Начало » разкази » Непознатата

Непознатата

Завръщането на чувството след толкова много време го изненада неприятно.
Изглежда изминалите 25 години не бяха променили с нищо любовта му към нея и това бе някак плашещо. Един-единствен поглед, едно-единствено съприкосновение с все същите очи, макар и сега обрамчени с издайническите паяжинки на старостта, бе достатъчен, за да го върне към отдавна забравеното усещане за сладка болка. Стомахът му се сви на топка както някога, а в устата му се появи отново горчивият вкус на пропуснатото щастие. Странно наистина, защото Тя почти по нищо не приличаше на онова момиче, в което се беше влюбил до полуда преди толкова години. Само очите й, да, очите й си бяха останали същите. Сякаш разсичаха като със самурайски мечове отработената му самоувереност, обиграна до съвършенство през годините. Той пак се почувства като недодялан, пъпчив хлапак, вперил оглупял от любов поглед в момичето на мечтите си. Само дето сега това момиче вместо да развява дългите си руси коси, пушеше нервно цигара от цигара и с подобен на тик жест току отмяташе посивял кичур коса от челото си. И все пак това бе Тя – жената, която беше сънувал през всичкото време на своето порастване, жената, която беше изпепелила сърцето му завинаги. Или поне до момента, в който отново не срещна очите й – защото сега той, който беше сигурен, че я е забравил напълно, той, който допреди миг можеше да се закълне, че дори не си спомня името й, той беше уверен само в едно – очите не остаряват.
А очите й – наглед с нищо незабележими, тъмно кафяви с форма на бадем, при това обкръжени от доста дълбоки бръчки, не се спряха нито веднъж през изминалите вече 3 часа на неговото лице. За нея той сякаш не съществуваше или се беше променил толкова много през годините, че тя дори не можеше да го познае. Което от своя страна оборваше собственото му прозрение отпреди малко, че очите не остаряват. Ако беше вярно, щеше да е го познала на мига. Но пък от друга страна, тя още не го беше погледнала в очите…
Обърка се от блуждаещите си мисли и поръча на бармана още едно уиски. Внезапният сблъсък с миналото подкопа грижливо градената му самоувереност и дори прословутото му чувство за хумор го напусна. Изглеждаше безпомощен и потиснат и приятелите, с които беше дошъл за по питие след работа, веднага забелязаха, че нещо не е наред.
Напълно безразличен към разговорите около него, той беше вперил поглед в нея в отчаян опит да срещне очите й. Но тя не спираше да говори, да се смее, да пуши и да отмята с трескав жест косите си. Приятелките й я гледаха възхитено и се заливаха от смях при всяка нейна дума. И двете бяха на видима възраст между 25 и 30г. – най-вероятно нейни колежки от службата или пък ,защо не, нейни дъщери . . . Той нямаше никаква представа как се бе развил животът й след като се разделиха преди /о, Боже/ повече от четвърт век. Не знаеше дали изобщо се е омъжила, дали е разведена или е самотна майка на, да кажем, две порастнали момичета.
Докато размишляваше върху семейния статус на любовта на живота си, я видя да допива на екс питието си и да се отправя с бързи крачки към тоалетната. Последва я незабавно, оставяйки приятелите си напълно слисани от неадеквантото му поведение и сомнамбулен поглед.
Облегна се на стената в коридора пред дамската тоалетна и зачака със свито сърце. След няколко минути чу ключалката на една от кабинките да щраква и тя застана пред голямото огледало в коридора с червило в едната и гребен в другата ръка.
– Здравей, Маргарита, позна ли ме? – гласът му се беше променил до неузнаваемост от напрежение.
Тя се обърна рязко и отвореното червило в ръката й описа кървавочервена парабула по повърхността на огледалото. Очите й за първи път от 25г. срещнаха неговите:
– Не съм сигурна, че се познаваме. Но вече изпих няколко мартинита, така че може и да греша.
Последва тих дрезгав смях на заклета пушачка, който направи бръчките около очите й да изглеждат още по-дълбоки.
– Аз съм Павел от Варна, от езиковата гимназия, от класа на Галя, Наско и Стъни . . . Спомни ли си? – усети, че гласът му почти преминава във фалцет.
Но изражението й си остана невъзмутимо и тя повече не го погледна в очите.
– Съжалявам, но мисля, че не се познаваме. Сигурно и на вас питиета са ви дошли в повече тази вечер – каза тя и отново се закашля дрезгаво, но някак категорично.
Отмина го с потракване на токчета и полъх на силен парфюм. Толкова бързаше да се отърве от непознатия натрапник, че дори не успя да среше косите си и забрави червилото на тоалетката пред огледалото.
Той го вдигна и започна да го разглежда с такова вълнение и възбуда, все едно в ръцете му бяха попаднали влажните бикини, които току що е събула преди да влезе в банята. Прибра го в джоба на дънките си и се върна при приятелите си. Междувременно тя и колежките й /или нейни дъщери/ си бяха тръгнали, така че той се съсредоточи върху двойното си уиски с лед и продължи да гледа със същия сомнамбулен поглед, който окончателно убеди приятелите му, че или е страшно пиян или нещо много сериозно се е случило.
Същата вечер се напи толкова жестоко, че се наложи да го приберат вкъщи и да го сложат да си легне, защото сам не бе в състояние да се държи на краката си.
Два месеца по-късно, на излизане от бара, където я беше срещнал, видя пожълтял некролог, залепен на стената на съседната кооперация. Познатите черти на жената от снимката го накараха да се зачете:
Маргарита Петкова Янакиева, на 48г. – тъжен помен, 40 дни без любимата ни дъщеря, сестра и леля, смъртта жестоко ни отне . . ., вечно ще скърбим и т.н.
На некролога пишеше, че възпоменанието ще се извърши на гробището в кв.Малашевци от 10ч. на 11 ноември.
Реши да отиде, почувства се длъжен да отиде особено сега, когато нямаше съмнение, че това е тя /не че всъщност някога беше имал/.
На гробището срещна същите млади жени, които бяха с нея в бара. Едната не спираше да плаче и да търка очите си с намачкана хартиена кърпичка. Имаше още около 20-тина души – сред тях забеляза една съученичка от гимназията, която нямаше нужда от напомняне, за да го познае. Не се сдържа и я попита кои са двете момичета от бара. Отговорът направо го смрази.
– Тази чернокосата, която плаче, се казва Елена – тя беше голямата любов на Маргарита. От 8г. живееха заедно. Горкото момиче, не знам как ще го преживее…А другата, Таня, е най-добрата й приятелка. Защо питаш?
Павел се качи в колата и си тръгна без да отговори. Паркира пред същия бар. Некрологът все така си стоеше там – подгизнал и разлепен по краищата от сутрешния дъжд. „Любимата ни дъщеря, сестра и леля” и „от опечалените близки” почти не се четяха от влагата.
„Значи любовта на живота й е била тази жена – Елена… А това между нас какво е било за нея? Дали наистина не ме позна онази вечер или просто се направи, че не ме познава?”
След второто голямо уиски отново се сети за очите й – тъмнокафяви, с бадемова форма и пронизващи го като самурайки мечове. Голямата любов на голямата любов на живота му беше жена…
Бръкна в джоба на дънките си и извади червилото й, което беше оставило искряща кървавочервена следа по огледалото на тоалетната в бара. Беше марка Estee Lauder – скъпо червило.
Павел реши да го върне на Елена – тя единствена имаше право да го задържи. Все пак беше голямата любов на Маргарита.
След третото уиски той се освободи от чувството, което така плашещо се беше завърнало преди два месеца. И тогава си даде сметка, че любовта не остарява, защото винаги умира млада.
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s