Старостта е кофти работа. Бети Дейвис много правилно го е казала: „Старостта не е за страхливци“.
В България остаряването е равносилно на присъда. И то най-тежката – доживотна без право на замяна, при първоначален строг режим.
През изминалите дни имах неблагополучието да се убедя в това лично.
В един мрачен неделен следобед преди две седмици случайността ме срещна с господин Х. 70-годишен мъж, с когото се сблъсках на ул. Екзарх Йосиф. Човекът едва креташе, помагайки си с бастун и със сетни сили мъкнеше две тежки торби с покупки.
Докато се разминавахме, той хвана приятеля ми за ръката:
– Господине, моля ви, помогнете ми да стигна до вкъщи.
И ние спряхме. Аз поех тежките пазарски чанти, приятелят ми го подхвана под мишница, помагайки му да върви.
– Къде сте тръгнал с тези тежки торби? Няма ли кой друг да пазарува?, попитах.
– Ами няма кой, жена ми е на работа, а хладилникът е празен.
– На колко години сте?
– На 70. Уж не съм толкова стар още, пък краката не ме слушат.
Опулих се от изненада. Човекът беше само на 70, а изглеждаше на 85. Смачкан, прегърбен и отчаян. Изцеден.
В сравнение с него 83-годишният Робърт Редфорд прилича на тийнеджър. Покойният Антъни Куин стана баща на 61, а този преждевременен старец изглеждаше така, все едно консумира последната си порция живот.
Сърцето ми се сви, очите ми се насълзиха. Незнайно защо си спомних за Белчо и Сивушка от Елин Пелиновия разказ „На браздата“.
Добичета. България третира възрастните си хора като добичета. Цял живот бачкат и се блъскат, а когато остареят, държавата им подхвърля мизерна пенсия и повече не се интересува от тях (освен по време на избори).
Изпратихме господин Х до вкъщи. Качихме се с него до апартамента му на третия етаж в представителна стара кооперация от началото на миналия век с вито, стръмно стълбище, без асансьор. За него беше все едно катери връх Еверест на Хималаите. Непосилно предизвикателство.
Не се стърпях и попитах:
– А лекарите какво казват? Може да е нещо безобидно, което бързо и лесно да излекувате и пак да ходите нормално.
– Ами какво казват? Казват, че трябва да се оперирам, обаче мен ме е страх, пък и е скъпо и нямам пари. Ще я карам така, докато могат.
Задуши ме безсилен гняв. Пак си представих Белчо и Сивушка. Безсловесни добичета, които нищо не могат да направят, освен да търпят. Освен безпомощно да наблюдават как силите ги напускат и животът изтича от тях като капеща чешма.
Дни наред ходех като болна и мислех за дядото. Добре ли е, боли ли го, как ще се оправя оттук нататък? Защо жена му работи? Вероятно, защото пенсиите им не стигат да платят сметките и да напълнят хладилника. Имат ли деца, къде са и дали им помагат?
И тъкмо споменът за господин Х поизбледня, днес нова случка заби ръждясал пирон в още незарасналата рана.
Чакам да си взема билетче за трамвая от павилион за карти и билети на градския транспорт. Зад мен – двама старци на видима възраст 70-75 г.
Единият е облечен в униформа на охрана. Същият пита другия:
– Е, как е, наборе? Още ли рАботим в БДЖ-то?
Другият отговоря:
– Да, да, там съм. Още малко остава до пенсия. Ти пенсионира ли се вече?
Оня вика:
– О, да, аз се пенсионирах, ама пенсията не стига и затова се хванАх охрана на паркинг е тука на, в една пряка на Христо Ботев.
– Е, па колко ти е пенсията, че не стига?
– Ами, колко, 519 лв. е. Къде по-напред с тия пари… Сметки ли да плащам, храна ли да купувам, цигари ли, що ли? Ще се рАботи, докат’ сме живи. ВидЕло се е.
Другият дръпва силно от миризливия фас и вика:
– Абе, ти знаеш ли, че Васко, набора, почина, бе? Миналия месец. Е така си отидЕ, докат’ бачкаше на машината. Кръвоизлив, казАха, че получИл и край. ОтидЕ си пред очите ни.
Оня другият с униформата:
– Кой Васко, бе? Набора ли бе? Дето е 58-ма година като мене ли? Дето бачкаше при Ковачки?
– Да бе, същия Васко. Набора ти. Лека му пръст. Поне не се мъчИ човека. Ма’а му да е.. и живот.
И този път се опулих от изненада, както при случката с господин Х от ул. Екзарх Йосиф.
Тия старци изглеждаха доста опърпани и смачкани. Спокойно можеха да минат за 75-годишни. А бяха 58-ми набор, тоест само на 61.
Затисна ме познатата мъка – гневна, безутешна и помитаща.
Старостта трябва да е достойна, респектираща, достолепна дори. Вместо това в България тя най-често е наказание, затвор, присъда, страдание.
Бети Дейвис има право – „Старостта не е за страхливци“.
Но старостта също така не е за престъпници. Не мога да разбера защо тогава държавата третира пенсионерите като „опасни рецидивисти“. След като единственото им престъпление е, че са живели по време на комунизма и посткомунизма. А това, изглежда, е много тежко углавно престъпление, което заслужава доживотна присъда без право на замяна при първоначален строг режим.
P.S.1 Друг е въпросът, че голяма част от възрастните хора, гласувайки, доброволно се самообричат на мизерия. Нали ви казах – добичета. Като Белчо и Сивушка 😥
В България остаряването е равносилно на присъда. И то най-тежката – доживотна без право на замяна, при първоначален строг режим.
През изминалите дни имах неблагополучието да се убедя в това лично.
В един мрачен неделен следобед преди две седмици случайността ме срещна с господин Х. 70-годишен мъж, с когото се сблъсках на ул. Екзарх Йосиф. Човекът едва креташе, помагайки си с бастун и със сетни сили мъкнеше две тежки торби с покупки.
Докато се разминавахме, той хвана приятеля ми за ръката:
– Господине, моля ви, помогнете ми да стигна до вкъщи.
И ние спряхме. Аз поех тежките пазарски чанти, приятелят ми го подхвана под мишница, помагайки му да върви.
– Къде сте тръгнал с тези тежки торби? Няма ли кой друг да пазарува?, попитах.
– Ами няма кой, жена ми е на работа, а хладилникът е празен.
– На колко години сте?
– На 70. Уж не съм толкова стар още, пък краката не ме слушат.
Опулих се от изненада. Човекът беше само на 70, а изглеждаше на 85. Смачкан, прегърбен и отчаян. Изцеден.
В сравнение с него 83-годишният Робърт Редфорд прилича на тийнеджър. Покойният Антъни Куин стана баща на 61, а този преждевременен старец изглеждаше така, все едно консумира последната си порция живот.
Сърцето ми се сви, очите ми се насълзиха. Незнайно защо си спомних за Белчо и Сивушка от Елин Пелиновия разказ „На браздата“.
Добичета. България третира възрастните си хора като добичета. Цял живот бачкат и се блъскат, а когато остареят, държавата им подхвърля мизерна пенсия и повече не се интересува от тях (освен по време на избори).
Изпратихме господин Х до вкъщи. Качихме се с него до апартамента му на третия етаж в представителна стара кооперация от началото на миналия век с вито, стръмно стълбище, без асансьор. За него беше все едно катери връх Еверест на Хималаите. Непосилно предизвикателство.
Не се стърпях и попитах:
– А лекарите какво казват? Може да е нещо безобидно, което бързо и лесно да излекувате и пак да ходите нормално.
– Ами какво казват? Казват, че трябва да се оперирам, обаче мен ме е страх, пък и е скъпо и нямам пари. Ще я карам така, докато могат.
Задуши ме безсилен гняв. Пак си представих Белчо и Сивушка. Безсловесни добичета, които нищо не могат да направят, освен да търпят. Освен безпомощно да наблюдават как силите ги напускат и животът изтича от тях като капеща чешма.
Дни наред ходех като болна и мислех за дядото. Добре ли е, боли ли го, как ще се оправя оттук нататък? Защо жена му работи? Вероятно, защото пенсиите им не стигат да платят сметките и да напълнят хладилника. Имат ли деца, къде са и дали им помагат?
И тъкмо споменът за господин Х поизбледня, днес нова случка заби ръждясал пирон в още незарасналата рана.
Чакам да си взема билетче за трамвая от павилион за карти и билети на градския транспорт. Зад мен – двама старци на видима възраст 70-75 г.
Единият е облечен в униформа на охрана. Същият пита другия:
– Е, как е, наборе? Още ли рАботим в БДЖ-то?
Другият отговоря:
– Да, да, там съм. Още малко остава до пенсия. Ти пенсионира ли се вече?
Оня вика:
– О, да, аз се пенсионирах, ама пенсията не стига и затова се хванАх охрана на паркинг е тука на, в една пряка на Христо Ботев.
– Е, па колко ти е пенсията, че не стига?
– Ами, колко, 519 лв. е. Къде по-напред с тия пари… Сметки ли да плащам, храна ли да купувам, цигари ли, що ли? Ще се рАботи, докат’ сме живи. ВидЕло се е.
Другият дръпва силно от миризливия фас и вика:
– Абе, ти знаеш ли, че Васко, набора, почина, бе? Миналия месец. Е така си отидЕ, докат’ бачкаше на машината. Кръвоизлив, казАха, че получИл и край. ОтидЕ си пред очите ни.
Оня другият с униформата:
– Кой Васко, бе? Набора ли бе? Дето е 58-ма година като мене ли? Дето бачкаше при Ковачки?
– Да бе, същия Васко. Набора ти. Лека му пръст. Поне не се мъчИ човека. Ма’а му да е.. и живот.
И този път се опулих от изненада, както при случката с господин Х от ул. Екзарх Йосиф.
Тия старци изглеждаха доста опърпани и смачкани. Спокойно можеха да минат за 75-годишни. А бяха 58-ми набор, тоест само на 61.
Затисна ме познатата мъка – гневна, безутешна и помитаща.
Старостта трябва да е достойна, респектираща, достолепна дори. Вместо това в България тя най-често е наказание, затвор, присъда, страдание.
Бети Дейвис има право – „Старостта не е за страхливци“.
Но старостта също така не е за престъпници. Не мога да разбера защо тогава държавата третира пенсионерите като „опасни рецидивисти“. След като единственото им престъпление е, че са живели по време на комунизма и посткомунизма. А това, изглежда, е много тежко углавно престъпление, което заслужава доживотна присъда без право на замяна при първоначален строг режим.
P.S.1 Друг е въпросът, че голяма част от възрастните хора, гласувайки, доброволно се самообричат на мизерия. Нали ви казах – добичета. Като Белчо и Сивушка 😥
P.S.2 Между другото днес погребват Стефан Данаилов – един от най-известните пенсионери в България. Обаче не всеки възрастен човек е Стефан Данаилов. Повечето са анонимни и невидими като господин Х.
rozix blog 