От паветo на Софето право с жипката в морето

Затъналият джип на плаж Перла се оказА със софийска регистрация.
И после пак ми говорете как София се била напълнила със селяни и как по празници в града оставали само истинските софиянци, а провинциалните навлеци се прибирали по родните си места. Ам’чи ко прай тогаз тоз ми ти софийски джип на плажа в Приморско, вдън дълбоката провинция, питам аз? Щото, повтарям, жипката, затънала в пясъка, е софийска. Както е софийска и жипката на премиера ББ впрочем. Крайно време е да осъзнаем, че селянията се корени в манталитета, културата и възпитанието, а не в месторождението.
Роден в София по лична карта не гарантира на никого възпитание и култура. Регистрационен номер, започващ със С, СА или СВ не ти дава право да паркираш директно у морето досами шамандурата. СВ-то в номера на подобни жипки обикновено означава само едно – СВинщина. А свинщината има свойството да е универсална, независимо дали е зачената на жълтите павета или у царевичака в некое китно родно селце.
И пак ще припомня оная история с Дългопол, дето по Бай Тошово време решили да го правят град. И некъв местен комунистически големец събрал дългополци на площада и им обявил тържествено, че от утре селото им става град. Един дядо се обадил плахо от тълпата:
– Вие хубаво ше ни правите град, ама граждани ше ни докарате ли, щото ние сме си селяни?
Та такива ми ти работи.

Реклами

За фалшификатите и меценатите

5273555-John-Grant-Quote-A-bad-forgery-s-the-ultimate-insult.jpg

Значи гледах сутринта по БНТ мецената-рекламист и изкуствоведката-собственик на галерия „Структура“ и ми идеше да потроша телевизора в пристъп на модернистично арт изстъпление. Жалки, повърхностни, некадърни и фалшиви хорица. Пичове, заслужавате си фалшификатите!
А за двойката дебилно ухилени водещи на предаването просто не знам какво да кажа. Те също са фалшификати, само че на журналистика, а обществената БНТ е фалшификат на телевизия.

Как не им хрумна да зададат на пишман арт разбирачите поне един смислен въпрос.  Като например как един осмокласник от Художествената гимназия тутакси успя да разпознае ментето, а цяла група коскоджамити и арт експерти с титли и професионално самочувствие до небесата не се усетиха, че тия картини са толкова изкуство, колкото е архитектура кривият плочник на Графа.
Фалшификат до фалшификата, мила моя майно льо.
Цяла България е един нескопосан опит за имитация на държава.

Така преминава световната Слави

Някои хора, гледам, отсега започнаха да скърбят за Шоуто на Слави. Още ненапуснал ефира, гологлавият вече предизвика дигитална мирова скръб и болезнени емоционални конвулсии в социалните мрежи.
Аз пък се радвам всеки път, когато публичното пространство се освободи от поредната халтура и псевдотрибуна на евтини антисистемни политически послания.
Една Сашка Васева по-малко, един Андрей Слабаков по-малко. Накратко – един простак по-малко. Друг е въпросът къде ще цъфне въпросният платен медиен рупор. Ще инициира поредният национален референдум (ли) или ще тръгне на турне в подкрепа на менте патриотизма и повишаването на раждаемостта на етнически чистите (пра)българи?!
Ако нищо не се появи в ефира на бТВ на мястото на Слави – добре. Ако вместо него пуснат поредния турски сериал – още по-добре. Една турска сапунка ще нанесе много по-малко вреди на аудиторията, отколкото един български ибрикчия-шоумен.
Нека не се лъжем – Слави отдавна не е коректив, а част от статуквото. Сбогом на ППП-то на българския шоубизнес. Какво е ППП? Платен Популярен Популизъм.

Една тъжна равносметка

Тъжна равносметка след края на днешното събитие:
България е член на ЕС – обединение, в което близо 2/3 от страните са с преобладаващо католическо или протестантско вероизповедание. И въпреки това БПЦ отказа да вземе участие в общото Събитие за мир заедно с Папата. Това доказва най-малко две неща:

1. Дълбоката социокултурна, обществена, религиозна и ако щете цивилизационна пропаст между Българската държава и останалите страни от ЕС.

2. Православните миряни в България нямат никакво представителство в лицето на БПЦ. Тя е откровен изразител на чужди интереси. Отсъствието й от днешното събитие го доказа по безспорен начин.

В името на истината

В името на истината и без грам ирония трябва да призная, че днес Президентът Радев произнесе първата си смислена реч.
Трябваше да си тръгне Иво Христов и да пристигне Папата, за да доживеем подобно чудо. Което не е никак изненадващо, защото Светият Отец прави чудеса, където и да отиде. Ето например днес вдъхна разум в дървената глава на руския Буратино Радев. Дори и Баце се изцепи трогателно: Харесвам Папата.
За да вдъхне разум и в неговата тиква обаче, ще се наложи още едно посещение …
минимум 

За думите, книгите и смисъла

изтеглен файл

Когато бях малка, всяко лято прекарвах ваканцията при маминка и дядо.
Дядо обичаше книгите. Обичаше да ги купува, обичаше да ги колекционира, обичаше да ги чете.
Предаде и на мен тази любов. В началото тя беше насилствена, непоискана и натрапена. Защото дядо имаше странни методи на преподаване.
Всяка сутрин след закуска трябваше да прочета определен брой страници от посочена от него книга и после да му ги разкажа. По този начин упражнявахме четене с разбиране. На следващото лято, освен да чета и разказвам, трябваше да преписвам в тетрадка прочетените страници. Така упражнявахме правопис, краснопис и пунктуация.
По-късно добави и още едно перфидно изтезание. Понеже бях левичарка, а той като представител на старата школа, искаше да ме научи да пиша с дясната ръка, всеки път, когато ме караше да преписвам, връзваше лявата ми ръка с канап за подлакътника на стола и трябваше да пиша с дясната. Бавно, мъчително и болезнено упражнение, особено когато се налага да го изпълняваш, докато навън лятото нагло дефилира в цялата си прелест, а ваканцията се е ширнала пред теб с безкрайността на шарена дъга след дъжд.
Признавам, обаче, че тайно се влюбих в тези летни изтезания. Наречете го стокхолмски синдром, но в един момент вече нямаше нужда да бъда заставяна да чета и преписвам. Нямаше нужда да ме връзват с канап за стола, нямаше нужда да ме държат насила далеч от неграмотното лято навън. Аз копнеех за тези изтезания, очаквах ги с нетърпение. Когато дядо усети това, отпусна хватката, скъса канапа, пусна ме на свобода сред необятното пасище на плодородната му библиотека.
И днес, след толкова много години, осъзнавам, че съм била като диво жребче, нуждаещо се от опитомяване, от навика да носи седло и юзди, да търпи човек на гърба си.
Аз бях млад необязден мустанг, а дядо – моят horse whisperer.
Научи ме да уважавам думите, да ги допусна до себе си, да заживея със смисъла им, да свикна с причудливите им форми, странните им истории и неочаквани обрати.
Дядо ме научи да обичам книгите. А тази любов ме направи свободна. Защото няма по-голяма свобода от четенето. То те пренася в различни епохи и светове, телепортира те от дълбоката древност в невъобразимото бъдеще, превръща те от мъж в жена, от дете в старец, от страхливец в герой, преодолява граници и измерения.
Не ме разбирайте погрешно. Не казвам да връзвате децата си за стола, за да четат, не казвам да ги тормозите.
Казвам просто да ги учите да полагат усилие. Като всяко безценно нещо, четенето изисква труд, който се отблагодарява с времето. Думите са семена, които се нуждаят от време, за да покълнат, пораснат и дадат плод. Четящият човек е земеделец, само че неговите семена са думите, жътвата му – прочетените книги, а свободата – неговата реколта.
Честит ден на книгата. Четете и бъдете свободни.

Катедралата Нотр Дам или гладуващите деца в Африка

5cb4e373230000f4006db2b0Photo: Thibault Camus/AP)

Покрай злополучния  пожар в катедралата Нотр Дам се сетих за един позабравен филм на Фолкер Шльондорф от 2014 г., който се завъртя и по българските кина. Историческата достоверност на фактите в него остава спорна и до днес, но художествената му стойност е неоспорима.

https://www.youtube.com/watch?v=qivQ-Pp1MDo

Казва се „Дипломация“ и пресъздава кратък, но малко известен епизод от Втората световна война. Действието се развива в рамките на едно денонощие – 24 срещу 25 август 1944 г.

Нацистка Германия вече губи войната и Съюзническите сили са на броени часове от Париж. В отчаян мегаломански пристъп на безпомощна ярост, Хитлер заповядва на своя военен губернатор генерал Дитрих Фон Холтиц да унищожи града.

Под всички емблематични сгради и паметници-символи на Париж, са заложени експлозиви. Пъкленият план на нацистите е да ги взривят при изтеглянето на войските си от френската столица. Фюрера замисля да унищожи сърцето на града, неговата гордост – културното му наследство. А Париж безспорно е сърцето на западна Европа. Сред заплашените от унищожение сгради са Айфеловата кула, Лувъра, Триумфалната арка, мостовете на Сена, Парламента, Версай и разбира се, катедралата Нотр Дам.

Съдбата им е в ръцете на немския генерал губернатор Фон Холтиц (блестящо изигран от актьора Нилс Ареструп). Той е изправен пред нечовешката дилема да спаси Париж, рискувайки кариерата и живота си или да изпълни чудовищната заповед. Докато генералът се готви да осъществи зловещия замисъл, на сцената се появява шведският дипломат Раул Нордлинг, който посредничи между нацистките окупационни сили и френската Съпротива  (в ролята Андре Дусолие). Двамата мъже прекарват тежка безсънна нощ в ожесточен спор помежду си.

Пруският генерал, като всеки истински германец, настоява да остане верен на воинския си дълг. Шведският консул от друга страна всячески се опитва да го убеди да се откаже от унищожителния план и да пощади Париж.

С пламенна защита на цивилизацията дипломатът успява да удържи блестяща победа. Триумфът му е извоюван не със силата на оръжието, а със силата на словото. Думите, понякога, побеждават бомбите. Макар и рядко, макар и (само) на кино.

В края на филма двамата герои посрещат утрото уморени, но обединени в убеждението си, че идните поколения заслужават да наследят френската столица в цялото й великолепие. Париж е спасен.

След края на Втората Световна война генерал фон Холтиц е удостоен с рицарско звание на френския почетен легион за това, че не е допуснал Париж да бъде разрушен при отстъплението на немските войски, въпреки изричната заповед на Фюрера.

Днес, когато пламъците от пожара в катедралата Нотр Дам едва са изтляли, би било добре да си спомним тези отминали събития. Да си дадем сметка какво точно спасяваме, спасявайки една катедрала. А отговорът е прост. Спасяваме човешката история. Но едновременно с това спасяваме и бъдещето. Защото имаме отговорност не само към миналото и паметта, но и към поколенията след нас, които ще искат да видят това минало и да общуват с него.

И тук идва въпросът за моралния избор. Той прониза новините около пожара в Нотр Дам и увисна в общественото пространство като димяща отломка.

Кое е по-важно – човешкият живот или един готически паметник?

Мнозина твърдят, че видите ли, за мъртвия каменен монумент светкавично били събрани 1 млрд евро, а пък за гладуващите деца в Африка на никой не му пукало.

Последното, разбира се, не е вярно, защото не една и две международни хуманитарни организации се занимават именно с набирането на средства в помощ на африканските деца.

Има ли смисъл да сравняваме грижата за човешкия живот с грижата за една опожарена сграда? Съществува ли въобще такава дилема – или катедралата, или децата на Африка? Аз бих отговорила така: и двете.

Както Нотр Дам заслужава обединените усилия на международната общественост, така и гладуващите деца в Африка (и навсякъде по света) заслужават грижа, финансова и медицинска помощ.

Отношението и към двете е мерило за цивилизованост и хуманизъм. Човечността означава нетърпимост към страданията на другите. Човечността означава и уважение към историята и нейните реликви. Грижата за човешкия живот е грижа преди всичко за бъдещето. Грижата за културното наследство е грижа най-вече за миналото. А без минало няма бъдеще.

Затова на онези, които откриват морална колизия между Нотр Дам и гладуващите деца в Африка бих отговорила така. Никой не ви пречи да дарявате пари за африканските деца. Свободни сте да го направите, както и когато намерите за добре. Подобен акт би бил върховна проява на хуманизъм и човеколюбие. Спасяването на гладуващите деца по света е достойна кауза. Опазването на световното културно наследство е друга достойна кауза.

Човечеството има много каузи. Между тях няма и не бива да има противопоставяне. Те трябва да съществуват заедно. И още нещо – никой не е насилвал или задължавал когото и да било да прави дарения за възстановяването на катедралата. Това е напълно доброволен акт. Сигурна съм, че френската държава ще намери най-добрия и прозрачен начин да разходва набраните средства.

Гениалният Виктор Юго е казал:

„Архитектурата е записала великите идеи на човешката раса. Не само всеки религиозен символ, но всяка човешка мисъл има своята страница в тази огромна книга.“

Катедралата Нотр Дам е архитектурен паметник, запечатал великите идеи на човешката раса, който заслужава да бъде спасен. Не само заради френския, а и заради всички останали народи по света.

Защото иначе какво ще завещаем на идните поколения? По-добре катедралата Нотр Дам, отколкото свят, изпълнен с опожарени руини. Децата в Африка няма да гладуват по-малко ако оставим световните културни паметници на разрухата на времето, нали така?