Начало » Общество » Огледало

Огледало

Имам навика да украсявам историите, да добавям нещо от себе си, за да ги направя по-интересни и да им придам по-голяма художествена стойност. Този път обаче няма да украся нищо, ще го разказа така, както се случи.
Вървях си днес пеша към офиса и говорех по телефона. До мен безшумно се приближи възрастна жена.
– Извинявайте, може ли да ми помогнете да пресека? Почти не виждам.
Кимнах и й подадох ръка, а тя доверчиво ме хвана като дете. Ръката й беше мека и топла, с гладка кожа като на бебе. Продължих да говоря по телефона и бавно водех възрастната жена по пешеходната пътека. Междувременно приключих разговора си. Тя пусна ръката ми и каза:
– Много ви благодаря за добрината! Бъдете здрава и поздравете майка си, възпитала ви е добре.
Сърцето ми се сви при тези думи. „Аз нямам майка“, помислих си, „майка ми пресече един друг светофар, след който няма връщане назад“. Кимнах мълчаливо на старицата, а в гърлото ми заседна буца, бодлива като таралеж.
Добре де, обаче след 200 метра пак имаше светофар и пешеходна пътека. Аз спрях и се обърнах.
Бабичката мълчаливо застана до мен, вдигна глава (беше със слънчеви очила), усмихна се леко и хвана ръката ми отново. Пресякохме заедно в мълчание.
– Накъде сте? – попита.
Посочих с ръка напред.
– Може ли да ме изпратите до трамвайната спирка? Ето тук отсреща е – и махна към двете високи сгради на Милениум център срещу нас.
Помогнах й да пресече, помогнах й да се качи на високия бордюр към спирката.
– Ама съвсем нищо ли не виждате?
– Не, не, виждам малко, виждам силуети и мааалко различавам лица. Мога да си направя операция, но струва 800 лв., а аз съм пенсионерка, нямам такива пари – отговори тя.
Гласът й беше мил и мек като захарен памук, глас на добър човек.
– А няма ли кой да помогне – деца, внуци? – попитах.
– Ами няма кой, мен ме гледат по телефона, самичка се оправям – каза тя и се усмихна.
Една бодлива буца пак заседна в гърлото ми. Преглътнах я с усилие, все едно гълтах натрошени стъкла.
– Може ли да изчакате трамвая с мен? – почти прошепна моята приятелка.
– Разбира се, с удоволствие.
– На 94 години съм – продължи тя – 23-та година съм родена. Бях гимназиална учителка 50 години. Преподавах на децата история и география.
– Браво на вас! Да сте жива и здрава – отговорих.
Трамваят се зададе в далечината.
– Ще се оправите ли оттук самичка? – попитах.
– Да, да, благодаря. Само ми помогнете да се кача, моля.
Преди да се разделим, старицата отново ме хвана за ръка.
Свали си слънчевите очила, имаше помътнели синьо-зелени очи.
– Искам да ви видя – каза – искам да погледна в очите един добър човек.
Преглътнах още няколко стъкълца с усилие.
И аз свалих моите слънчеви очила. И аз я погледнах в очите.
Постояхме така за миг, аз и 94-годишната старица, загледани една в друга.
Трамваят дойде, помогнах й да се качи. Тя ми помаха с малката си, по детски мека ръка.
Очите ми се насълзиха – признавам.
Осъзнах, че в онзи кратък миг, докато се гледахме, всъщност се оглеждахме в огледало.
Аз видях себе си, едно възможно мое аз.
Тя сигурно също се позна в мен, на младини.
Старицата, която не виждаше, ме ВИДЯ.
А аз ВИДЯХ себе си в нея.

LikeShow more reactions

Comment

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s