Iwanttobeleftalone's Blog

Свръхкосмическа свръхспецакция на МВР – декември 2059г.

iwanttobeleftalone — Mon, 01 Mar 2010 21:48:31 +0000

Мащабна акция с всеобхватен планетарен и космически характер планира българското Министерство на вътрешните работи в навечерието на новата 2060г. По думите на гл.секретар на МВР генерал Йода Нововселенски мишени на спецакцията ще бъдат гангстерите от групата на „Наглите хуманоиди”, избягали нелегално на Луната и укриващи се заедно с наследниците на Осама Бин Ладен в лунните кратери. Планира се спецоперацията да започне в 00ч., 00 минути, 00 секунди и 00 стотни на 31 декември 2059г., първо в София, а после и в на цялата страна. Група от 7 чуждестранни експерти по телепортация от израелските тайни служби МОСАД в момента се намира на българска територия, като местонахождението й е трудно да се определи. Тази група, по-известна като Седморката на Мойсей, е дислоцирана в страната по нареждане на израелкото правителство с цел оказване на логистична, психосоматична и всякаква друга космогонична помощ на българските тайни служби. Министър-председателят на България генерал Психобойко Депортисов обяви пред репортерите на BGTwitter Space TV, че цитирам: „Тия нагли хуманоиди немат никъв шанс срещу наште момчета. Направо ше им потрошим луноходите с наште приятели от Израел. Само на шменти капели ше ми станат, ама хаааа …” Край на цитата. В момента в новопостроената с руски инвестиции българска космическа станция Бойконур, се намират група съветски (пардон, руски) учени със секретна мисия. Мисията има за цел построяването на свръхмодерен свръхкосмически свръхкораб, с който българските тайни служби и Седморката на Мойсей да се придвижат до Луната без да бъдат засечени от международните космически радари. Във връзка със старта на този амбициозен проект, българското правителство си върна собствеността върху стоманодобивното предприятие Кремиковци, от което се очаква да осигури свръхздрава свръхстомана за изграждането на свръхкосмическия свръхкораб, известен сред широката общественост като „Летящото НДК”. Основен инвеститор на проекта е съветският (пардон, руският) милиардер Всеволод Всевисоцкий, живеещ през последните 20 години като отшелник в суперлуксозното си имение на Марс . Ексцентричният богаташ напусна нелегално Русия през пролетта на 2039г. заради повдигнатите срещу него обвинения за нерегламентирано изстрелване на космически спътници-бръмбари и продажбата на психотропни вещества на Луната. За повече информация: телепортирайте се на нашия сайт или в най-близкото поделение на МВР. За онези, които още не са овладели телепортацията level 1, моля наберете номер ХХХХХ на вашия телепортативен телефон (за жителите на Луната с код MOON преди номера, а за жителите на Марс – с код Mars.)

* Статията е публикувана за първи път на www.2060.bg

Наказанието

iwanttobeleftalone — Sat, 27 Feb 2010 12:39:47 +0000

Господ създал света, когато бил още невръстно дете. Обичал да си играе с Огъня и един ден, оставен без надзор, по невнимание предизвикал пожар – по-късно хората го нарекли Големия взрив. Бащата на Господ много се ядосал и дълго мислил как да го накаже. Но Господ бил талантливо дете и дори случайно предизвиканият пожар се оказал чудотворен – от него възникнали всички звезди, планети и галактики във Вселената. Прекрасни пъстроцветни топки, с които малкото момче по цял ден си играело. Трогателната гледка запленила Светия Отец и той решил да отложи наказанието си. Чак след милиарди години, когато Господ навлязъл в пубертета и от скука му хрумнало да сътвори живот на една от пъстроцветните топки, Баща му измислил как точно да го накаже. Той помогнал на Сина си да създаде моретата и океаните на Земята, да ги насели с всякакви разнообразни малки и големи твари и Господ бързо започнал да се привързва към Синята планета – тя била любимата му топка за игра още като момче.

- През последните няколко милиарда години ти свърши добра работа, Сине – казал Светият Отец.

- Много ме разгневи, когато направи онзи ужасен пожар, но сега виждам, че всичко е било за добро. И тази твоя любима планета също ми харесва – влагаш цялото си сърце в нея.

Господ не можел да се нарадва, че Баща му най-накрая му е простил и в знак на синовна признателност решил да създаде Човека – разумно същество по Негов образ и подобие. И понеже не подозирал, че Светият Отец крои планове да го накаже, продължавал да споделя всичко с Него и да се осланя на съветите му. Баща му привидно не се намесвал с нищо в сътворението на Човека, оставил цялата работа на Сина си, но тайно направил само едно – дарил хората с любопитство, при това с прекомерно голямо любопитство. Същото любопитство, което подтикнало Господ да си играе с Огъня преди милиарди години и по невнимание да предизвика онзи страшен пожар, за който Баща му отдавна търсел начин да го накаже. Така разумното творение на Господ започнало да му създава много ядове още от самото начало. Човекът трябвало да бъде най-съвършеното същество на Синята планета, а вместо това се оказал истинско бедствие. Господ бил отчаян, не можел да си обясни къде е сбъркал и непрестанно се измъчвал от угризения. Той дори не подозирал, че за всичко е виновен Баща му и неговото закъсняло наказание. Вековете отминавали един след друг, а Човекът продължавал да води войни, да убива себеподобните си и да унищожава природата. И всичко това заради прекомерно голямото му любопитство за знание, за власт, за пари, за земи и за богатства. Каквото и да правел Господ, каквито и превъплъщения да приемал, за да го разберат различните племена и народи човешки, всичко било напразно – злините и бедите нямали край. Един ден той избухнал в сълзи пред Баща си и Му казал:

- Отчаян съм, татко, обичам моята Синя планета, а май ще трябва да я унищожа. Направих голяма грешка като създадох Човека, той сее единствено разруха и смърт.

Светият Отец погледнал Господ с бащинско умиление и се усмихнал едва доловимо:

- Човекът е твоето наказание, Сине. Заради онзи пожар, който предизвика като дете, помниш ли – същия, който хората наричат Големия взрив? Дълго мислих как да те накажа тогава за любопитството ти и реших да надаря Човека със същото любопитство. Затова твоят Човек е несъвършен, защото е любопитен – а за смъртните е опасно да бъдат прекомерно любопитни, това рано или късно ще ги доведе до гибел. Любопитството е привилегия на Боговете. На смъртните е нужно смирение, за да оцелеят. Ти беше още млад, когато създаде Човека и въпреки това достатъчно мъдър да го дариш със Смирение. Моето наказание беше да го даря с Любопитство. Сега вече знаеш цялата истина.

Господ беше зрял мъж и прие закъснялото откровение на Баща си спокойно. Но със страх си помисли какво ли би станало ако неговият собствен Син реши да си поиграе с Огъня някой ден.

Като порасна ще стана БЛОГЪР!

iwanttobeleftalone — Wed, 10 Feb 2010 20:55:02 +0000

Още преди да се научат да четат и пишат съвременните деца вече мечтаят да станат блогъри. Те боравят с компютъра така умело, както всяка средностатистическа секретарка в неголяма фирма може само да мечтае. Освен, че по цял ден висят пред монитора на PC-то, играят Counter Strike със съучениците си и чатят в ICQ и Skype, днешните тийнеджъри активно изразявят собственото си мнение онлайн. Какво имам предвид? Имам предвид блоговете, разбира се. Днес всеки уважаващ себе си индивид, сбособен да борави с мишката на компютъра, притежава и поддържа собствен блог. Моля да не бъркате блога с блок, макар и разликата да е доста тънка в действителност. По-голямата част от градското население на България спокойно може да бъде квалицирано като блок-население или с други думи население, което живее основно и преимуществено в многоетажни, панелни конструкции със съмнително качество и още по-съмнителна архитектурна стойност. Но малцина от нас /особено онези, попрехвърлили 40-те/ имат правото да се нарекат блогъри. Блогъри са онези призвани от съдбата индивиди, за които изразяването на собствено мнение, отстояването на собствена позиция и споделянето й с неограничен кръг обитатели на глобалното интернет пространство, е като въздуха и водата за всяко живо същество. С други думи блогърите са будната съвест на многоетажния онлайн блок, в който всички ние живеем. Те са нещо като интернет домоуправители, които периодично залепят информационни бележки над пощенските кутии, грижат се входната врата да е заключена, а крушката в коридора винаги да свети. В общия случай блогърите са хора, които имат нещо за споделяне. Това най-често са писатели, музиканти, художници, уеб дизайнери, политически активисти, гимназисти, студенти с активна гражданска позиция, природозащитници, вегетарианци, стари моми, които си търсят съпрузи, обикновени мърморковци ако щете и изобщо всякакви откачалки. Блогът е социално онлайн пространство, което е едновременно строго лично и неприкосновено, но също така е и открит форум – място за срещи, даване на мнения, коментари, забележки и дори обидни квалификации. Блогът е като частна римска агора – един малък личен Хайд парк, където всеки може да публикува собствената си позиция, да декларира мнение или да отправи нападки. Блогът е и място, където можеш да набереш съмишленици за дадена кауза и да споделиш техните блогове с редовните посетители на твоя собствен. Много от популярните интернет портали предлагат опцията „Създай блог”, където всеки регистриран потребител може да използва готови темплейти и да създаде собствен блог буквално за минути. Простичко казано блогът е съвременният лексикон, в който можеш да поканиш приятели и познати да изразят мнение и да ти напишат нещо за спомен. Блогът е твоята персонална страница, на която да кажеш „Здравей” на съседите от глобалното пространство. Блогът е твоят личен онлайн апартамент, който можеш да обзаведеш както си искаш, да поканиш в него когото си искаш и да се държиш както пожелаеш. Затова повечето съвременни тийнеджъри мечтаят да станат известни блогъри като пораснат. Причината е проста – блогът е място, където човек е абсолютно свободен да бъде себе си, да изрази мнението си, да сподели творчеството си, да потърси приятели, да каже, че е гневен или влюбен. Блогът е безплатна свобода, безплатно онлайн жилище, където има място за всеки. Сериозно, наистина има място за всеки. Блогът е идеалната хипи комуна, затова правете блогове, а не война.

Алцхаймер

iwanttobeleftalone — Tue, 09 Feb 2010 20:32:35 +0000

Една сутрин Марияна се събуди с напълно побеляла коса. В началото дори не забеляза какво се е случило, защото беше все още сънена и бързаше да изпие задължителната доза силно кафе. Но когато, вече поободрена, влезе в банята да вземе душ, отражението й в огледалото окончателно прогони и последните остатъци от сутрешната сънливост. Протегна ръка да изтрие повърхността на стъклото от горещата пара и тогава се сблъска със старицата . . . Защото в действителност насреща й в огледалото се беше настанил образът на една абсолютно непозната стара жена със снежно бели коси. В първия миг Марияна не се стресна, защото си помисли, че жената в огледалото е остатък от някакъв забравен снощен сън, който още не е напуснал съзнанието й, въпреки силната доза кафе. Но постепенно разбра, че това всъщност е самата тя, със залепнали за слепоочията мокри бели коси и уплашен поглед. Опита се да запази самообладание и тихо излезе от банята. Мина покрай голямото правоъгълно огледало в коридора без да се огледа, а след това си направи още едно кафе, този път двойно и без захар. Обмисляше дали да събуди съпруга си и да му каже, или по-точно покаже, какво й се е случило, но скоро се отказа. Запали цигара и замислено погали дебелата сиямка Берта, която безшумно се беше настанила в скута й. Берта беше на 8 години, доста преклонна възраст за една котка, но въпреки това нямаше нито един бял косъм – козината й си беше гладка и жълтеникаво-черна досущ като на невръстно котенце. Разбира се, Марияна си даде сметка за това чак сега, когато нейната собствена “козина” ,незнайно как, беше станала снежно бяла. На 27г. косата ти да побелее за една нощ – това не беше нормално явление. Марияна от край време се гордееше с красивата си кестенява коса, гъста и лъскава като конска грива. Като малка обичаше да чете приключенските романи на Карл Май и си мечтаеше да има дълга, гарваново-черна коса като Винету. Загаси цигарата и отиде до огледалото в коридора. Отсреща я гледаше непознато и ужасяващо отражение – старостта я беше нападнала внезапно и без предупреждение, жестоко и вероломно докато спи. От спалнята се чу лека кашлица и тътрене на чехли. Мъжът й се беше събудил и се готвеше да направи сутрешния си тоалет. Марияна застина пред огледалото и се заслуша. Чакаше съпругът й да я види така, с разпуснати бели коси, грозна и похабена. Но той само премина покрай нея, все така тътрейки сънено чехлите си, и каза:

- Добро утро, пиле. Направи ли ми кафе?

- Иване, спри се за малко и ме погледни. Не забелязваш ли нещо странно? – попита тя с изтънял от напрежение глас.

- Че какво ти е странното, нищо странно не виждам – провикна се той от кухнята, където вече беше седнал на масата и си наливаше кафе.

- Стига си се халосвал и ми кажи истината – Марияна изтръгна каничката с кафе от ръцете му и нервно закърши пръсти.

- Не виждаш ли, че косата ми е бяла, само на 27г. съм, а косата ми побеля ей така изведнъж . . .

- Пиленце, я се стегни, ти не си на 27г., а на 72г. Сигурно пак нещо си сънувала – отговори Иван и се пресегна да пусне радиото. Марияна се върна пред огледалото в коридора и докато решеше внимателно дългите си бели коси, разбра, че нещо с нея не е наред.

Делфин и Виста

iwanttobeleftalone — Mon, 08 Feb 2010 22:50:16 +0000

За щастие или пък за нещастие човекът през 2060 г. все още ще бъде Господар на планетата, повелител на живата и неживата природа, екстерминатор на растения и животни.След 50 години близо половината земляни в активна възраст ще имат нестандартна сексуална ориентация, ще се хранят предимно с кореноплодни растения и грудкови култури, ще носят дрехи от естествени растителни влакна и ще живеят в сламени колиби, измазани с кал, в малкото останали зелени горски масиви. Тази половина от човечеството ще постави началото на мощно Движение за Екологична Левитация, Филантропия, Ирисотерапия и Нумерология (ДЕЛФИН). ДЕЛФИН ще води непримирима борба срещу приложението на противогрипни ваксини, употребата на боя за коса с окислител и използването на лазерна епилация за мирни цели.

Останалата половина от човечеството, някои биха я нарекли по-добрата половина, но това зависи от гледната точка – та тази половина от човечеството ще се занимава агресивно с добив на алтернативни горива от Луната, клониране на домашни млекопитаещи животни, цифрови технологии за сканиране ядрото на Земята и разбира се консумация на чисто птиче месо от евтаназирани с райски газ пилета и генно-модифицирана сьомга, вирееща в топлите води на Персийския залив. Тази зловеща и безкомпромисна група от хора ще основе Великата Интернет Сондираща Технологична Акупунктура (ВИСТА).

Както може би вече се досещате ДЕЛФИН и ВИСТА ще се превърнат в непримирими политически противници – нещо като републиканци и демократи, виги и тори, китайци и тибетци, Yahoo и Google, никотинови цигари и марихуана.

Чисто физически разликата между членовете на ДЕЛФИН и членовете на ВИСТА ще бъде почти незабележима, с изключение може би на третото око, което ДЕЛФИН-ци умело ще прикриват с новия модел слънчеви очила Treocchi на престижната италианска екомарка FID (Fashion Is Dead).

Членовете на ВИСТА ще носят миниатюрни капсули с неутрино във вътрешния джоб на латексовите си шлифери, покрити с невидим защитен филм срещу киселинни дъждове. По този начин, поне по тяхно мнение, ще компенсират липсата на трето око – основно конкурентно предимство на противниците им.

За да могат да се разпознават един друг , привържениците на ВИСТА ще използват произволни цитати от култовата книга „Шифърът на Леонардо”, превърнала се в тяхна Библия.

Главен щаб на ВИСТА и своеобразна тяхна столица ще бъде първият онлайн град FBC (FaceBook City).

Привържениците на ДЕЛФИН, разбира се, ще обитават усойните планински склонове на Хималаите – единственото място, където ще могат да дишат с пръстите на краката си и открито да използват третото си око.

ДЕЛФИН ще разчитат на морално остарялото естествено оплождане като средство за увеличаване на популацията, докато ВИСТА ще се мултиплицират онлайн след въвеждане на специален username & password.

* Статията е публикувана за първи път на www.2060.bg

Непознатата

iwanttobeleftalone — Mon, 08 Feb 2010 22:36:10 +0000

Завръщането на чувството след толкова много време го изненада неприятно.
Изглежда изминалите 25 години не бяха променили с нищо любовта му към нея и това бе някак плашещо. Един-единствен поглед, едно-единствено съприкосновение с все същите очи, макар и сега обрамчени с издайническите паяжинки на старостта, бе достатъчен, за да го върне към отдавна забравеното усещане за сладка болка. Стомахът му се сви на топка както някога, а в устата му се появи отново горчивият вкус на пропуснатото щастие. Странно наистина, защото Тя почти по нищо не приличаше на онова момиче, в което се беше влюбил до полуда преди толкова години. Само очите й, да, очите й си бяха останали същите. Сякаш разсичаха като със самурайски мечове отработената му самоувереност, обиграна до съвършенство през годините. Той пак се почувства като недодялан, пъпчив хлапак, вперил оглупял от любов поглед в момичето на мечтите си. Само дето сега това момиче вместо да развява дългите си руси коси, пушеше нервно цигара от цигара и с подобен на тик жест току отмяташе посивял кичур коса от челото си. И все пак това бе Тя – жената, която беше сънувал през всичкото време на своето порастване, жената, която беше изпепелила сърцето му завинаги. Или поне до момента, в който отново не срещна очите й – защото сега той, който беше сигурен, че я е забравил напълно, той, който допреди миг можеше да се закълне, че дори не си спомня името й, той беше уверен само в едно – очите не остаряват.
А очите й – наглед с нищо незабележими, тъмно кафяви с форма на бадем, при това обкръжени от доста дълбоки бръчки, не се спряха нито веднъж през изминалите вече 3 часа на неговото лице. За нея той сякаш не съществуваше или се беше променил толкова много през годините, че тя дори не можеше да го познае. Което от своя страна оборваше собственото му прозрение отпреди малко, че очите не остаряват. Ако беше вярно, щеше да е го познала на мига. Но пък от друга страна, тя още не го беше погледнала в очите…
Обърка се от блуждаещите си мисли и поръча на бармана още едно уиски. Внезапният сблъсък с миналото подкопа грижливо градената му самоувереност и дори прословутото му чувство за хумор го напусна. Изглеждаше безпомощен и потиснат и приятелите, с които беше дошъл за по питие след работа, веднага забелязаха, че нещо не е наред.
Напълно безразличен към разговорите около него, той беше вперил поглед в нея в отчаян опит да срещне очите й. Но тя не спираше да говори, да се смее, да пуши и да отмята с трескав жест косите си. Приятелките й я гледаха възхитено и се заливаха от смях при всяка нейна дума. И двете бяха на видима възраст между 25 и 30г. – най-вероятно нейни колежки от службата или пък ,защо не, нейни дъщери . . . Той нямаше никаква представа как се бе развил животът й след като се разделиха преди /о, Боже/ повече от четвърт век. Не знаеше дали изобщо се е омъжила, дали е разведена или е самотна майка на, да кажем, две порастнали момичета.
Докато размишляваше върху семейния статус на любовта на живота си, я видя да допива на екс питието си и да се отправя с бързи крачки към тоалетната. Последва я незабавно, оставяйки приятелите си напълно слисани от неадеквантото му поведение и сомнамбулен поглед.
Облегна се на стената в коридора пред дамската тоалетна и зачака със свито сърце. След няколко минути чу ключалката на една от кабинките да щраква и тя застана пред голямото огледало в коридора с червило в едната и гребен в другата ръка.
- Здравей, Маргарита, позна ли ме? – гласът му се беше променил до неузнаваемост от напрежение.
Тя се обърна рязко и отвореното червило в ръката й описа кървавочервена парабула по повърхността на огледалото. Очите й за първи път от 25г. срещнаха неговите:
- Не съм сигурна, че се познаваме. Но вече изпих няколко мартинита, така че може и да греша.
Последва тих дрезгав смях на заклета пушачка, който направи бръчките около очите й да изглеждат още по-дълбоки.
- Аз съм Павел от Варна, от езиковата гимназия, от класа на Галя, Наско и Стъни . . . Спомни ли си? – усети, че гласът му почти преминава във фалцет.
Но изражението й си остана невъзмутимо и тя повече не го погледна в очите.
- Съжалявам, но мисля, че не се познаваме. Сигурно и на вас питиета са ви дошли в повече тази вечер – каза тя и отново се закашля дрезгаво, но някак категорично.
Отмина го с потракване на токчета и полъх на силен парфюм. Толкова бързаше да се отърве от непознатия натрапник, че дори не успя да среше косите си и забрави червилото на тоалетката пред огледалото.
Той го вдигна и започна да го разглежда с такова вълнение и възбуда, все едно в ръцете му бяха попаднали влажните бикини, които току що е събула преди да влезе в банята. Прибра го в джоба на дънките си и се върна при приятелите си. Междувременно тя и колежките й /или нейни дъщери/ си бяха тръгнали, така че той се съсредоточи върху двойното си уиски с лед и продължи да гледа със същия сомнамбулен поглед, който окончателно убеди приятелите му, че или е страшно пиян или нещо много сериозно се е случило.
Същата вечер се напи толкова жестоко, че се наложи да го приберат вкъщи и да го сложат да си легне, защото сам не бе в състояние да се държи на краката си.
Два месеца по-късно, на излизане от бара, където я беше срещнал, видя пожълтял некролог, залепен на стената на съседната кооперация. Познатите черти на жената от снимката го накараха да се зачете:
Маргарита Петкова Янакиева, на 48г. – тъжен помен, 40 дни без любимата ни дъщеря, сестра и леля, смъртта жестоко ни отне . . ., вечно ще скърбим и т.н.
На некролога пишеше, че възпоменанието ще се извърши на гробището в кв.Малашевци от 10ч. на 11 ноември.
Реши да отиде, почувства се длъжен да отиде особено сега, когато нямаше съмнение, че това е тя /не че всъщност някога беше имал/.
На гробището срещна същите млади жени, които бяха с нея в бара. Едната не спираше да плаче и да търка очите си с намачкана хартиена кърпичка. Имаше още около 20-тина души – сред тях забеляза една съученичка от гимназията, която нямаше нужда от напомняне, за да го познае. Не се сдържа и я попита кои са двете момичета от бара. Отговорът направо го смрази.
- Тази чернокосата, която плаче, се казва Елена – тя беше голямата любов на Маргарита. От 8г. живееха заедно. Горкото момиче, не знам как ще го преживее…А другата, Таня, е най-добрата й приятелка. Защо питаш?
Павел се качи в колата и си тръгна без да отговори. Паркира пред същия бар. Некрологът все така си стоеше там – подгизнал и разлепен по краищата от сутрешния дъжд. „Любимата ни дъщеря, сестра и леля” и „от опечалените близки” почти не се четяха от влагата.
„Значи любовта на живота й е била тази жена – Елена… А това между нас какво е било за нея? Дали наистина не ме позна онази вечер или просто се направи, че не ме познава?”
След второто голямо уиски отново се сети за очите й – тъмнокафяви, с бадемова форма и пронизващи го като самурайки мечове. Голямата любов на голямата любов на живота му беше жена…
Бръкна в джоба на дънките си и извади червилото й, което беше оставило искряща кървавочервена следа по огледалото на тоалетната в бара. Беше марка Estee Lauder – скъпо червило.
Павел реши да го върне на Елена – тя единствена имаше право да го задържи. Все пак беше голямата любов на Маргарита.
След третото уиски той се освободи от чувството, което така плашещо се беше завърнало преди два месеца. И тогава си даде сметка, че любовта не остарява, защото винаги умира млада.

Антигравитационен коктейл

iwanttobeleftalone — Mon, 08 Feb 2010 22:28:23 +0000

Смесваме Набоков, Лили Иванова и Пинк Флойд, изчакваме, докато се получи гъста и еднородна смес и сядаме пред белия лист, за да забъркаме един страхотен среднощен коктейл, в който меланхолизмът на Набоков ще се уталожи на дъното на чашата като тежко и сладко кюрасо, газираната, пенеста и огнена Лили прибавя няколко капки шампанско, което искри на повърхността на чашата, а Пинк Флойд приземяват нашия антигравитационен коктейл с едно тънко и обло като пълна Луна резенче лимон.
Ето, че вече сме готови да отпием от това екзотично, шепнещо с нежен шампанен глас питие и да се потопим в спиралата на простичкото блаженство от слово и музика. Казвам спиралата, защото както проницателно отбелязва Набоков – “ спиралата е одухотвореният кръг, който чрез нея престава да бъде порочен “. Изкуството е това, което ни помага да напуснем порочния кръг на формулата “ битието определя съзнанието “, да развием спираловидната му нишка и следвайки я, да достигнем звездите и да станем част от тях.
А там, горе в небето, битието изчезва, а съзнанието става космическо – предметите нямат имена, веществеността е сведена до минимума на символ, изписващ заедно с другите знаци похвално слово за хелиоцентричната Вселена.
Слънцето лети на огнената си колесница и пръска златен прах върху сведените глави на миряните – хелиоцентрици. Те му принасят в жертва зрели, червени ябълки и кехлибарено грозде, сбрали в себе си най – нежното от огнената му същност.
Слънцето отваря вълшебната си кутия за дарове и всеки мирянин получава звезда на челото, която никога не угасва. Така хората стават звездочели и звездата на всеки е свързана чрез невидима нишка с душата на Слънцето. Тези нишки образуват златна мрежа, подобна на паяжина, която опасва Земята и я пази от космичния студ на Вселената.
Заедно с това звездочелите хелиоцентрици пеят чудни песни в прослава на Слънцето и звездите им осветяват вездесъщия мрак на вселенската тишина – акустиката е невероятна, защото слънчевите гласове изпълват със съдържание заслушания Космос, превръщат го от гробище на мъртви планети в концертна зала.
Слънцето прави още една последна обиколка на сияйното си царство и се отправя към далечните си покои отвъд хоризонта. Миряните притихват в захлас, наслаждавайки се на златисто – кървавия му императорски блясък. Небето притъмнява и уморените поклонници заспиват под строгия взор на Луната, но дори и в съня подарените им от Слънцето звезди светят сякаш, за да напомнят на бездушния Космос, че ледената му тишина не е окончателна, че тяхното Слънце отново ще изгрее. Пламъкът на звездите им прогонва злокобния вселенски мрак, който мечтае да завладее цялото необятно пространство, което не е просто мъртва пустиня, а свещена обител на звездочелите слънцехвалители.
Като такава обител Космосът осмисля безбрежността си, която иначе би била страшна. Но не е страшна неговата безбрежност, защото на звездочелите е нужна акустиката на цялото вселенско пространство за техните ангелогласни песни – как в противен случай биха възпяли Слънцето?
Космосът е като църква, под чийто купол миряните се събират за молитва и славослов на сияйния Бог – Слънце – понякога за смирения вярващ е страшно да обърне взор към този купол, защото необятността го прави тъмен и непонятен. Тогава на помощ идва звездата, дарена от Слънцето, за да напомни на мирянина, че светлината е в него самия, за да разсее с пламъка си мрака и да покаже на смаяния звездочелец, че това е неговият дом.

Кома

iwanttobeleftalone — Mon, 08 Feb 2010 22:22:16 +0000

Име: Магдалена Стоилова
Възраст: 33г.

Семейно положение: неомъжена
Образование: актьорско майсторство
Професия: управител на видеотека
- Хайде, аз ще тръгвам вече. Ще изпусна следобедната прожекция – каза Магдалена докато обличаше якето си.
- Какво ще гледаш този път? – попита сестра й с едва доловима ирония.
- Тази седмица е посветена на Марчело Мастрояни, навършват се 10г. от смъртта му. Ще го гледам в “Пчеларят” на Тео Ангелопулос.
- Ами приятно гледане тогава – сега гласът на сестра й прозвуча направо враждебно.
Магдалена изключи мобилния си телефон и излезе тичешком. Валеше като из ведро и докато пресече улицата вече беше мокра до кости. Кино “Одеон” се намираше само на две преки от нейната видеотека, но дъждът бе така проливен, че обувките й се напълниха с вода моментално. Момичето на билетната каса я посрещна с усмивка:
- Страшен потоп е навън, нали? Ето ти билета, побързай, защото рекламите вече започнаха.
- Мерси, Миленка, влизам.
Влезе в тъмната зала и седна на последния ред – имаше още трима-четирима зрители, не повече. Филмът започна и тя потъна в екрана, изгуби се, сля се с тъжния есенен пейзаж около Марчело Мастрояни, превърна се в акорд от музиката.
Два часа по-късно дъждът беше спрял и се смрачаваше. На улицата ухаеше на люляци и бензинови изпарения от автомобилите. Беше средата на май, но Магдалена не забелязваше – тя мислеше за “Пчеларят”, още беше там, в залата, в екрана, във филма. . .
Върна се във видеотеката, преброи оборота в касата, напомни на момичето за промоцията – 2 филма на цената на един и си тръгна. По пътя се отби в магазина до тях и купи бутилка Божоле, малко синьо сирене и портокали. Прибра се вкъщи и веднага седна пред телевизора. Отвори виното и се спря пред внушителната си колекция от стари Холивудски филми. Избра “Абсолвентът” с Ан Банкрофт и Дъстин Хофман. Загаси осветлението, запали две ароматизирани свещи с мирис на лотос и пусна диска. Филмът я погълна – младия Дъстин Хофман с невинното си колежанско излъчване и студената, перфидна жестокост на Ан Банкрофт – съблазнителката. Очите й блуждаеха, докато отпиваше от тръпчивото Божоле. Същото вино, което Барбра Стрейзънд пиеше с Ник Нолти в “Принца на приливите”.
Филмът я омагьосваше, устните й шепнеха репликите едва чуто: “did you get us a room?” Ан Банкрофт беше неустоима в ролята на Мисис Робинсън, а Дъстин Хофман така срамежлив и сладък, истинско бебче.
Събуди се в три през нощта – филмът отдавна беше свършил, празната бутилка се търкаляше в краката й, а пепелникът преливаше от наполовина изпушени цигари.
Магдалена включи компютъра си и за пореден път попълни заявлението за зелена карта:
Име: Магдалена Стоилова
Възраст: 33г.
Семейно положение: неомъжена
Образование: висше, актоьорско майсторство
Професия: управител на видеотека
От три години участваше в лотарията без особена надежда да спечели. Искаше да замине далеч, за да не слуша постоянните натяквания на сестра си и баща си да се омъжи, да създаде семейство, да роди дете, да бъде като всички останали. Мечтаеше да живее в Лос Анжелис, Калифорния – слънчевия щат, където лятото никога не свършва. Мечтаеше да скъса завинаги с всичко познато, което й пречеше да бъде себе си и да потъне в онзи нейния, още незавършен, но със сигурност много романтичен и красив Холивудски филм. Мечтаеше да се взира до болка в присмехулните очи на Хъмфри Богарт и да се наслаждава на ироничните му двусмислени диалози с Лорън Бакол в “Големия сън”. Мечтаеше . . . И гледаше филми – непрекъснато, постоянно, без почивка потъваше от история в история, от Метро Голдуин Майер през Туентиът Сенчъри Фокс и Кълъмбия Трайстар Пикчърс. Животът преминаваше пред нея като на лента, подобно на хората, разминали се на косъм със смъртта. Кино залите бяха нейната болнична стая, екранът – нейният монитор на жизнените показатели. С началото на всеки филм тя изпадаше в кома и мониторът показваше права линия . . . С надписа The End тя се връщаше към живота, замаяна и невиждаща, с изтръпнали сетива.
Реалността й причиняваше болка със своята баналност, ежедневните задължения алчно крадяха от времето й и Магдалена бързаше да се върне към блажената амнезия на киното. Във видеотеката с удоволствие заместваше двете момичета, защото можеше да гледа филми без да изпитва угризения, че върши нещо нередно. В крайна сметка това й беше работата –да дава компетентно мнение на клиентите кой филм е добър и кой не струва.
И ето, че след шест месеца се случи чудото. Получи и-мейл: Congratulations, You won a green card to live and work in USA. For further information please contact your local. . .
Обади се на посочения номер, беше истина – след три неуспешни опити на четвъртия Магдалена спечели зелена карта и замина за Ел Ей, Калифорния. Не носеше много багаж, остави филмовата колекция на сестра си за спомен. Докато отпиваше от мартинито, което й сервираха в самолета си помисли:
- Боже, колко ли кино зали има в Ел Ей? Ще ми трябва цялото време на света, за да ги обиколя.
И беше права, в Ел Ей имаше хиляди кино салони – предстоеше й да изпадне в най-продължителната си кома.

Reality (Giga) Bytes

iwanttobeleftalone — Mon, 08 Feb 2010 21:28:31 +0000

Дори и сега в края на 2009г. е ясно, че материята е на изчезване. Има дефицит на материя, ако може така да се каже. През 2060г. материалното със сигурност ще изглежда съвсем остаряло и анахронично. Под материално имам предвид онова, което можеш да видиш и пипнеш – око да види, ръка да пипне, както е казал народът. Само, че в бъдеще нито ръката ще пипа, нито окото ще вижда. И главен виновник за това безобразие ще бъде Глобалната мрежа, разбира се. Интернет е на път да измести голяма част от материалното изражение на онова, което хората непринудено наричат: „ Да си живееш живота”.След 50г. мнозина от нас ще са се превърнали в риалити отрицатели, които водят алтернативен живот в Мрежата. Не че такива екстремисти не съществуват и сега, но със сигурност шеметният напредък на технологиите ще увеличи броя на привържениците на цифровата реалност. Ако днес можеш да си поръчаш пица онлайн или пък да видиш улицата, на която живееш от птичи поглед в Google maps, то със сигурност след половин век ще можеш да сключваш брак онлайн, да помиришеш цвете с едно кликване върху падащо меню или пък да запалиш свещ в църквата на Безкрайно Безразличния Бог /както казва Кърт Вонегът в „Сирените от Титан”/.

А това вече си е пълно отрицание на материята като такава – няма триене на повърхности, няма сцепление, няма точка на пресичане, няма комуникация.

Хората ще водят паралелен нематериален живот, лишен от съприкосновение с други същества. Подозирам, че дори домашни любимци няма да се отглеждат. Котета и кучета ще се избират онлайн и ще се хранят и разхождат веднъж дневно чрез две кликвания. Както днес си играем на фермери във Farmville на Facebook, при положение, че повечето от нас дори не знаят от коя страна се хваща лопатата, така през 2060 ще си играем на семейство без дори да си даваме ясна сметка какво означава да се будиш всяка сутрин до един и същ човек вместо да се будиш до лап топа си.

Интернет все повече ще скъсява дистанцията между хората като едновременно с това все повече ще увеличава празнината между тях. Присъствието на твърде много материя е тягостно и некомфортно – така, както е тягостно и некомфортно да страдаш от наднормено тегло.

Но все си мисля, че що се отнася до материалното, до реалността, която хапе и щипе, човечеството вече необратимо е започнало да слабее и ако върви с това темпо, след 50г. със сигурност ще страда от анорексия.

Имам 4-годишен племенник, който по цял ден виси пред лап топа и много често отказва да излезе навън с думите, че „иска да играе на компютъра”. Той вече живее живота на бъдещето, той е от онова поколение, за което да сключиш брак онлайн, да помиришеш цвете с кликване върху падащо меню, да отглеждаш електронен ризеншнауцер ще бъде нещо съвсем нормално.

Много по-нормално от това да си набереш цветя, разхождайки се в парка или пък да побягаш с истинския си ризеншнауцер на сутрешен джогинг.

Мисля си, че има някаква тайнствена връзка между следните на пръв поглед несъвместими факти:

Модата на кльощавите манекенки
Ултратънките мобилни телефони
Плоските екрани на телевизорите

Човечеството просто се опитва всячески да се освободи от материята, от нейната тежест, от излишното триене на повърхности.

През 2060 ще има нов ултратънък Интернет, някаква нова Глобална мрежа, чието име не мога да назова – там ще има място за целия свят, компресиран и архивиран на максимум.

Само, че нали знаете, че зип файловете много често се чупят следствие на компресията …

* Статията е публикувана за първи път на www.2060.bg

Китайски квартал

iwanttobeleftalone — Mon, 08 Feb 2010 21:17:40 +0000

През 2060г. целият свят ще слуша китайска народна музика, защото Китай ще управлява света . От Ботунец та чак до Владивосток хората ще гледат и слушат само ВКЧТВ /Великата Китайска Частна Телевизия/ с нейната култова музикална класация Бей Джинг Сонг. Китайска спортна гимнастика, китайски поп фолк и китайска кухня ще са единствените задължителни свободно избираеми дисциплини, които учениците от началните класове ще имат право да изучават в свободното си време. Всички софтуерни програми и операционни системи ще бъдат пускани на пазара само на китайски език, а за онези злочести юзъри, които се осмелят да поискат инсталиране на споменатите програми на английски, ще бъде организирано пътешествие тип „7 години в Тибет”, само че без Брат Пит.

За официален език на дипломацията ще бъде провъзгласен, разбира се, китайският. Това ще доведе до сериозна офанзива по превеждането на всички международни конвенции и спогодби, както и всички нормативни актове на ЕС, НАТО, ООН, Уницеф и други международни организации на новия официален език на дипломацията – китайския.

Китайската Народна Армия ще струпа 3 млн. оловни войници в естествен ръст на ивицата Газа, с което ще сложи точка на конфликта между Израел и новосъздадената държава Палестина. Китайците ще анексират Япония, Виетнам, Северна и Южна Корея , Лаос, Филипините, Малайзия, Бруней и Индонезия. Териториите, които правителството предстои да анексира ще бъдат обнародвани в Китайския план за разширяване след 2060г.

Китай ще закрие всички писти на Формула 1 в останалия свят и ще концентрира състезанията само на писти, намиращи се на територията на анексираните от него държави. КДЖ /Китайските Държавни Железници/, чрез подставени дъщерни фирми, ще изкупят голяма част от подземната метро транспортна мрежа в южна Америка и скандинавските страни. По този начин, за да могат гражданите на съответните държави да ползват собственото си метро, правителствата им ще трябва да плащат на Китай непосилни транспортни такси – твърде често калкулирани не в брой конвертируеми юани, а в брой породисти домашни кучета и други домашни любимци, конфискувани насилствено от техните собственици.

Китайската Нова Година ще замести официално всички останали национални новогодишни празници, а Китайският хороскоп ще стане официален хороскоп.

Далай Лама ще бъде обявен за военннопрестъпник номер 1 в света и ще бъде принуден да мести скривалищата си на все по-голяма надморска височина в Хималаите, преследван по петите от Китайската Тайна Полиция.

България, разбира се, първа ще напусне доброволно Европейския съюз и ще се самообяви за балканска китайска провинция.

Официална реакция от китайското външно министерство няма да последва.

В България ще процъфтява бизнесът с гадаене на пържен ориз и гледане на пилешко в сладко-кисел сос.

Официална реакция от китайското външно министерство няма да последва.

Китайските търговци на пазара Илиянци ще го обявят за автономна китайска територия.

Официална реакция от китайското външно министерство няма да последва.

*Статията е публикувана за първи път на www.2060.bg