Някои размисли за модерния човек, войната и глобалната мрежа

Какво ли се е въртяло в главата на младия австралиец, докато е планирал пъкленото си дело в  идиличното новозеландско градче Крайстчърч? Вече втора седмица този въпрос не ми дава мира. Какво става в съзнанието на такива хора? В кой момент мозъкът им прищраква на вълна „убийство“? Кога взимат решението да обявят война? Защото стрелбата в Крайстчърч е война. Или поне притежава много от характеристиките на войната. Има враг, има планиране, стратегия и тактика, има цел, оръжие и манифест, има (уви) и жертви. С тази разлика, че войната обикновено е колективно занимание, а тази е индивидуална, дело на един човек. Това вероятно е някакъв нов извратен начин на воюване. Самотната битка на потиснатия бял мъж, който търси смисъл и кауза. В случая на Брендън Тарант войната е срещу мюсюлманите и Турция, страната-наследник на Османската империя. Преди да извърши кървавото си деяние, той публикува в туитър 73 страници Манифест. Това е неговото „символ верую“, неговата кауза и военна доктрина.  Оръжията му са нашарени с букет от имена на исторически събития и личности на латиница и кирилица, сред които и няколко, свързани с българската история.

Очевидно Тарант се възприема като модерен воин, съвременен рицар, бранещ християнския свят от агресивния мюсюлмански нашественик. В поведението му има колкото чудовищна абсурдност, толкова и дълбок трагизъм. Защото в действителност този млад човек е трагичен образ. Объркан самотен бял мъж, търсещ смисъл и мотивация в далечното минало, защото очевидно не съумява да ги открие в настоящето.

Настоящето е лишено от героизъм, докато миналото е славно. Модерният западен мъж днес живее, отчужден от реалността, много повече онлайн и много по-малко аналогово. Или както пише Венцеслав Константинов в „Одисея на Модерния човек“ : „ … той има една обща отличителна черта –  неговата отчужденост от заобикалящия го свят, а също и от самия себе си“.

В живота на съвременния бял мъж липсват повечето неща, които са осмисляли битието на бащите и дядовците му. Войната е едно от тях. За добро (или зло) войната отсъства като преживяване. Има, обаче, изобилие от заместители – интернет, където привидно може да задоволи авантюристичния си нагон, електронни игри, в които има възможност (доста реалистично) да си играе на война сам или в компания, социални мрежи, където да намери какви ли не агресивни и екстремистки каузи. Каузи, каквито е открил и Брендън Тарант. Тези каузи, обаче, ако останат само в сферата на дигиталния свят, не носят същата тръпка. И неизбежно се стига до момента, в който виртуалното се трансформира в реално. Онлайн животът е ерзац, истинският адреналин идва от аналоговия свят. А войната е адреналин.

Ако се върнем назад в историята, ще открием, че само допреди 50-60 г. младите мъже от почти всяко поколение са участвали поне в един голям военен конфликт. Втората световна война е последният такъв пример, войната във Виетнам също. Все още има живи свидетели и участници в тях.

Откакто свят светува животът на мъжа е свързан с войната. Мъжът воюва, жената го чака и се грижи за дома и децата. Мъжът е воин, войната го осмисля. Войната превръща момчето в мъж, мъжа в герой. Войната ражда големи приятелства (с братята по оръжие). Войната създава спомени, които остават за цял живот. Войната предизвиква психологически травми, но и лекува страхове. Войната дава смисъл и кауза. Като изключим безбройните локални конфликти в различни точки на света, днес (слава Богу) няма големи войни. А доколко ги има, те се водят от професионалисти, на които им плащат, за да воюват. Веднага правя уточнението, че имам предвид развитите страни от Европа и Северна Америка.  Споменатите държави перманентно участват в различни военни интервенции, но те не могат да се сравнят с голям международен военен конфликт от ранга на Първата или Втората Световна война. Съвсем различна е ситуацията с войните в Африка и Азия. Те са съвсем друга тема.

Днес няколко поколения мъже в Европа и Северна Америка растат и остаряват без да са участвали във война. Нещо, за което техните предци искрено биха им завидели.  Нещо, за което бащите и дядовците им са се борили през 60-те и 70-те г. на 20 век. Имам предвид пацифистките хипи движения, широко разпространени в Западна Европа и Щатите по онова време. Тогава площадите кипят от мирни шествия на дългокоси младежи с дънки чарлстон и цветя в косите, които протестират срещу войната във Виетнам и пламенно скандират„Правете любов, а не война“. А  Джон Ленън и Пластик Оно Бенд пеят „Дайте шанс на мира”. Но това е бунтът на поколенията, които са участвали във войни, срещали са отблизо смъртта и са си дали сметка колко жестока и безсмислена е. Знаели са от собствен опит, че войната е зло.

Какво тотално преобръщане на ценностите само половин век по-късно. Защото днес растат поколения момчета, които нямат личен опит с войната. А поколенията, израснали без война, не могат да оценят мира. Споменът, че тя е зло с течение на времето постепенно избледнява. В един модерен свят, забравил що е то световна война, темата за пацифизма изведнъж се оказва демоде. И за съжаление се появява точно обратната тенденция – стремеж за противопоставяне, желание да се посочи враг, да се намери лесна кауза.

В епохата на интернет и социалните мрежи, войната вече не е колективно, а лично преживяване. Такава е войната на Брендън Тарант, такава е войната и на неговия предшественик Андерш Брайвик. Кървавите деяния и на двамата са самотни демонстрации на насилие. Всеки от тях води индивидуална война, има собствен манифест и дневен ред. И двамата са интровертни, затворени и дълбоко фрустирани. И двамата намират кауза в социалните мрежи и в необятното море от крайнодесни расистки и екстремистки движения, които свободно избуяват в интернет. Тарант е на 28, Брайвик е на 32, когато извършва двата кървави атентата в Норвегия. Фрустриран човек с достъп до глобалната мрежа е смъртоносно оръжие. Безспорно доказателство, че кривото огледало на социалните мрежи ражда чудовища.

Интернет е може би най-значимото достижение на развитите либерални общества. Неслучайно глобалната мрежа е резултат от технологичния потенциал на западния свят. Несвободни хора и народи няма как да изобретят свободно пространство, в което всеки има право на лична изява. Просто защото нямат достатъчно познание за свободата. Несвободните хора и държави, обаче, могат да злоупотребяват с подобно пространство. Хиляди са примерите за такива злонамерени акции и умишлени кампании през последните години. Русия води класацията по подозрения (къде по-малко или повече основателни) в организиране на подобни дигитални престъпления.

И ето тук идва голямото противоречие, големият бъг в системата. Едно, изначално базирано на свободната изява и демократичното споделяне на мнения и гледни точки технологично достижение, каквото е интернет, бива атакувано именно по линия на самата си философия, на първопричината за своята поява.

Именно глобалната мрежа като свободна трибуна за споделяне на мнения и информация прави възможно объркани млади мъже като Тарант и Брайвик да намерят своите налудничави каузи и фалшиви битки. Крайната свобода превръща интернет в дигитално сборище на всякакви крайнодесни, радикални движения с расистки, националистически и откровено екстремистки идеологии. Злоупотребата със самия замисъл на интернет го прави опасен, превръща го в територия за разпалване на войни.

С което отново стигаме до въпроса за войната. Съвременната война се води в интернет. Социалните мрежи са модерните оръжия. Там е бойното поле, където се водят ожесточени битки за душите и сърцата на аудиторията, там се ловят объркани фрустрирани бунтовници без кауза като Тарант и Брайвик. Това прави възможно Шипка и Крайстчърч да съжителстват в едно изречение. Каква е връзката между новозеландското градче и Константин и Фружин? Какво общо има между сръбската песен, възпяваща военнопрестъпника Радован Караджич и погубения живот на 50 невинни имигранти? Общото е болното съзнание на един объркан, самотен и фрустриран млад мъж с достъп до интернет, който в необятното море от информация, намира своята кауза. Общото е злоупотребата със свободата на споделяне.

Липсата на голяма световна война е едно от безспорните достижения на съвременния демократичен свят. Затова са особено тревожни агресивните гласове, които напоследък се чуват в страните от ЕС и в Америка и които се опитват, сякаш, отново да я разпалят. Една от тежките задачи на нашето съвремие е да открием смислени мирни каузи, които да завладеят умовете и сърцата на младите хора, да им дадат цел и посока. И тези смислени каузи не бива да имат нищо общо с разделението на християни и мюсюлмани, на европейци и азиатци, на бели и черни. Тези каузи трябва да имат общо с равенството, мира и хуманността.

Вярвам, че индивидуалните войни, които водят хора като Тарант и Брайвик, могат да се победят с колективно усилие за мир. А Интернет е най-подходяща платформа за това. В крайна сметка той е създаден с мирни цели. Не бива да го забравяме.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Реклами

Един обикновен бял мъж и баналността на злото

768x432Откакто се случи трагедията в Нова Зеландия не спирам да търся информация и постоянно попадам на различни мнения и коментари, чиито автори изразяват искрено учудване, че един неевропеец извършва чудовищно престъпление от името и в името на Европа. Аз не съм съвсем съгласна, че Брендън Тарант не е европеец. По рождение, разбира се, не е. В това спор няма.  Но онзи ден случайно попаднах на статия в онлайн издание, в която се твърди, че родителите му са с ирландски, шотландски и английски корени. Така че той е европеец по произход и очевидно се възприема за такъв.  Един несъмнено болен европеец с болно съзнание и извратено чувство за справедливост. Така или иначе в днешния глобализиран и мултиетнически свят е трудно да говорим кой какъв е, особено когато става въпрос за вътрешно усещане.

Въпросният австралиец (с европейски корени), който уби 50 невинни жертви в Нова Зеландия, взриви рая. Защото Нова Зеландия е рай. Екологичен, икономически и социален. С уникално красива природа, висок стандарт на живот и социални услуги, за които много страни могат само да мечтаят. Тази държава гостоприемно посреща емигранти от всички религии и всички краища на света. Нова Зеландия е райско кътче, остров на спокойствието и просперитета. Или по-точно беше.

В това райско кътче един млад потомък на европейски имигранти разстреля други имигранти, желаейки да възстанови  някакво извратено равновесие на силите, да въздаде някаква криворазбрана етнорелигиозна справедливост. И го направи в Нова Зеландия, която се намира на хиляди километри, както от Европа, така и от Азия. Светът трябва наистина да е много болен, щом лудостта стигна чак до там. Щом дори на такова място подобни крайнодесни терористични актове са възможни, значи никой и никъде не е в безопасност.

Интересно нещо е историята. За пореден път получихме доказателство, че всичко се повтаря и вместо да вървим напред, продължаваме да се въртим в кошмарния кръг на ненаучените исторически уроци. Все едно не сме преживели Втората Световна война и зверствата на Холокоста и Сталин преди има-няма 70-80 години.

И ако допреди 30-40 години Западна Европа беше гостоприемно убежище за всички унизени и угнетени хора, независимо от техния етнос, религия и политически убеждения, днес голяма част от европейските народи са изпълнени с омраза, гняв и желание за реваншизъм към същите тези хора и потомците им.

Езикът на омразата шества из Европа и сее кървавите си семена. Езикът на омразата ражда омраза. Брендън Тарант бил силно разгневен след загубата на Марин льо Пен на президентските избори във Франция и това го радикализирало. А Марин льо Пен и партията й са рупори на езика на омразата и ксенофобията.

Езикът на омразата е крайно опасен, защото се превръща в оръжие, защото дава смисъл на хора, които са го изгубили. На Тарант очевидно му е липсвал здрав смисъл и го е открил на грешното място в грешните хора и в още по-грешните им думи и политически тези.

Не даде ли по същия начин кауза на загубилите смисъл обикновени германци никому неизвестният тогава Хитлер в мюнхенските бирарии? И онзи смисъл беше изграден върху езика на омразата. И онзи смисъл запълваше дефицити.

В Европа днес (отново) има дефицит на здрав смисъл. Доказателство е абсурдната поредица от събития, довела до Brexit. Доказателство е изборната победа на Матео Салвини в Италия. Доказателство е, ако щете, откровено авторитарното управление на Виктор Орбан в Унгария.

В целия западен свят остро се усеща дефицит на здрав смисъл. Доказателство е изборната победа на Доналд Тръмп в Щатите.

Изведнъж западните либерални общества започнаха да обвиняват за всичко емигрантите. Емигрантите, които самите те десетилетия наред приемаха с отворени обятия. Очевидно липсата на ясно дефиниран враг след падането на Желязната завеса предизвика отчетливи дефицити. И другите – емигрантите, бежанците, моментално бяха припознати като необходимия враг.

Крайно време е демократичният свят да прояви категорична нетърпимост към езика на омразата, към крайнодесните националистически призиви за разделение, към опитите за възраждане на тоталитаризма. Защото в противен случай трябва да сме готови за още атентати, още убийства на невинни хора, още кървави демонстрации на радикализирани психопати с псевдочувство за справедливост.

Убиецът от Нова Зеландия, който описва себе си като „обикновен бял мъж на 28 години“ определя нападението си като „антиимигрантско“. Не смея да си помисля колко ли още такива обикновени бели мъже има – някъде тук в Европа, някъде там в Америка или на някое отдалечено място като Нова Зеландия.

Анализирайки причините за чудовищното деяние на Брендън Тарант, си спомних теорията на Хана Аренд за баналността на злото. Тя стига до извода, че големите престъпления в човешката история много често не са дело на някакви зли гении, а на съвсем обикновени, даже посредствени личности, които са изгубили собствената си воля и способността си да различават добро и зло. Причината за тази ужасяваща трансформация на обикновения човек в чудовище според Хана Аренд се корени в тоталитарната власт, която чрез своята агресивна пропаганда, чрез своя ловък език на омразата го въвлича в един измислен свят с фалшиви ценности и псевдо идеали.

Днес, по-силно от всякога след Втората Световна Война и краха на Комунизма, западноевропейските либерални ценности са заплашени от езика на омразата, от възхода на крайнодесния радикализъм, ксенофобията и шовинизма.

Очевидно е, че за омразата няма граници, няма обетовани земи, няма спасение.

С помощта на съвременните технологии и интернет езикът на омразата може да стигне до най-отдалечените кътчета на света и да разпали нездравия пламък на реваншизма.

Страшно е, че обикновените хора могат лесно да се превърнат в палачи, подкрепяйки грешната кауза, без дори върху тях да е бил оказван натиск. Само чрез силата на думите. Според мен Брендън Тарант е пример точно за това.

И всички ние трябва да бъдем непримирими към злото, защото в противен случай ще сме принудени да живеем с неговата баналност.

 

На крива ракета Космоса й пречи

Забелязвате ли как Руската държавна пропаганда все се рови в миналото и опитва да гради национално самочувствие чрез опровергаване на факти и събития, отдавна наложили се като безспорни. Поредният жалък опит идва от директора на руската държавна корпорация „Роскосмос“ Дмитрий Рогозин, който, моля ви се, предложил да се провери дали американците наистина са кацнали на Луната през 69-та. Товарищи, докато вие се каните да проверявате достоверността на исторически факт отпреди 50години, Щатите изпратиха сонда на Марс, а китайците кацнаха на тъмната страна на Луната. Великоруската необолшевишка постсъветска ретроградна реторика и практика са толкова смешни, жалки и неадекватни, че направо се чудя как да ги коментирам без да наруша добрия тон. Пожелавам на всички, които се връзват на евтината руска пропаганда, да прекарат старините си в Русия или още по-добре на Луната – там, където според техните съветски господари американци не са стъпвали. Русия и без това все повече прилича на лунен пейзаж, така че е съвсем логично Путин да има претенции кой първи е кацнал на нея. Както се казва „На крива (руска) ракета космоса й пречи“.

Три билборда извън града в БГ вариант

835193

Снимка: bTV

Нашенските три билборда извън града не са точно три и не са извън града, а тъкмо напротив. Намират се в най-големите градове на страната, където – предполага се – живее модерното градско население с прогресивни възгледи и толерантност към различните.

Нищо подобно. Реакцията към въпросните билборди е меко казано извънградска.  Ето за какво става въпрос. Ще цитирам откъс от статия в секция „Горещо“ на известен новинарски сайт: „Джендърски билборд скандализира Варна. Провокативната реклама обаче на мига е била унищожена от зачитащи традициите варненци“.  Край на цитата.

„Справедливият“ гняв на „авторитетния“ новинарски портал е предизвикан от серия билборди на „Glas Foundation“, призоваващи към повече разбиране и толерантност към ЛГБТ общностите у нас. Билбордите се появиха в София, Варна, Пловдив и Бургас. На един от тях са изобразени двама прегърнати мъже в гръб, които гледат към надписа на Народното събрание „Съединението прави силата“. На визията присъства и послание „Няма нищо страшно, това е просто любов“.

Онзи ден сутринта във Варна въпросният билборд осъмва порядъчно осквернен – разпокъсан и с разлята боя, която скрива снимката и текста. Будното гражданско общество на морската ни столица тутакси активира механизмите на спонтанната обществена цензура, очевидно силно скандализирано от недопустимата проява на джендър толерантност.

Аз самата съм родена и израснала във Варна и откровено се срамувам от реакцията на родния ми град към въпросния билборд.

Срамувам се, че в страната ни все още има хора с ретроградни хомофобски възгледи, характерни за едни отминали патриархални времена.

Срамувам се, че толерантността към различните е на толкова критично ниско ниво, въпреки че страната ни е член на ЕС повече от 10 г.

Единица мярка за цивилизованост на едно общество е именно отношението му към различните – различните по пол, етнос, цвят на кожата, религия и сексуална ориентация.

Хора, за Бога, настоящият министър-председател на Сърбия е открито хомосексуална жена. А Сърбия дори не е член на ЕС.

Не ви моля да се засрамите, а само да се замислите!

Толерантността има много измерения.

Колко от нас са имали съученици, които са наричали„зубъри“ и на които са се подигравали заради очилата с голям диоптър и лошите оценки по физическо?

Колко от нас са наричали пълното момиче от съседния чин „дебела свиня“ и са го спъвали в междучасието?

Колко от нас са сочели с пръст чернокожия студент по медицина, който минава по улицата, „Мамо, мамо, виж, негър“?

Колко от нас са плашили децата си, че ако не слушат, циганите ще дойдат да ги вземат?

Колко от нас са паркирали автомобила си на място за инвалиди без да им мигне окото?

Колко от нас се чувстват различни, но живеят в лъжа, за да бъдат приети от обществото?

Това са вредни стереотипи, наслагвани с векове, които е крайно време да изкореним.

Но за да ги изкореним, трябва да се борим с тях.

А за целта се необходими точно такива кампании.

Защото билбордите на Glas Foundation носят едно простичко послание: Няма нищо страшно, това е просто любов.

И наистина, хора, няма нищо страшно, няма нищо нередно, неморално или осъдително в това да избираме кого да обичаме. Защото важното е да надделее любовта, а не омразата.

Гледайте филма „Бохемска рапсодия“, пуснете си “Somebody to love” на Queen.

Текстът на песента е написан от Фреди Меркюри. Той също е бил различен. Или вие мразите и него?

И нека следващите три билборда извън града да гласят:

Билборд 1 „Не мразим различните“

Билборд 2 „ Приемаме ги“

Билборд 3 „Няма нищо страшно“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Едни кацат на Марс, други на Керченския проток

_104438651_1200px-phoenix_landing 

Credit: NASA

Вчера сондата на НАСА Инсайт кацна успешно на Марс. Ден преди това, в нарушение на международното право, Русия задържа три украински военни кораба и взе за заложници 24-ма моряци. Две събития в рамките на два последователни дни. Паралелът се налага от само себе си. И той предизвиква немалко и все тъжни размисли. Къде се намира България по оста, очертана от споменатите събития? Или по-точно къде избира да се намира?

България, както винаги, отказва да заеме категорична позиция. Б.Борисов е загрижен и призовава към въздържаност, Р.Радев също. Удивителен синхрон в позициите на двама иначе непримирими политически противници. Като член на НАТО и непосредствен съсед на плацдарма на споменатия военен конфликт, България би трябвало да заеме доста по-категорична позиция. Нищо подобно. Липсва недвусмислено и еднозначно осъждане на руската агресия, липсва призив към съюзниците ни от НАТО да засилят военното си присъствие в Черно море.

„Да изчакаме, да се снишим, докато отмине бурята“, както казваше Тато.

Днес неговият охранител не го казва, но го показва с действията си. Нека, обаче, не се заблуждаваме – липсата на категорична позиция също е позиция.

  Лично аз бих предпочела България да застане на страната на държави и нации, които изпращат сонди на Марс, откриват най-новите лекарства за рак и СПИН, разработват алтернативни източници на енергия и въобще са двигател на човешкия прогрес в сферата на науката, технологиите, медицината и още неизброимо много области на човешкото познание. Да, Тръмп често се държи като популист и още по-често прави непремерени изказвания и откровено неадекватни политически ходове, и да, САЩ са сътворили немалко поразии у дома и по света, но те са единственият възможен цивилизационен избор. Америка няма алтернатива, Западът няма алтернатива! Каквото и да ви говорят кресливите крайнодесни националисти, които заливат като термити цяла Европа.

Защото нека видим какво имаме от другата страна?

Агресивен необолшевишки реваншизъм, геополитическо поведение, характерно за мракобесните години на Студената война и Желязната завеса, пълно отсъствие на демократични институции и свободни медии, тотално смазване на политическите опоненти, убийствено нисък стандарт на живот, катастрофирали пенсионна и здравна система, откровена диктатура с управленски методи от времето на феодализма.

Дефицитът на вътрешнополитическа стабилност, икономически просперитет и социална справедливост Путин компенсира с външнополитическа агресия, целяща да консолидира руснаците и да притъпи и малкото останало им гражданско самосъзнание, подменяйки го с великоруски шовинизъм.

Докато Русия блокира Керченския проток, Щатите стъпиха на Марс.

Това са два свята и ние трябва да изберем към кой от тях искаме да принадлежим.

Но не формално, не само на думи, а с реални действия и политики.

Ако откажем да направим своя избор, това отново ще бъде избор и, боя се, той няма да се хареса на поколенията след нас.

Защото децата ни отиват да търсят по-добро бъдеще там, където изпращат сонди на Марс, а не там, където взимат моряци за заложници.

В памет на един поет с камера

585full-bernardo-bertolucci

Бернардо Бертолучи (16 март 1941-26 ноември 2018). Снимка pinterest.com

 

Бернардо Бертолучи ни напусна днес.
Един истински кино магьосник си отиде.
Но ни остави филмите си.
Има една обезоръжаваща откровеност в киното на Бертолучи, една оголена до нерв интимност, която смайва и омагьосва.
Подобно на Фелини, той разказва лични истории, споделя сънища, чете ни, сякаш, редове от дневника си.
„Конформистът“, „Последно танго в Париж“, „Луна“, „Последният император“, „Чай в пустинята“, „Малкият Буда“, „Открадната красота“, „Мечтатели“ и последният му филм „Аз и ти“ – това е кино, което днес рядко се среща.
Филмите му се превръщат във вдъхновение за големи режисьори като Стивън Спилбърг, Мартин Скорсезе, Франсис Форд Копола.
Бертолучи и до днес си остава единственият италианец, печелил Оскар за най-добър филм и най-добър режисьор. „Последният император“ от 1987 г. печели статуетката във всички категории, в които е номиниран. Американската академия е превзета на абордаж от европейското кино с безапелационния триумф на Маестрото – 9 награди от 9 номинации.
И днес, когато научих за смъртта му, се зарових да чета биографията му в интернет. Попаднах на един много интересен факт. Баща му, Атилио Бертолучи е бил известен поет и кинокритик.
Самият Бернардо започва да пише стихове още като дете и скоро печели няколко престижни награди.  
В университета учи литература и философия, а след това заминава за Рим, където започва работа като асистент на режисьора Пиер Паоло Пазолини.
Бертолучи е поет и това си личи във всичките му филми.
Днес ни напусна един поет с камера.
Нека почива в мир!

За фобията от русофобиите

Боже (източноправославни) Господи, какви са тия изкопаеми, които ще ми обясняват що е то русофобия!?!?! Ало, КПСС-овците, само се огледайте из софийските улици и се зачетете по уличните табели – бул. Граф Игнатиев, ул. Аксаков, Александър I, Руски паметник, Паметник на българосъветската дружба, Руската църква, пл. Батенберг, Катедралата Александър Невски, Коня, бул. Дондуков … Даже си имаме и ЖК Лев Толстой! Да не изброявам още. Ние сме затънали в русофилство до ушите, пичове! Имаме един-единствен източник на газ и горива и тва е матушка Русия. По тръбите ни не тече американски газ, доколкото ми е известно, а съветски, пардон руски. В НС 5 от петте парламентарно представени партии са проруски. Валери Симеонов (напоследък) прави изключение, но само, за да затвърди правилото. А да имаш наглостта да заявиш публично, че националната катастрофа след 89 г. се дължала на русофобството е все едно да твърдиш, че Гулаг е бил балнеолечебен и спа център, а съветският москвич е по-добър от немския Фолксваген. Та нима именно превръщането ни в 16-та република и подлога на Кремъл не доведе до националната катастрофа след 89 г.? Кой беше на власт 45 години – да не би Америка за България? Не бяхте ли точно вие и Московските ви кукловоди! Не ни ли задължавахте да учим руски в училище, не ни ли карахте да си пишем със съветско другарче, не гледахме ли съветска телевизия всеки петък, щем не щем? Не се ли саморазпадна съвсем преднамерено и умело режисирано цялата социалистическа кочина, защото другарите комунисти докараха всички ни до просешка тояга. И нима за натрупания през зрелия соц милиарден дълг са виновни американците?
Всички вие, безгранично нагли съветски подлоги, заслужавате да прекарате старините си в днешна Русия на Путин, да живеете с пенсиите на Путин, здравеопазването на Путин, инфраструктурата на Путин и „демокрацията“ на Путин. Или не – сещам се за нещо още по-добро. В един стар виц победителите печелеха първа награда „Среща със загинал партизанин“. Точно това заслужавате – среща със загинал партизанин!

Posted in Без категория