Начало » разкази » Кемал мързеливия

Кемал мързеливия

В едно малко селце в Тунис на брега на Средиземно море, точно срещу остров Сардиния живееше рибарят Кемал.
Той беше вече на 99г., а никога не бе напускал родното си село. Полусляп и глух старецът мечтаеше само за едно – да отиде на другия бряг на морето и да види как живеят хората там . В селото му се присмиваха и мислеха, че не е с всичкия си, но старият Кемал си знаеше своето:
– Аллах е всемогъщ и ще ми помогне, на стотния си рожден ден ще пусна котва на остров Сардиния. После мога спокойно да умра, без да съжалявам за нищо.
А Кемал определено имаше за какво да съжалява – като млад беше много мързелив и затова така и не се научи да чете и пише. Вярно, че родителите му бяха бедни и имаха още 11 гърла да хранят, но въпреки това братята му се изучиха, а той си остана неграмотен. Баща му, като разбра, че от момчето нищо няма да излезе, се захвана да го учи на рибарския занаят, но на Кемал и това не му беше по сърце. По цял ден скиташе по прашните селски улички и замерваше бездомните кучета с камъни. Момичетата също не го интересуваха, а от молитвите на имама направо му се повдигаше. Изобщо Кемал много-много не се вълнуваше от живота, оставяше събитията да минават покрай него без да им обръща особено внимание. Така преди да навърши 20г. беше загубил майка си, двама братя и една сестра, но това не го разтревожи ни най-малко. Напротив, Кемал с облекчение установи, че сега в порутената им кирпичена къщурка има повече място и врявата не е така непоносима. Годините си минаваха и един по един братята и сестрите му напуснаха родната къща – някои от тях дори заминаха да живеят в столицата, а Кемал все така продължаваше нищо да не забелязва. Един ден с изненада установи, че баща му не е излязъл с лодката си за риба, както всяка сутрин, а още лежи в леглото и не помръдва. Отиде до него, побутна го няколко пъти и видя, че е умрял:
– Ама, че работа, татко взе, че се спомина. Какво ще правя аз сега? Някой трябва да се погрижи за погребението.
Кемал изтича до къщата на сестра си Фатима, която живееше наблизо и без да почука, направо влезе. Завари я да пече хляб, плувнала в пот.
– Фатима, трябва веднага да дойдеш вкъщи. Татко почина, не знам какво да правя.
Сестра му падна на колене и започна да скубе косите си, да нарежда молитви и да плаче. Кемал седна до нея и запали цигара. Знаеше, че тя постепенно ще се успокои и ще се заеме с погребението. Такава си беше Фатима – дай й да реве за щяло и нещяло, но иначе като трябва да се свърши нещо, равна нямаше.
Изнизаха се още години и Кемал навърши 50г. – от мързел дори не успя да се ожени, много досадна работа му се виждаше това бракът. Излизаше за риба всяка сутрин, колкото да има какво да сложи на масата, а през останалото време пушеше и се излежаваше на сянка. Сестра му Фатима идваше всеки ден – премиташе мръсния под, оправяше му леглото и му оставяше по нещичко за ядене. Но след 10г. и тя почина – някаква женска болест, шушукаха съседите. “Добре, че мъжът й е още жив, та да се погрижи за погребението”, помисли си Кемал.
След смъртта на Фатима започна да ходи при другата си сестра Лейла – с нея много не се обичаха, защото тя само го навикваше, че бил мързелив и за нищо не ставал, но пък готвеше добре и не беше стисната. Навестяваше я всеки ден по обед, хапваше набързо и си тръгваше без да благодари. За съжаление и Лейла не живя дълго и на Кемал му се наложи да се върне към досадните риболовни занимания. Старостта го настигаше безмилостно и на 77г. той вече едва чуваше, но зрението му беше добро и уловът често богат. Така на преклонна възраст Кемал най-сетне стана истински рибар-търговец и започна да продава стоката си на пазара. “Аллах е всемогъщ и праща най-големите риби в моята окаяна мрежа”, казваше той на съселяните си. Когато навърши 80г. нямаше нито един жив брат или сестра и за първи път се почувства самотен. От време на време идваше някой от племенниците му да го види, но той нито ги познаваше, нито се интересуваше от тях. И без това бяха 37 и дори нe помнеше имената на всички. Съселяните му разправяха, че единият му племенник Селим бил станал голям човек и работел в Министерството на правосъдието в столицата. Та същият този Селим се погрижи старецът винаги да има храна на трапезата си и дори склони кмета да го посещава веднъж месечно.
– От вас искам само да го проверявате, господин кмете – веднъж месечно. Знаете, сам човек на тези години – ще вземе да умре в съня си, няма кой да разбере.
Така си живееше Кемал рибарят, винаги се намираше кой да се грижи за него. Другите селяни дори му завиждаха:
– Много важен стана този старец, щом даже кметът ходи да го наглежда, все едно е някакъв големец.
А Кемал си беше все същият, по цял ден се излежаваше на сянка и пушеше. И тъкмо тогава му хрумна, че трябва непременно да види що за хора живеят на отсрещния бряг на морето – на този остров Сардиния, който се намираше точно срещу тяхното село по права линия.
При едно от посещенията на кмета Кемал му каза:
– Другия месец имам рожден ден, ставам на 100г. Кажи на Селим да ме заведе до остров Сардиния – да ги видя аз тия италианци що за хора са.
Така и стана. На 15 август сутринта, точно на 100 юбилей на Кемал, Селим нае малко туристическо корабче, което да отведе стареца до Сардиния. През целия път рожденикът не показа никакво вълнение – седеше на палубата и мълчаливо пушеше. По едно време се надигна леко и погледна към брега през бинокъла си.
– Проклет да съм, ама май виждам туристи да се пекат по бански или очите вече съвсем ме лъжат – изсумтя той.
– Не ви лъжат очите, господин Кемал – отговори му един от моряците на палубата.
– Това са същите туристи, които се пекат и по нашите плажове в Тунис, само че тия са по-богати.
– И това ли са то италианците, дето живеят тука ?– попита учуден Кемал.
– Ами те едва ли всичките са италианци, сигурно има и англичани, и французи, и белгийци, и германци. Европейците обичат да почиват на остров Сардиния, богатите европейци.
– Карай към вкъщи тогава. Аз тия съм ги виждал и по нашия край – обърна се той към моряка.
– Сигурен ли сте, че не искате да слезем на брега?
– Само, дето го бихме целия тоя път. Но Аллах е велик, той си знае работата.
И като каза това, Кемал се отпусна на перилата и падна зад борда. Така и не намериха тялото му. Сигурно още се носи по вълните между Сардиния и Тунис . . Кой знае дали някой турист няма да попадне на него, докато плува . . .
Или пък морето отдавна го е изхвърлило на брега на неговото село, заплетено в камъните и храсталаците на прибоя. Аллах е велик, той си знае работата.
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s