да може тя най-накрая с риск за живота си, покачена на най-високото дърво в цял Стокхолм и то при свиреп насрещен вятър, да му смени чорапите.
И какво мислите направила старата?
Събула чорапите от шишкавите крачета на Карлсон и ги разменила. Левия чорап обула на десния му крак, а десния чорап нахлузила съответно на левия.
Какъв е изводът:
1. Избягвайте да носите къси чорапи за маратонки – много неприятно се свличат.
2. Сменяйте си чорапите редовно, сменяйте ги дори при форсмажорни обстоятелства, екстремни метеорологични условия и природни бедствия.

P.S.1 Историята за Карлсон и баба му не е точно такава. В книгата баба му наистина искаше да му смени чорапите, но останалите детайли са плод на моето въображение. Сигурна съм, че Астрид Линдгрен няма да се сърди… много.
P.S.2 Винаги, когато си сменям чорапите се сещам за Карлсон и баба му и тайничко се усмихвам.
P.S.3 Всеки път, когато си сменям чорапите се превръщам в детето, което бях преди 30 г.

Благодаря на Астрид Линдгрен, благодаря и на двете ми баби, които винаги ми осигуряваха чисти чорапи и имаха грижата редовно да ги сменям!