По повод ЕвропреЦедателството и Българската Фасада

Беше едно лято в края на 80-те, малко преди комунистите да се самосвалят от власт. Да съм била на колко – някъде на 9-10 г. Карах лятната ваканция при маминка и дядо в Аксаково – доста приятно селце от градски тип на 6-7 км от Варна. Това лято в Аксаково течеше трескава подготовка за посещението на някакъв комунистически големец от братската Китайска Народна Република. Делегацията му беше на визита в България и съответно щеше да мине през Варна и Аксаково с посещение в кметството и разходка из селото. Маршрутът на китайската делегация минаваше и по улица „Митко Палаузов“, на която се намираше (и все още се намира) нашата къща. Леле, какви ремонти паднаха това лято в Аксаково – то не бе асфалтиране, то не бе подмяна на тротоари, то не бе боядисване на сгради, то не бе садене на цветя, дървета и какво ли не. Задължиха хората да си ремонтират и боядисат оградите и фасадите на къщите, да си стегнат дворовете и градинките. Особено пък онези, които, като нас, живееха на улиците, по които щеше да мине маршрутът на китайците. Помня трескавата атмосфера, помня шумните бригади от цигани, които сменяха разбитите тротоарни плочки по нашата улица. Помня и дядо, който гневно сумтеше и тихо кълнеше комунистите под мустак: – Мрррръсници, маззници, гадини. Ходеше по двора със сламена шапка, изгорял на потник и нареждаше: – Ще им боядисвам аз, ще им ремонтирам аз – мръсници, мазници! А маминка му шъткаше: – Тихо бе, Гошо, ще те чуе някой.
След около месец китайската делегация наистина пристигна и наистина мина и по нашата уличка „Митко Палаузов“. Всички бяхме излезли навън да ги посрещнем, дори ни бяха раздали български и китайски хартиени знаменца да ги развяваме. Няколко души от китайците влязоха в къщата на съседите ни отсреща – леля Недка и чичо Христо. Хапнаха хляб и сол и после продължиха. Това посещение в къщата на съседите също беше планирано. Даже имаше съревнование между комшиите коя къща ще изберат за кратка отбивка на делегацията. Дядо и маминка не участваха в тази партийна надпревара, въпреки че на вратата на двора ни имаше табелка Образцов дом. Китайците влязоха в друг образцов дом, защото миналото на дядо не беше никак образцово и той не беше партиен член (с което и до ден днешен много се гордея). После си тръгнаха, а ние за кратко се радвахме на асфалтираните улици, поправените тротоари и боядисаните фасади. След което всичко светкавично се разпадна.
Сетих се за тази история покрай Европредседателството и трескавите недоклатени ремонти в София през последните месеци. Същата работа, само че 30 и кусур години по-късно. Много от плочките на тротоара бяха некадърно сложени и се разкъртиха за отрицателно време. Като ремонта на бул. Дондуков – does it ring a bell?
Нескопосани действия и замазване на положението за пред чужденците. Това е манталитет и той е неизкореним, татуиран е в съзнанието ни, закодиран е дълбоко в ДНК-то ни.
Затова Иван Костов беше прав навремето като казваше, че това нашето е фасадна демокрация. ФАСАДНА ДЕМОКРАЦИЯ – демек фалшива, псевдо, ерзац. Ремонтите ни също са фасадни, временни и набързо скалъпени – колкото да издържат една чуждестранна делегация. В момента София е спретната надве-натри и накипрена за пред европейските чиновници, като селска мома, чийто родители искат да й намерят богат иностранен жених. Но всичко това е фасада, която крие истината, истината, която само ние наивно вярваме, че непредубеденото чуждестранно око няма да прозре. София в деня на старта на българското европредседателство прилича на павилион в киноцентър Бояна, нескопосан декор от нискобюджетен филм. Отвъд чудесната лустросана фасада прозира истината, а тя е грозна.
P.S. Между другото дядо ми дълги години се бори да сменят името на улицата ни от „Митко Палаузов“ на нещо друго, достойно и несвързано с престъпния комунистически режим. Улицата ни все още се казва „Митко Палаузов“ и това някак говори само за себе си.

Advertisements

Пост относно постфактум посттравматичния стрес

Чета днес за посттравматичните стресове, дето разни бармани били изживявали, щото Кевин Спейси, разбираш ли, ги бил хванал, моля ви се, за чатала преди … ъъъъ, преди 13-14 години някъде. Еба ти отложеното признание за посттравматичен стрес, еба ти барманите, еба ти чаталите!
Като са ви толкоз скъпи чаталите, що чакахте толкова време преди да си отворите устите? Прекалено много се нароиха напоследък такива и все сексуално абюзнати, че спокойно могат да си отворят клуб. Пардон, те вече си имат клуб – Холивуд се казва.
Та покрай тия тежки бармански и сервитьорски PTSD-та, взех да се замислям дали и аз собствено, разбираш ли, не страдам от подобен посттравматичен стрес следствие на упражнен сексуален тормоз върху личността ми в далечното и вече замъглено от пелената на забравата минало. И бингооо! И бууум! И прааас! Сетих се! Аз страдам от тежко посттравматично стресово разстройство, причинено ми от цяла кохорта недорасли момчетии на възраст между 7 и 14 години. Тия същите невръстни харви-уайнстийновци (чиито имена не си струва да споменавам по простата причина, че никой от тях не се казва Кевин Спейси или Дъстин Хофман или Харви Уайнстийн впрочем), та тия същите упражняваха системен сексуален тормоз върху мен и моите клети съученички години наред. Вдигаха ни полите, дърпаха ни опашките, слагаха тайно огледалца, с които да ни гледат гащичките, а на ония от нас, които за лош късмет вече имаха и цици, директно ги хващаха за циците. Имаше си дори термин за това – цомбене на женки му викаха. Мен много-много не ме цомбеха, щото вторичните ми полови белези бяха доста скромни чак до 6-7 клас. Пък и аз се научих още на невръстна възраст да парирам сексуалните попълзновения на момчетата по следния начин – чрез брутално отнемане на удоволствието им от тормоза.
Наблюдавайки врещящите си и ужасени съученички, които изпадаха в истерия всеки път щом момчетата ги заклещеха с цел да им вдигнат полите, аз стигнах до следния извод. Дай им каквото искат и по този начин им отнеми най-големия кеф – да видят унижението ти. Та ето каква беше моята печеливша антихарасмънт стратегия – още щом видех някой коварно ухилен хлапак да се приближава към мен, сама вдигах полата си и му показвах гащичките си. Оставях го добре да ги огледа и да преброи всички цветчета и райенца по тях. Трябваше да видите лицата им – пълен блокаж, error 404, както бихме казали днес. Директно изпадаха в ступор все едно ги бяха изкарали на дъската да решават уравнение с три неизвестни. Гледаха ме като да бях живо олицетворение на тригонометрията. Та така се справях аз със сексуалния тормоз преди хммм, има-няма 25 години, че и отгоре. И до ден днешен не осъзнавах, че всичко това ми е причинило тежък посттравматичен стрес. Заклевам се. Едва като зачетох бълващите отвсякъде истории за отдавна обарвани цици, масажи на петички, агресивно апроучвани чатали и прочие, осъзнах с четвъртвековно закъснение своята посттравматична обремененост.
А сега искам да се обърна към тия мили барманчета, сервитьори, хостеси, моделки, козметички и асистентки, които със закъснение признават за сексуалния тормоз, на който са били подложени. Казвайте си, бе хора, казвайте си навреме, казвайте докато е прясно, казвайте, докато дет се вика чаталът ви е още топъл от ръката на въпросното селебрити. Всичко останало е гнусно лицемерие и престорена посттравматичност. Колкото по-навреме се изобличава подобно поведение, толкова по-рядко ще се случва то. Колкото по-гръмогласно осъждаме насилственото опипване на чатали, толкова по-рядко чаталите ни ще бъдат насилствено опипвани. Дългогодишното премълчаване на подобни факти девалвира тяхната достоверност, девалвира въздействието им. Затова казвайте си навреме, казвайте си веднага! В противен случай чаталът ви си заслужава съдбата. А иначе Харви Уайнстийн, Дъстин Хофман и Кевин Спейси са вършили гнусотии, не казвам, че не са. Но още по-гнусно е, че потърпевшите са си мълчали и то десетки години. Дългогодишното мълчание девалвира закъснялото признание. Това е скромното ми мнение на наскоро осъзнала се жертва на постпостпосттравматичен стрес.

Огледало

Имам навика да украсявам историите, да добавям нещо от себе си, за да ги направя по-интересни и да им придам по-голяма художествена стойност. Този път обаче няма да украся нищо, ще го разказа така, както се случи.
Вървях си днес пеша към офиса и говорех по телефона. До мен безшумно се приближи възрастна жена.
– Извинявайте, може ли да ми помогнете да пресека? Почти не виждам.
Кимнах и й подадох ръка, а тя доверчиво ме хвана като дете. Ръката й беше мека и топла, с гладка кожа като на бебе. Продължих да говоря по телефона и бавно водех възрастната жена по пешеходната пътека. Междувременно приключих разговора си. Тя пусна ръката ми и каза:
– Много ви благодаря за добрината! Бъдете здрава и поздравете майка си, възпитала ви е добре.
Сърцето ми се сви при тези думи. „Аз нямам майка“, помислих си, „майка ми пресече един друг светофар, след който няма връщане назад“. Кимнах мълчаливо на старицата, а в гърлото ми заседна буца, бодлива като таралеж.
Добре де, обаче след 200 метра пак имаше светофар и пешеходна пътека. Аз спрях и се обърнах.
Бабичката мълчаливо застана до мен, вдигна глава (беше със слънчеви очила), усмихна се леко и хвана ръката ми отново. Пресякохме заедно в мълчание.
– Накъде сте? – попита.
Посочих с ръка напред.
– Може ли да ме изпратите до трамвайната спирка? Ето тук отсреща е – и махна към двете високи сгради на Милениум център срещу нас.
Помогнах й да пресече, помогнах й да се качи на високия бордюр към спирката.
– Ама съвсем нищо ли не виждате?
– Не, не, виждам малко, виждам силуети и мааалко различавам лица. Мога да си направя операция, но струва 800 лв., а аз съм пенсионерка, нямам такива пари – отговори тя.
Гласът й беше мил и мек като захарен памук, глас на добър човек.
– А няма ли кой да помогне – деца, внуци? – попитах.
– Ами няма кой, мен ме гледат по телефона, самичка се оправям – каза тя и се усмихна.
Една бодлива буца пак заседна в гърлото ми. Преглътнах я с усилие, все едно гълтах натрошени стъкла.
– Може ли да изчакате трамвая с мен? – почти прошепна моята приятелка.
– Разбира се, с удоволствие.
– На 94 години съм – продължи тя – 23-та година съм родена. Бях гимназиална учителка 50 години. Преподавах на децата история и география.
– Браво на вас! Да сте жива и здрава – отговорих.
Трамваят се зададе в далечината.
– Ще се оправите ли оттук самичка? – попитах.
– Да, да, благодаря. Само ми помогнете да се кача, моля.
Преди да се разделим, старицата отново ме хвана за ръка.
Свали си слънчевите очила, имаше помътнели синьо-зелени очи.
– Искам да ви видя – каза – искам да погледна в очите един добър човек.
Преглътнах още няколко стъкълца с усилие.
И аз свалих моите слънчеви очила. И аз я погледнах в очите.
Постояхме така за миг, аз и 94-годишната старица, загледани една в друга.
Трамваят дойде, помогнах й да се качи. Тя ми помаха с малката си, по детски мека ръка.
Очите ми се насълзиха – признавам.
Осъзнах, че в онзи кратък миг, докато се гледахме, всъщност се оглеждахме в огледало.
Аз видях себе си, едно възможно мое аз.
Тя сигурно също се позна в мен, на младини.
Старицата, която не виждаше, ме ВИДЯ.
А аз ВИДЯХ себе си в нея.

LikeShow more reactions

Comment

Някои размисли за метенето

Днес на път за работа минах по ул. „Любен Каравелов“. Обичам да минавам по нея, защото има големи дървета, които хвърлят прохладна сянка в летния пек, има и прашни стари кооперации с еркери и порти от ковано желязо.
Има, обаче, и още нещо, което някак девалвира очарованието й, нещо като мазна храчка на тротоара или препълнен вонящ контейнер с развалена риба. На „Любен Каравелов“ има офис на партия Атака.
Днес, минавайки оттам, почти се спънах в една жена, която метеше точно пред офиса на Атака. Вдигнах поглед и кой да видя – Стела Банкова. Бивша учителка, бивша депутатка от НДСВ, бивша депутатка от Атака и към днешна дата (може би) хигиенистка в партията на Волен Сидеров.
Петдесет метра по-нагоре тротоара метеше възрастна циганка, горе-долу на годините на Стела Банкова, тоест някъде към 60 г.
Помислих си едновременно следните неща:
1. Ебаси иронията!
2. Бивша депутатка и неграмотна ромка метат рамо до рамо
3. Стела Банкова мете пред офиса на партия Атака, защото циганка от нисшата раса е недостойно да мете пред националсоциалистическия им офис от расови (пра)българи.

Прииска ми се да подложа краче и да спъна Стела Банкова, прииска ми се да спра и да поздравя циганката с метлата.
Не направих нито едно от двете, разбира се, просто отминах.
Последната мисъл в главата ми беше:
4. Ебати държавата!

Йовков и татуировките

Ъгъла на Попа и Граф Игнатиев – шумна група цигани стояха на спирката, викаха, смееха се и ръкомахаха. Погледът ми привлече един от тях – на видима възраст 45 г., много кльощав, с възлести ръце и грубо осеяно с белези лице, сякаш излязло изпод длетото на Вежди Рашидов. Целият блестеше от синджири и ланци, облечен в черна тениска със златен надпис Версаче, носеше парени дънки и лачени обувки с остри бомбета. Компанията около него продължаваше да вдига невъобразим шум. Само той стоеше безмълвен. Захапал наполовина изпушен фас, гледаше захласнато пред себе си с томителния поглед на Марлборо мен от старите реклами.
По едно време леко се усмихна и разкри комплект пожълтели зъби, сред които проблясна и един златен.
И тогава я видях – направи ми впечатление, защото беше на много необичайно място за татуировка. Циганинът имаше татус точно под лявата челюст – голям разкривен надпис с някакъв уникален джипси сериф: АЛБЕНА. Беше си татуирал Албена. Сигурно ужасно много я обича тази Албена, помислих си. Баси голямата татуировка и то изцяло с главни букви. Тая Албена сигурно е страшна красавица. Някоя невръстна циганка със смолисточерна коса и сексуален апетит на разгонена котка.
Не знам защо, но веднага се сетих за разказа на Йордан Йовков „Албена“. Мозъкът ми защрака като пишеща машина и напечата следния цитат:
„Грешна беше тая жена, но беше хубава“.
Толкова преразкази с елементи на разсъждение и литературни анализи съм изписала на тема Йовков, че още помня наизуст цели изречения от разказите му.
И както си мислех за Йовковата Албена, точно в този момент мангалът се обърна и видях, че под дясната му челюст има друга татуировка, изписана с разкривени букви: Дафинка.
По-късно като се прибрах, намерих разказа на Йовков в нета и го прочетох на един дъх … няколко пъти. Първия път очите ми се насълзиха. Бях забравила какъв вълшебник е, как умело жонглира с думите с финес и лекота. Има една пестелива емоционалност в езика му, която ме омагьосва.
Ето кратък цитат, за да си припомните и вие магията му:
„А Албена беше вече близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха, пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се смееше, очите й не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато тя се намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице – от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.“

Красивите думи са като татуировките – остават завинаги, не можеш да ги изтриеш!

Сега ми се е паднАло

Чета днес – в пустинята Сахара ПАДНАл сняг,
вчера пък Кличко ПАДНА от Джошуа,
снощи излизах с приятелки и ПАДНА голям смях,
сутринта си изтеглих късметче с кафето – ПАДНА ми се „време ви е за купон“.
Междувременно един ангажимент ми отПАДНА,
мисля да се опъна на слънце и да приПАДНА.
А иначе ми се пътува някъде в Европа – заПАДНА.

Черен влак се композира

 

Пътувам си аз във влака
и едно бебе в нашето купе взе, че се наака …
Майка му така се притесни,
чуди се къде да го преповие и смени …
Щото, нали
в купето (честно казано) взе да вони.
А нали знаете, кенефа на влака
е мамата си трака – пълна клоака.
Изключено е човек там да ака,
щото със сигурност и физически и ментално ще се прецака.
Та си помислих: в тая ситуация,
не е ли най-добре да си с констипация.
И не е ли вече крайно време БДЖ-то да се приватизира,
че е съвсем нормално на пътниците да им се досира!