Йовков и татуировките

Ъгъла на Попа и Граф Игнатиев – шумна група цигани стояха на спирката, викаха, смееха се и ръкомахаха. Погледът ми привлече един от тях – на видима възраст 45 г., много кльощав, с възлести ръце и грубо осеяно с белези лице, сякаш излязло изпод длетото на Вежди Рашидов. Целият блестеше от синджири и ланци, облечен в черна тениска със златен надпис Версаче, носеше парени дънки и лачени обувки с остри бомбета. Компанията около него продължаваше да вдига невъобразим шум. Само той стоеше безмълвен. Захапал наполовина изпушен фас, гледаше захласнато пред себе си с томителния поглед на Марлборо мен от старите реклами.
По едно време леко се усмихна и разкри комплект пожълтели зъби, сред които проблясна и един златен.
И тогава я видях – направи ми впечатление, защото беше на много необичайно място за татуировка. Циганинът имаше татус точно под лявата челюст – голям разкривен надпис с някакъв уникален джипси сериф: АЛБЕНА. Беше си татуирал Албена. Сигурно ужасно много я обича тази Албена, помислих си. Баси голямата татуировка и то изцяло с главни букви. Тая Албена сигурно е страшна красавица. Някоя невръстна циганка със смолисточерна коса и сексуален апетит на разгонена котка.
Не знам защо, но веднага се сетих за разказа на Йордан Йовков „Албена“. Мозъкът ми защрака като пишеща машина и напечата следния цитат:
„Грешна беше тая жена, но беше хубава“.
Толкова преразкази с елементи на разсъждение и литературни анализи съм изписала на тема Йовков, че още помня наизуст цели изречения от разказите му.
И както си мислех за Йовковата Албена, точно в този момент мангалът се обърна и видях, че под дясната му челюст има друга татуировка, изписана с разкривени букви: Дафинка.
По-късно като се прибрах, намерих разказа на Йовков в нета и го прочетох на един дъх … няколко пъти. Първия път очите ми се насълзиха. Бях забравила какъв вълшебник е, как умело жонглира с думите с финес и лекота. Има една пестелива емоционалност в езика му, която ме омагьосва.
Ето кратък цитат, за да си припомните и вие магията му:
„А Албена беше вече близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха, пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се смееше, очите й не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато тя се намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице – от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.“

Красивите думи са като татуировките – остават завинаги, не можеш да ги изтриеш!

Advertisements

Черен влак се композира

 

Пътувам си аз във влака
и едно бебе в нашето купе взе, че се наака …
Майка му така се притесни,
чуди се къде да го преповие и смени …
Щото, нали
в купето (честно казано) взе да вони.
А нали знаете, кенефа на влака
е мамата си трака – пълна клоака.
Изключено е човек там да ака,
щото със сигурност и физически и ментално ще се прецака.
Та си помислих: в тая ситуация,
не е ли най-добре да си с констипация.
И не е ли вече крайно време БДЖ-то да се приватизира,
че е съвсем нормално на пътниците да им се досира!

Сменяйте си чорапите

Днес, кой знае защо, си обух жълти чорапи. Дали, защото пролет отново бе дошлаа (из песента „Детски спомени“ на Кристина Димитрова и Орлин Горанов), дали защото е петък, дали защото съм с кецове в зелено и жълто и съответно жълтите чорапки мноооого ми отиват… Причината не е важна, важното в случая е следствието.
Защото се появи един проблем – един мъничък дразнещ детайл, едно остро камъче в обувката, така да се каже, един прът в колелото на прогреса, една досадна досадност, както вероятно би се изразил Карлсон.
И тя е следната: сладките жълти чорапки са от ония най-късите, дето се носят като си с маратонки или кецове, от ония летните, дето почти не си личи, че си с тях.
Та тия чорапки постоянно ми се свличат от крачето, един вид сами се събуват, изсулват се от петичката и адски много ме дразнят и гнервират. Непрестанно трябва да се събувам и свирепо да ги дърпам нагоре.
Та какво исках да кажа в крайна сметка, какъв беше пойнта на тази история? Ами, горе-долу никакъв. Общо взето, нищо не исках да кажа, освен да внимавате с късите чорапи за маратонки – много кофти се свличат понякога и това тотално може да ви съсипе деня (и/или нощта).
Което ме подсеща за Карлсон, който живее на покрива.
Ниският тантурест Карлсон разказва на Дребосъчето как като бил малък много обичал да се катери по дървета, ама на наааай-високите клони, чак горе на върха на короната. Представям си го направо – като малък Кинг Конг лилипут, който се катери по Ню Йоркски небостъргач. Нещо такова.
Та един ден Карлсон се покатерил на супер високо дърво и безгрижно си висял там цял ден, кацнал на върха като дебела птица от неустановен биологичен вид.
По едно време дошла баба му и започнала да го вика:
– Карлсон, миличък, слез долу! Слез, на баба сладкото момченце, защото трябва да си смениш чорапите.
Забравих да спомена, че Карлсон ужасно мразел да си сменя чорапите. Това било едно от нещата, които го изкарвали от равновесие и направо го вбесявали до мозъка на костите му чак до симпатичната перка на гърба му.
Карлсон се свил навъсено в клоните на дървото, погледнал босите си крака, обути в протрити, мръсни чорапи с дупки на палците. Започнал нервно да мърда с пръсти и да сумти. Баба му пак се провикнала отдолу:
– Карлсон, миличък, смени си чорапите. Донесла съм ти съвсем нови, чистички чорапи. Само трябва да слезеш долу и да ги обуеш, миличък.
Карлсон отново изсумтял и сърдито й се троснал:
– Няма пък да сляза и няма да си сменя чорапите!
Баба му, обаче, била твърдоглава и упорита старица, голям инат и кривотия – същата като него. Скочила на дървото като катеричка и се изкатерила до най-високия клон, на който Карлсон невъзмутимо си седял и мърдал пръстите на краката си (които приличали на малки розови наденички – или аз поне така си ги представям). Той никак не се изненадал, защото много добре познавал баба си и сприхавия й характер. Затова въздъхнал примирено, подал си дебелите крачета, за да може тя най-накрая с риск за живота си, покачена на най-високото дърво в цял Стокхолм и то при свиреп насрещен вятър, да му смени чорапите.
И какво мислите направила старата?
Събула чорапите от шишкавите крачета на Карлсон и ги разменила. Левия чорап обула на десния му крак, а десния чорап нахлузила съответно на левия.
Какъв е изводът:
1. Избягвайте да носите къси чорапи за маратонки – много неприятно се свличат.
2. Сменяйте си чорапите редовно, сменяйте ги дори при форсмажорни обстоятелства, екстремни метеорологични условия и природни бедствия.

P.S.1 Историята за Карлсон и баба му не е точно такава. В книгата баба му наистина искаше да му смени чорапите, но останалите детайли са плод на моето въображение. Сигурна съм, че Астрид Линдгрен няма да се сърди… много.
P.S.2 Винаги, когато си сменям чорапите се сещам за Карлсон и баба му и тайничко се усмихвам.
P.S.3 Всеки път, когато си сменям чорапите се превръщам в детето, което бях преди 30 г.

Благодаря на Астрид Линдгрен, благодаря и на двете ми баби, които винаги ми осигуряваха чисти чорапи и имаха грижата редовно да ги сменям!

Люляка ми замириса

Прибирам се към къщи след супер напрегнат и изнервен ден в офиса. Шофирам замислено с физиономия на разплакано емоджи, на душата ми тежко, на брадичката ми (усещам) гнойка пъпка, а в главата ми се блъскат мисли като пеперуди в електрическа крушка. Ама едни такива нерадостни – за смисъла на живота, за неумолимостта на времето, за незначителните човешки проблеми и тревоги на фона на необятния космически всемир … Е от тоя сорт неща, за които са писали и Ницше, и Марсел Пруст, пък и Хорхе Букай (няма кво да се лъжем).
Паркирам аз на моята уличка, на която, пусто да опустее, по това време никога няма пукнато празно място за паркиране. А тоя път – ето на, напук на целия крив ден – цели две празни места, сякаш специално за мен запазени – да си спра на което си искам и при това само с една маневра.
Обаче не, тц, найн, ноу, ньет – дори и това не успява да усмихне тъжното емоджи.
Слизам от колата, прегърбена под тежестта на вселенската мирова скръб още от времето на Шарл Бодлер та чааак до Теодор Траянов. И точно когато с драматична решителност се запътвам към близкия магазин, за да купя бръснарски ножчета, здраво въже и 10 опаковки диазепам плюс евтина водка за разредител, та точно в тоя момент … люляка ми замириса. Ама буквално, баш както дядо Вазов го е казал:
„Из съседната градина
люлека ми замириса…
Върнах се в цветуща младост,
сетих трепети и сладост,
люлека ми замириса“…
Щото, нали, на нашата уличка има една красива къща с двор, в който, братче, цъфнали едни ми ти кичести дъхави люлякови храсти. Не стига това, ами и две къщи по-надолу в двора на друга къща, се подава друг люляков храст, обаче бял. И той кичест, и той уханен, и той пристрастяващо сладостен като скъп бял прах за шмъркане.
И като взе, че се ухили тва ми ти тъжно емоджи (сиреч аз), като почнА да подскача щастливо като първокласник след училище, като взе да рита камъчета като планинско козле, като взе да си свирка „Детство мое, реално и вълшебно, детство мое, така си ми потребно…“ и край! Цялата мирова скръб падна от плещите ми, все едно свалих 100 кила и станах лека като перце.
И в тоя момент се сетих за следните неща:
1. Днес Лили Иванова има рожден ден – не мога да бъда нещастна и потисната точно на рождения ден на моята любима Лили. Нямам причина.
2. Днес евреите почитат загиналите в Холокоста – ето това е истинско нещастие, а аз съм просто лигла с гнойна пъпка и ретрограден Меркурий. Нямам право.
3. Днес цял ден бях облечена с черна тениска с надпис: Life is a bitch. Нямам акъл.
Така че пожелавам на всички здраве, щастие и бизнес успехи, обичам всички бели, черни и жълти деца по света, обичам леви, център и десни, хетеро, хомо и транссексуални.
Мир вам и лека вечер 🙂

За София и провинцията или за провинцията в София

„Ех, най-накрая София на софиянци“, „Селяните се прибраха по родните си места и София се изпразни“ …
Чета подобни текстове с дискретна насмешка, която на моменти прераства в откровен присмех.
Хора, празна и спокойна София по време на празниците е нещо прекрасно – преживявала съм го. Празна и безлюдна София, обаче, прилича на кой да е малък провинциален град в България в кой да е ден от седмицата – тъжна картинка, навяваща нерадостни мисли за икономическа стагнация. Празна София е като Ловеч или например Смолян или пък Тетевен, Казанлък или даже Враца, или пък Монтана.
Подобна София е прекрасна, точно защото е такава по изключение. Ако беше такава всеки ден, никой от вас нямаше да се бие в гърдите, че живее в нея.
А лицемерните постовe на т.нар.софиянци, че видите ли селяните са се изнесли и най-накрая видите ли са им оставили града, който видите ли само на тях принадлежи, издават тежка простащина и още по-тежък провинциализъм. Подобен местен шовинизъм е най-долното ниво на национализма, най-гнусното равнище на родовообщинен патриотизъм.
Между другото, аз съм от Варна. Обичам родния си град, обичам и София, в която живея вече 21 години.
Аз например никога не се радвам, когато улиците на Варна са пусти и паркоместата празни. Никога не потривам злорадо ръце: пфууу, селяните от Добрич, Силистра, Свищов, Провадия, Шумен и околностите си тръгнаха и най-накрая оставиха града на нас, истинските варненци. Радвам се, когато градът гъмжи от туристи, заведенията се пръскат по шевовете и икономиката на града върви нагоре.
И противно на всякаква логика и очевидност, най-големите селяни не живеят в селата, най-големите селяни живеят в най-големите градове.
Мислех си, че след падането на Берлинската стена българите ще станат по-либерални, пътувайки свободно ще видят свят, ще възприемат други ценности, ще станат по-толерантни към различната гледна точка. Провинциализмът и селянията, обаче, трудно се изкореняват. Трябва да минат поколения.
Има един стар виц от Тодор-Живково време как някакъв местен партиен деец решил да направи село Дългопол град. Събрал на мегдана всички дългополци, теглил им една дълга прочувствена реч как от утре вече трябва да се държат на положение, защото стават граждани и как в града нещата не са така, същите като в селото. Един белобрад старец се прокашлял притеснено, вдигнал ръка и попитал:
– То много хубаво това, че Дългопол ще става град, ама граждани ще ни докарате ли? Щото ние сме си селяни.
Между другото София е обявена за столица на 3 април 1879 г. Не е толкова отдавна – само преди някакви си 138 г. Май, обаче, са забравили да докарат граждани.
Между другото Пейо Яворов е от Чирпан, Димчо Дебелянов е от Копривщица, Йордан Радичков е от с.Калиманица, Монтанско, Георги Парцалев е от гр.Левски, Невена Коканова е от Дупница, Георги Господинов е от Ямбол, а Григор Димитров е от Хасково.
Обичам София, обичам и девиза й: Расте, но не старее.
Бих допълнила: а дано и поумнее.

С най-искрени чувства,
от една варненска селянка

Спомен за Георги Парцалев

Току-що видях Георги Парцалев – заклевам се!
На „Иван Асен“, на път за фризьор, се разминах с него. Мустаците, прическата, погледа, слабото кокалесто тяло – той беше. Чичо Манчо – същият! Даже и панталонът с висока талия и тънко коланче си бяха налице – абе, истински квантов скок, шпионка във времето, през която можех да надзърна 30 г. назад.
Докато, разминавайки се, чичо Манчо не ми поиска 2 лв. Тогава мандалото на времевия напречен разрез рязко хлопна.
Тупнах на земята като Алф от Мелмак и се отърсих. Дадох на Парцалев 2 лв.
Погледнах си телефона, за да проверя, така за всеки случай – 3-ти септември 2016 г.
К’ъв чичо Манчо, к’ъв квантов скок, к’ви два лева?!
Забързах към фризьорския салон и докато вървях, някак почувствах, че в косата ми се появиха още няколко бели косъма.
Ето това е истинският квантов скок – да боядисам побелелите коси, за да държа отворен процепа назад във времето, за да не загубя никога усещането, че чичо Манчо е ей там, на съседния тротоар.