Три билборда извън града в БГ вариант

835193

Снимка: bTV

Нашенските три билборда извън града не са точно три и не са извън града, а тъкмо напротив. Намират се в най-големите градове на страната, където – предполага се – живее модерното градско население с прогресивни възгледи и толерантност към различните.

Нищо подобно. Реакцията към въпросните билборди е меко казано извънградска.  Ето за какво става въпрос. Ще цитирам откъс от статия в секция „Горещо“ на известен новинарски сайт: „Джендърски билборд скандализира Варна. Провокативната реклама обаче на мига е била унищожена от зачитащи традициите варненци“.  Край на цитата.

„Справедливият“ гняв на „авторитетния“ новинарски портал е предизвикан от серия билборди на „Glas Foundation“, призоваващи към повече разбиране и толерантност към ЛГБТ общностите у нас. Билбордите се появиха в София, Варна, Пловдив и Бургас. На един от тях са изобразени двама прегърнати мъже в гръб, които гледат към надписа на Народното събрание „Съединението прави силата“. На визията присъства и послание „Няма нищо страшно, това е просто любов“.

Онзи ден сутринта във Варна въпросният билборд осъмва порядъчно осквернен – разпокъсан и с разлята боя, която скрива снимката и текста. Будното гражданско общество на морската ни столица тутакси активира механизмите на спонтанната обществена цензура, очевидно силно скандализирано от недопустимата проява на джендър толерантност.

Аз самата съм родена и израснала във Варна и откровено се срамувам от реакцията на родния ми град към въпросния билборд.

Срамувам се, че в страната ни все още има хора с ретроградни хомофобски възгледи, характерни за едни отминали патриархални времена.

Срамувам се, че толерантността към различните е на толкова критично ниско ниво, въпреки че страната ни е член на ЕС повече от 10 г.

Единица мярка за цивилизованост на едно общество е именно отношението му към различните – различните по пол, етнос, цвят на кожата, религия и сексуална ориентация.

Хора, за Бога, настоящият министър-председател на Сърбия е открито хомосексуална жена. А Сърбия дори не е член на ЕС.

Не ви моля да се засрамите, а само да се замислите!

Толерантността има много измерения.

Колко от нас са имали съученици, които са наричали„зубъри“ и на които са се подигравали заради очилата с голям диоптър и лошите оценки по физическо?

Колко от нас са наричали пълното момиче от съседния чин „дебела свиня“ и са го спъвали в междучасието?

Колко от нас са сочели с пръст чернокожия студент по медицина, който минава по улицата, „Мамо, мамо, виж, негър“?

Колко от нас са плашили децата си, че ако не слушат, циганите ще дойдат да ги вземат?

Колко от нас са паркирали автомобила си на място за инвалиди без да им мигне окото?

Колко от нас се чувстват различни, но живеят в лъжа, за да бъдат приети от обществото?

Това са вредни стереотипи, наслагвани с векове, които е крайно време да изкореним.

Но за да ги изкореним, трябва да се борим с тях.

А за целта се необходими точно такива кампании.

Защото билбордите на Glas Foundation носят едно простичко послание: Няма нищо страшно, това е просто любов.

И наистина, хора, няма нищо страшно, няма нищо нередно, неморално или осъдително в това да избираме кого да обичаме. Защото важното е да надделее любовта, а не омразата.

Гледайте филма „Бохемска рапсодия“, пуснете си “Somebody to love” на Queen.

Текстът на песента е написан от Фреди Меркюри. Той също е бил различен. Или вие мразите и него?

И нека следващите три билборда извън града да гласят:

Билборд 1 „Не мразим различните“

Билборд 2 „ Приемаме ги“

Билборд 3 „Няма нищо страшно“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Реклами

За бежанците и добрата кухня

Днес обядвах в ебаси якия турски ресторант на „Цар Симеон“, „Авразия“ се казва. Малък и бая изкъртеничък, обаче мега вкусно. Хапвах си сочния телешки дюнер и си мислех как Антъни Бурдейн, ако беше жив и беше дошъл в София, щеше да се завре точно по тия ъндърграунд заведения из неугледните улички около джамията. Щеше да хапва вкусна арабска храна, мирисът на екзотични подправки щеше да гъделичка носа му и да си облизва пръстите от кеф. И няма значение, че в тоя район арабскатареч се чува по-често от българската, че съмнителни тъмни субекти седят по бордюрите и пушат миризлив арабски тютюн, няма значение, че Мека изглежда по-близо от Брюксел. Ей това са бежанците, които ни карат да ненавиждаме, прогонваме и презираме. Съжалявам, но аз не ги ненавиждам, не ги мразя и не ми пречат. Препоръчвам на всички да се отбият за едно суджу с лахмаджун в ресторант „“Авразия“. Като цяло препоръчвам на всички да хапват по-често чуждестранна кухня. Храната прави хората толерантни, изпарява омразата, изпържва я в тигана си, опича я във фурната си и от нея нищо не остава. В тази връзка, гледайте новия сезон на Chef’s table по Netflix. Този сериал е химн на интернационалната кухня, говори на универсалния език на вкусното. Няма по-добро Есперанто от храната, защото небцето е най-големият полиглот. Втора серия например разказва за една незаконна мексиканска имигрантка от Щатите, която отваря малко капанче във Филаделфия и приготвя най-уникалната мексиканска кухня. Затова хапвайте вкусна храна – българска, турска, френска, китайска, арменска и ще усетите как омразата се утаява на дъното на чинията като мазен сос. И да, давам си сметка, че измежду смуглите минувачи на „Цар Симеон“ вероятно има и такива, които грабят, изнасилват и убиват. Изроди имат всички народи, религии и общности. Нима ние, европейците, си нямаме изроди? Хитлер да не би да е бежанец, ами Сталин? Нима извергът, който оня ден заклал 4-ма души в Каспичан, е бежанец? Ами не, наш си е, българин.
И не, не ви препоръчвам да предприемате вело трип до Таджикистан, защото най-вероятно ще ви сполети съдбата на двамата млади американски идеалисти, които бяха зверски убити там това лято.
Пак повтарям, изроди има навсякъде. Те не са патент на бежанците. Не слушайте Марин льо Пен, Орбан и Каракачанов, те най-вероятно не са опитвали арабска кухня.

Смъртта не е оправдание

За пореден път България се прекланя пред паметта на една, меко казано, спорна личност. Става дума за проф.Божидар Димитров.
1. Бог да го прости и съболезнования на близките му!
2. Но … нека не забравяме какви приказки изприказва и какви срамни дела сътвори този човек, апропо бивш сътрудник на Държавна сигурност, също така бивш член на БСП, след което бивш член на ГЕРБ и още безброй много все халтурни и все откровено чалгаджийски превъплъщения.
Преди година в webcafe.bg имаше статия за историческата чалга и патриотизма. Е, покойният проф.Димитров бе пионер на тази чалга.
3. Единствено в България смъртта реабилитира срамните дела на човек приживе. Достатъчно е само някой да почине, за да започнем да славословим по негов адрес – каква чудесна личност и какъв безпримерен герой е бил и как ще пребъде в историческата памет на българите вовеки. Пресните примери са с академик Светлин Русев и сега с проф.Божидар Димитров.
Медиите го венцехвалят и славословят, приятелят му Вежди Рашидов рони крокодилски сълзи за него в национален ефир (а по-голям позор от това да те оплаква след кончината ти човек като Вежди Рашидов няма).
Припомням на медиите, които ридаят така неутешимо за проф.Димитров, едно негово неотдавнашно обръщение към техен колега от в.Дневник:
„Директорът на НИМ проф.Божидар Димитров се обърна към репортер на „Дневник“ с думите: „Айде, опитвам се, ваш’та мама соросоидска, да ви хвана логиката.“
Припомням и мотивите към подписката от 2015 г., която беше инициирана за пенсионирането на професора:
„Настояваме Божидар Димитров /роден 1945 г/ да бъде пенсиониран от поста му директор на НИМ. Този човек:
– Обижда научната общност с недоказани твърдения и небивалици
– Обижда националното чувство с търгашеското си отношение към наследството, превръщано в бутафория за пред туристи
– Обижда вярващите християни с езически измишльотини
– Обижда публичния морал с гордостта си от това, че е бил сътрудник на Държавна сигурност, с конюнктурната смяна на политически убеждения, с грубиянското си поведение в медиите.“
Край на цитата.
В заключение: Да уважаваме смъртта е задължително, да неглижираме факти и изопачаваме истината е престъпно.
Смъртта не е оправдание за никого. Достойните хора заслужават достойни думи след смъртта си. Недостойните заслужават откровена оценка и безпощадна обективност.

На кино в мола

На кино в The Mall – преживяване, достойно за пореден епизод от серията Джурасик парк.
Решаваме да хапнем във food corner-а преди филма. Аз съм на касата и тъкмо си плащам храната. До мен се появява момиченце на около 5. Стои безмълвно и гледа към касиерката. Секунда по-късно зад гърба ми се надвесва плътно татуиран орангутан по потник и джапанки. Боботи заплашително в изблик на остра тестостеронна хипертония:
– Дай на детето диня ма, от пол’вин час чака тука!
Гневът на орангутана е насочен към касиерката, която инстинктивно отстъпва назад и вдига ръка към лицето си – като беззащитен макак, нападнат от освирепяла горила.
– Айде, давай на детето динята, кво чакаш?! – изръмжава отново липсващото звено между човека и маймуната.
Сащисаната продавачка с треперещи ръце му подава чинийка с 2 нарязани парчета диня. Оня й хвърля презрително няколко монети и се обръща към отрочето си:
– Айде, тате, те тия не те виждат, щот’ за тях си мравка. Разбра ли, тате? Ти за тях си МРАВКА!
Поглежда ме с изражението, което (предполагам) е имала първата човекоподобна маймуна, слязла от дървото и изправила гръб, за да хване дървен кол в ръка.
Приятели, вярвайте ми, добрият стар сър Чарлз Дарвин е прав – човекът е произлязъл от маймуната. И някои все още произлизат. Видях го с очите си. А молът е царството на маймуните. The Mall заслужава нов слоган – добре дошли в маймунарника.

По повод ЕвропреЦедателството и Българската Фасада

Беше едно лято в края на 80-те, малко преди комунистите да се самосвалят от власт. Да съм била на колко – някъде на 9-10 г. Карах лятната ваканция при маминка и дядо в Аксаково – доста приятно селце от градски тип на 6-7 км от Варна. Това лято в Аксаково течеше трескава подготовка за посещението на някакъв комунистически големец от братската Китайска Народна Република. Делегацията му беше на визита в България и съответно щеше да мине през Варна и Аксаково с посещение в кметството и разходка из селото. Маршрутът на китайската делегация минаваше и по улица „Митко Палаузов“, на която се намираше (и все още се намира) нашата къща. Леле, какви ремонти паднаха това лято в Аксаково – то не бе асфалтиране, то не бе подмяна на тротоари, то не бе боядисване на сгради, то не бе садене на цветя, дървета и какво ли не. Задължиха хората да си ремонтират и боядисат оградите и фасадите на къщите, да си стегнат дворовете и градинките. Особено пък онези, които, като нас, живееха на улиците, по които щеше да мине маршрутът на китайците. Помня трескавата атмосфера, помня шумните бригади от цигани, които сменяха разбитите тротоарни плочки по нашата улица. Помня и дядо, който гневно сумтеше и тихо кълнеше комунистите под мустак: – Мрррръсници, маззници, гадини. Ходеше по двора със сламена шапка, изгорял на потник и нареждаше: – Ще им боядисвам аз, ще им ремонтирам аз – мръсници, мазници! А маминка му шъткаше: – Тихо бе, Гошо, ще те чуе някой.
След около месец китайската делегация наистина пристигна и наистина мина и по нашата уличка „Митко Палаузов“. Всички бяхме излезли навън да ги посрещнем, дори ни бяха раздали български и китайски хартиени знаменца да ги развяваме. Няколко души от китайците влязоха в къщата на съседите ни отсреща – леля Недка и чичо Христо. Хапнаха хляб и сол и после продължиха. Това посещение в къщата на съседите също беше планирано. Даже имаше съревнование между комшиите коя къща ще изберат за кратка отбивка на делегацията. Дядо и маминка не участваха в тази партийна надпревара, въпреки че на вратата на двора ни имаше табелка Образцов дом. Китайците влязоха в друг образцов дом, защото миналото на дядо не беше никак образцово и той не беше партиен член (с което и до ден днешен много се гордея). После си тръгнаха, а ние за кратко се радвахме на асфалтираните улици, поправените тротоари и боядисаните фасади. След което всичко светкавично се разпадна.
Сетих се за тази история покрай Европредседателството и трескавите недоклатени ремонти в София през последните месеци. Същата работа, само че 30 и кусур години по-късно. Много от плочките на тротоара бяха некадърно сложени и се разкъртиха за отрицателно време. Като ремонта на бул. Дондуков – does it ring a bell?
Нескопосани действия и замазване на положението за пред чужденците. Това е манталитет и той е неизкореним, татуиран е в съзнанието ни, закодиран е дълбоко в ДНК-то ни.
Затова Иван Костов беше прав навремето като казваше, че това нашето е фасадна демокрация. ФАСАДНА ДЕМОКРАЦИЯ – демек фалшива, псевдо, ерзац. Ремонтите ни също са фасадни, временни и набързо скалъпени – колкото да издържат една чуждестранна делегация. В момента София е спретната надве-натри и накипрена за пред европейските чиновници, като селска мома, чийто родители искат да й намерят богат иностранен жених. Но всичко това е фасада, която крие истината, истината, която само ние наивно вярваме, че непредубеденото чуждестранно око няма да прозре. София в деня на старта на българското европредседателство прилича на павилион в киноцентър Бояна, нескопосан декор от нискобюджетен филм. Отвъд чудесната лустросана фасада прозира истината, а тя е грозна.
P.S. Между другото дядо ми дълги години се бори да сменят името на улицата ни от „Митко Палаузов“ на нещо друго, достойно и несвързано с престъпния комунистически режим. Улицата ни все още се казва „Митко Палаузов“ и това някак говори само за себе си.

Пост относно постфактум посттравматичния стрес

Чета днес за посттравматичните стресове, дето разни бармани били изживявали, щото Кевин Спейси, разбираш ли, ги бил хванал, моля ви се, за чатала преди … ъъъъ, преди 13-14 години някъде. Еба ти отложеното признание за посттравматичен стрес, еба ти барманите, еба ти чаталите!
Като са ви толкоз скъпи чаталите, що чакахте толкова време преди да си отворите устите? Прекалено много се нароиха напоследък такива и все сексуално абюзнати, че спокойно могат да си отворят клуб. Пардон, те вече си имат клуб – Холивуд се казва.
Та покрай тия тежки бармански и сервитьорски PTSD-та, взех да се замислям дали и аз собствено, разбираш ли, не страдам от подобен посттравматичен стрес следствие на упражнен сексуален тормоз върху личността ми в далечното и вече замъглено от пелената на забравата минало. И бингооо! И бууум! И прааас! Сетих се! Аз страдам от тежко посттравматично стресово разстройство, причинено ми от цяла кохорта недорасли момчетии на възраст между 7 и 14 години. Тия същите невръстни харви-уайнстийновци (чиито имена не си струва да споменавам по простата причина, че никой от тях не се казва Кевин Спейси или Дъстин Хофман или Харви Уайнстийн впрочем), та тия същите упражняваха системен сексуален тормоз върху мен и моите клети съученички години наред. Вдигаха ни полите, дърпаха ни опашките, слагаха тайно огледалца, с които да ни гледат гащичките, а на ония от нас, които за лош късмет вече имаха и цици, директно ги хващаха за циците. Имаше си дори термин за това – цомбене на женки му викаха. Мен много-много не ме цомбеха, щото вторичните ми полови белези бяха доста скромни чак до 6-7 клас. Пък и аз се научих още на невръстна възраст да парирам сексуалните попълзновения на момчетата по следния начин – чрез брутално отнемане на удоволствието им от тормоза.
Наблюдавайки врещящите си и ужасени съученички, които изпадаха в истерия всеки път щом момчетата ги заклещеха с цел да им вдигнат полите, аз стигнах до следния извод. Дай им каквото искат и по този начин им отнеми най-големия кеф – да видят унижението ти. Та ето каква беше моята печеливша антихарасмънт стратегия – още щом видех някой коварно ухилен хлапак да се приближава към мен, сама вдигах полата си и му показвах гащичките си. Оставях го добре да ги огледа и да преброи всички цветчета и райенца по тях. Трябваше да видите лицата им – пълен блокаж, error 404, както бихме казали днес. Директно изпадаха в ступор все едно ги бяха изкарали на дъската да решават уравнение с три неизвестни. Гледаха ме като да бях живо олицетворение на тригонометрията. Та така се справях аз със сексуалния тормоз преди хммм, има-няма 25 години, че и отгоре. И до ден днешен не осъзнавах, че всичко това ми е причинило тежък посттравматичен стрес. Заклевам се. Едва като зачетох бълващите отвсякъде истории за отдавна обарвани цици, масажи на петички, агресивно апроучвани чатали и прочие, осъзнах с четвъртвековно закъснение своята посттравматична обремененост.
А сега искам да се обърна към тия мили барманчета, сервитьори, хостеси, моделки, козметички и асистентки, които със закъснение признават за сексуалния тормоз, на който са били подложени. Казвайте си, бе хора, казвайте си навреме, казвайте докато е прясно, казвайте, докато дет се вика чаталът ви е още топъл от ръката на въпросното селебрити. Всичко останало е гнусно лицемерие и престорена посттравматичност. Колкото по-навреме се изобличава подобно поведение, толкова по-рядко ще се случва то. Колкото по-гръмогласно осъждаме насилственото опипване на чатали, толкова по-рядко чаталите ни ще бъдат насилствено опипвани. Дългогодишното премълчаване на подобни факти девалвира тяхната достоверност, девалвира въздействието им. Затова казвайте си навреме, казвайте си веднага! В противен случай чаталът ви си заслужава съдбата. А иначе Харви Уайнстийн, Дъстин Хофман и Кевин Спейси са вършили гнусотии, не казвам, че не са. Но още по-гнусно е, че потърпевшите са си мълчали и то десетки години. Дългогодишното мълчание девалвира закъснялото признание. Това е скромното ми мнение на наскоро осъзнала се жертва на постпостпосттравматичен стрес.

Йовков и татуировките

Ъгъла на Попа и Граф Игнатиев – шумна група цигани стояха на спирката, викаха, смееха се и ръкомахаха. Погледът ми привлече един от тях – на видима възраст 45 г., много кльощав, с възлести ръце и грубо осеяно с белези лице, сякаш излязло изпод длетото на Вежди Рашидов. Целият блестеше от синджири и ланци, облечен в черна тениска със златен надпис Версаче, носеше парени дънки и лачени обувки с остри бомбета. Компанията около него продължаваше да вдига невъобразим шум. Само той стоеше безмълвен. Захапал наполовина изпушен фас, гледаше захласнато пред себе си с томителния поглед на Марлборо мен от старите реклами.
По едно време леко се усмихна и разкри комплект пожълтели зъби, сред които проблясна и един златен.
И тогава я видях – направи ми впечатление, защото беше на много необичайно място за татуировка. Циганинът имаше татус точно под лявата челюст – голям разкривен надпис с някакъв уникален джипси сериф: АЛБЕНА. Беше си татуирал Албена. Сигурно ужасно много я обича тази Албена, помислих си. Баси голямата татуировка и то изцяло с главни букви. Тая Албена сигурно е страшна красавица. Някоя невръстна циганка със смолисточерна коса и сексуален апетит на разгонена котка.
Не знам защо, но веднага се сетих за разказа на Йордан Йовков „Албена“. Мозъкът ми защрака като пишеща машина и напечата следния цитат:
„Грешна беше тая жена, но беше хубава“.
Толкова преразкази с елементи на разсъждение и литературни анализи съм изписала на тема Йовков, че още помня наизуст цели изречения от разказите му.
И както си мислех за Йовковата Албена, точно в този момент мангалът се обърна и видях, че под дясната му челюст има друга татуировка, изписана с разкривени букви: Дафинка.
По-късно като се прибрах, намерих разказа на Йовков в нета и го прочетох на един дъх … няколко пъти. Първия път очите ми се насълзиха. Бях забравила какъв вълшебник е, как умело жонглира с думите с финес и лекота. Има една пестелива емоционалност в езика му, която ме омагьосва.
Ето кратък цитат, за да си припомните и вие магията му:
„А Албена беше вече близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха, пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се смееше, очите й не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато тя се намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице – от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.“

Красивите думи са като татуировките – остават завинаги, не можеш да ги изтриеш!