Теория и практика на чакането

Едно време по соца се редяхме на опашки за банани и портокали преди Коледно новогодишните празници. Даже имаше специален сакрален израз, нещо като тайна парола: пуснаха банани, пуснаха портокали. И хората тутакси зарязваха всичко и с невротично (не)търпение се нареждаха да чакат. Озъртаха се като обрани евреи, а в очите им се четеше отчаяната решителност на вечно гладния. Днес, докато се разхождах из необичайно пролетна София в първия ден на 2021, се натъкнах на друг вид опашки. Пред Коста кафе и Старбъкс си виеха шумни върволици, които търпеливо чакаха да си вземат любимото еспресо, капучино, лате, американо, Фредо. Заради пандемията, знаете, кафетата работят само on thе go, така че хората се тълпяха отвън, любовно притиснати един в друг, без всякакъв помен от дистанция и в повечето случаи без маски. В очите им я нямаше онази отчаяна превъзбуда на гладния соц. Погледите им изразяваха спокойна увереност, а някои не изразяваха нищо. Докато ги наблюдавах, си помислих, че всяко поколение има своята опашка за нещо, което „са пуснали“. И ако не са го пуснали кукловодите на управляващия тоталитарен режим (какъвто беше случаят с бананите и портокалите), то са го пуснали неведомите невидими сили на чистата случайност под формата на пандемия или природно бедствие.Чувала съм да наричат годините на комунистическа власт застойно време. Много пъти съм се чудила защо. Отговорът е очевиден. Защото живеехме в застой, не се развивахме, не се движехме напред, изоставахме от развития свят и най-вече чакахме. Чакахме на опашки за всичко – от хляб и салам, до банани и портокали, телевизор, хладилник и кола. Застойно време беше комунизмът, няма спор. Коронавирусът, макар и по съвсем друг начин, ни върна отново в застойно време. И през 2020 минахме в режим на изчакване. Стояхме вкъщи, икономиката спря, училищата затвориха, улиците опустяха, а пред хранителните магазини се извиха опашки за тоалетна хартия и провизии. Този път застойно време обхвана целия свят. Не само бившия комунистически блок. Този път и на разглезените граждани на Запада им се наложи да чакат на опашки.Чакането изтри различията. Пандемията ни нивелира. От София до Лондон и от Вашингтон до Москва хората се запасяваха с тоалетна хартия. Тоалетната хартия се оказа универсален антидот срещу екзистенциалния страх от смъртта. И си мисля как непостижимата утопия на комунизма, че всички хора са равни, намери своята реализация в пандемията. Пред вируса всички са равни. Нещастието елиминира различията. И не, че не го знаем. Напротив – знаем го много добре, но все бързаме да го забравим. И тогава природата ни праща римайндър. 2020 беше застойно време. Пауза, през която да спрем и да си поемем дъх преди да продължим. Предполагам, че следващата опашка, на която ще се редим, е за ваксини. Лично аз предпочитам израза „пуснаха ваксини“ пред онова тоталитарно битово „пуснаха банани“. В пускането на ваксина има надежда и грижа за бъдещето. В чакането за банани нямаше нищо друго, освен унизително подчинение.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s